Без да иска, Луси притисна по-силно лакътя на баща си. Той я погледна недоволно, издърпа ръката си и приглади невидимите гънки. Като видя идващите към тях домакини, бързо изписа на лицето си любезна усмивка.

Сърдечният поздрав на лорд и лейди Хауъл не прогони студа в гърдите на Луси. Там, където някога пулсираше топло сърце, сега зееше студена дупка. В глупостта си тя бе дарила това сърце на Жерар Клермон. Какво ли си мислеше той за нея след онова смешно признание? Че има насреща си лекомислена хлапачка? Или болно от любов момиченце? Тъй като я беше страх да не открие в лешниковите очи подигравка, снизходителност или — още по-лошо — съжаление, тя избягваше упорито погледа му, докато се качваха в каретата.

— Луси, мила, та ти си студена като лед! — извика загрижено лейди Хауъл и разтри ръцете й.

Лицето й беше копие на Силви, но цялото набръчкано. С контури, които времето беше размило като оставена на дъжда картонена маска.

Луси хладно издърпа ръцете си и блестящите сини очи на лейди Хауъл се помрачиха. Тя не знаеше, че момичето беше на ръба на душевния срив.

— Прощавайте, но навън е много студено.

Когато лейди Хауъл прие извинението и на свой ред отговори с няколко нищо незначещи думи, Луси се почувства още по-зле отпреди. Многоцветните стени на балната зала бяха драпирани с бял шифон. По стъклата на високите прозорци блестяха истински ледени цветя. Мраморните камини в двата края на дългия салон не осигуряваха достатъчно топлина и много от гостите бяха останали с палтата и наметките си, което подхождаше на маскарада.

От тавана висяха на златни шнурове малки кристални звезди, имитиращи снежинки. В тях се отразяваха безброй светлини и Луси усети болка в очите. Кому беше хрумнала безумната идея да пусне зимата в балната зала, след като целият свят навън беше застинал в мразовитата й хватка?

Лорд Хауъл и баща й се отдалечиха, за да обсъдят скандалното решение на Наполеон да се провъзгласи за пожизнен Пръв консул, и оставиха Луси сама на стълбището. Под звуците на „Марионетки, движени от невидимите конци на кадрила“, по венецианската мозайка на пода се носеха маскирани двойки.

Луси откри Силви, която си пробиваше път през танцуващите с братчето си Гилиън на ръце, и изохка уплашено. За разлика от майка си Силви още не се беше научила да приема грубостите със светска учтивост.

Семейство Хауъл беше на мнение, че децата съществуват на този свят не само за да гледат и да слушат, но и да бъдат глезени без мяра. Дебеличкият Гилиън беше маскиран със средновековно монашеско расо, препасано с въже. Един от по-големите му братя беше залепил на голата му главичка тонзура от конски косми. Когато момченцето тайно от сестра си грабна няколко сварени скариди от таблата на минаващия лакей и ги глътна наведнъж, Луси едва не се засмя с глас.

Ала още първите думи на Силви я върнаха в студената действителност.

— Ах, ето те и теб, Луси! Вече се питах дали изобщо ще дойдеш. А къде е красивият мистър Клермон?

Стомахът на Луси се сви на топка. От страх да не избухне в сълзи на обществено място, тя се освободи бързо от ухаещата на мента прегръдка на Силви.

— Нямам представа къде е мистър Клермон. Вероятно при другите слуги, където му е мястото. Струва ми се неподходящо да се крие зад палмите и да плаши гостите на майка ти.

Силви премести значителната тежест на Гилиън на другия си хълбок и той продължи усърдно да скубе розови перца от костюма й.

— Но нали трябва да те пази!

Невинният й въпрос предизвика цяла серия представи: как Жерар я притисна към топлите си гърди, пренесе я през леещия се дъжд и уви краката й с вехто одеяло. Как притисна устни върху белега на шията й, като че целувката му притежаваше лечебна сила.

— Желаят ли дамите шампанско? — Гласът на лакея я изтръгна от мечтанията.

— Още не, Дейвид — отговори Силви, която познаваше отношението на Луси към алкохола. — Може би малко по-късно, когато…

— Много ви благодаря, с удоволствие ще го опитам — отговори Луси и Силви я зяпна смаяно. Даже Гилиън изглеждаше слисан, когато Луси взе чаша от таблата и я изпразни на един дъх.

Леко киселият вкус погъделичка носа й. Благотворна топлина се разля по тялото й и почти успя да угаси парещото желание.

— Знаеш ли, Силви, аз изобщо не се нуждая от защитата на мистър Клермон — отговори с грейнало лице тя и остави чашата на таблата. — Тази вечер съм с баща си. Когато съм с него, нямам нужда от никого другиго.

Силви погледна невярващо след приятелката си, която смело си проби път през навалицата и се запъти към униформените господа, които следяха страхопочтително всяка дума на адмирала. Всички забелязаха как потъмня лицето му, когато дъщеря му внезапно го подръпна за ръкава. Ала Луси не се отдръпна и в крайна сметка той бе принуден галантно да й предложи ръката си и да я отведе да танцуват. В противен случай дори най-запалените му почитатели щяха да го обявят за недодялан селяк.

Силви извади с отсъстващ вид едно изгризано перце от устата на Гилиън и се запита дали причината беше в шампанското, или в очите на Луси блестяха истински сълзи, докато се гушеше в ръцете на адмирала.



Жерар едва устоя на изкушението да удари с юмрук по заледеното стъкло. Лусинда Сноу беше отново там, където й беше мястото. В прегръдката на татенцето.

Той знаеше какво е истинското положение и въпреки това се поддаде на магията, която излъчваха двамата. Лекото куцукане на адмирала придаваше трагична нотка на величествените му движения. В безупречната си униформа, накичена с ордени, Сноу приличаше на средновековен владетел, завърнал се от кръстоносен поход. Някога Жерар уважаваше хората като него. Тогава би дал всичко, за да бъде един от тях.

Сякаш белязана от същия наивен копнеж, Луси внимателно поправи един изкривен орден.

Илюзиите на Жерар по отношение на кралската флота се разпръснаха много скоро, когато Лусиен Сноу — под фалшивия предлог, че се е спънал, — рязко отблъсна дъщеря си. Той остави Луси сама насред балната зала и се запъти към изхода, като спря само веднъж, за да се сбогува учтиво с лорд и лейди Хауъл. Гордо вирнатата брадичка на Луси не беше достатъчна да заличи болката, която й причини баща й, като избяга от компанията й.

Жерар се изкуши да го последва. Но беше достатъчно дълго в Йона, за да знае къде търсеше убежище старото копеле.

Погледът му се върна към дъщерята на адмирала. Умната Луси се беше отказала от маскараден костюм и носеше класическа рокля в гръцки стил с маска от същата бяла коприна. Златна диадема минаваше през средата на челото и пристягаше косата. От фигурата й струеше тиха тъга, неотделима част от нея като лимоновата есенция, с която се парфюмираше. Той усещаше мириса дори в този миг, когато двамата бяха разделени от непроницаема стъклена стена.

Луси изчезна в безбрежното море от ярки светлини и смеещи се хора. Като дете Жерар можеше само да мечтае за такива празненства. Те бяха далечни като самотната звезда, която проблясваше през черните, натежали от дъжд облаци. Недействителни като огромния океан, който съществуваше само във фантазията му. Недостижими като небето или любовта на жена на име Луси Сноу.

Смелото признание на Луси ехтеше в сърцето му като горчиво-сладка мелодия. Той стисна ръце в юмруци и отново изпита онова сляпо, яростно честолюбие, което веднъж вече му беше струвало свободата и името. Досегашният му живот го беше лишил от безброй нощи като тази. Този път нямаше да го позволи. Само една открадната нощ, и сладкият спомен щеше да го придружава през целия му живот.

Той огледа недоволно износения панталон и охлузените ботуши. Що за маскарад беше това, по дяволите! Най-долният от всички слуги. Подчиненият на Луси Сноу.

— Хей, момко! Можете ли да ми помогнете?

Към него куцукаше мъж в безупречно вечерно облекло.

— Струва ми се, че стъпих в нещо ужасно — продължи той с толкова гъгнещ тон, та Жерар веднага заподозря, че черното домино притиска носа му. — Колко пъти съм предупреждавал лорд Хауъл, че проклетите му спаниели цапат! По-добре отглеждайте мастифи, казвах му. Тези глезени дребосъци нямат никакви маниери. Дали ще намерите парцал, за да изтрия обувките си? И без това съм ужасно закъснял.

Очевидно мъжът го беше сбъркал с някой от прислужниците на лорд Хауъл, може би с градинар или лакей. Жерар беше готов да каже на надутия пуяк да си оближе обувките, но изведнъж млъкна. Огледа непознатия от блестящо бялото, съвършено завързано шалче на врата до стесняващите се към глезените панталони. После хвърли бърз, питащ поглед към небето и смирено призна, че не заслужаваше чак такъв късмет.

— Хайде, побързайте, няма да ви чакам цяла нощ — извика мъжът и приглади дантелените си маншети. — Ще се задоволя и с кърпичката ви. Ще ми помогнете ли или не?

Жерар примигна зад стъклата на очилата си и се усмихна като хищна котка.

— Елате малко по-насам, сър. Мисля, че попаднахте на най-подходящия човек.



Единадесет годишният брат на Силви я настъпи и Луси простена задавено.

— Извинявай — промърмори момчето и бузите му пламнаха. — Надявам се учителят ми по танц да не ме е видял, защото ще ми издърпа ушите.

— Кажи му, че грешката е била моя — предложи с усмивка тя и помилва черните му къдрици, които бяха точно под брадичката й.

— Не бих могъл да кажа такова нещо, мис Луси — отговори момчето и вдигна към нея възхитен поглед. — Вие най-добрата танцьорка, а и сте имали смелостта да се изправите срещу капитан Дуум.

В този момент Луси го настъпи по пръстите и малкият едва не извика. Как би могла да обясни на сериозното малко момче, че един мъж от плът и кръв бе прогонил приказния капитан Дуум там, където му беше мястото — в най-тъмния ъгъл на фантазията й.

Не знаейки какво да отговори, тя се извини любезно и тръгна да си търси нова чаша шампанско. Когато откри лорд Хауъл, който пак претърсваше навалицата, за да я открие, тя побърза да се скрие зад група оживено разговарящи гости. За да компенсират Луси за грубото поведение на адмирала, Силви и майка й бяха наредили на мъжете от клана Хауъл да я канят поред на танц и Луси вече се боеше, че много скоро ще се озове сред танцуващите с Гилиън на ръце.