Тя издуха финия пласт оризова пудра от мраморната плоча на тоалетката и почисти сребърната си четка. На всяка цена трябваше да приведе спалнята си в ред. След като почисти четката, тя прибра самотния чорап от таблата на леглото.

Пръстите й потеглиха тънката коприна, сякаш беше спасително въже. Може би баща й имаше право. Може би тя наистина беше наследила склонността на майка си към истерия. Иначе защо се люшкаше непрестанно между ликуването и отчаянието?

Тя присви очи и потрепери при спомена за брадичката на Жерар с примамливите сенки на набола брада, които дразнеха шията й. Чорапът се изплъзна от безсилните й пръсти. Коравата табла на леглото се притисна в гърба й и я накара да осъзнае колко двусмислено изглеждаха разхвърляните и измачкани завивки.

Луси стреснато отвори очи. Тя не беше като майка си. Тя беше създадена от стабилно дърво. Нямаше да се предаде на безбожните чувствени удоволствия, които бяха лишили майка й от любовта на адмирала и в крайна сметка й бяха стрували живота.

Тя отвори гардероба и натъпка разхвърляното бельо в най-задното чекмедже. Ала бунтовният куп коприна и дантела устоя на всички опити да бъде прибран. Тя пробва няколко пъти да затвори препълненото чекмедже, но после призна поражението си, прекоси бързо стаята и се отпусна на пейката под прозореца.

В портиерската къщичка все още светеше — точно както беше предполагала.

Стъклата на прозорците й бяха запотени. Луси се почувства като безпомощно малко животинче, затворено в стъклена клетка. Целувката на Жерар беше преобърнала света й с главата надолу и не бе оставила нищо стабилно в него. Блещукащите парченца около нея — колкото красиви, толкова и опасни, — се групираха в нови, непознати мозайки.

Ти си влюбена в него, нали?

Обвинителният глас прозвуча толкова реално, че на прозореца се очерта мрачното лице на баща й. Луси отчаяно обърна гръб на видението.

Досега най-добрата й защита срещу изречените и неизречените обвинения на адмирала беше невинността. Тя преглъщаше гнева си от несправедливостите на баща си, убедена в своята добродетел.

Сега обаче нямаше оправдание. Беше виновна по всички точки на обвинението. Заслужаваше наказание, защото обичаше един мъж.

Тя притисна лице към студеното стъкло. Капитан Дуум може би беше ограбил душата й, но сега беше готова доброволно да дари сърцето си на Жерар Клермон.



На зазоряване Луси стоеше скрита зад стария дъб и наблюдаваше собствения си дъх, който отлиташе на облачета в ледения въздух. Вече беше разбрала, че няма смисъл да лъже мистър Клермон. Той винаги разбираше истината. Разумното обсъждане на създалата се ситуация между двамата, както подобаваше на възрастни хора, щеше да реши проблема. Даже човек с остър ум като Жерар нямаше да устои на логиката й.

Откъм портиерската къщичка се чуха стъпки, които скърцаха по заледената трева. Луси притисна гръб към грапавото стъбло, затвори очи и зачака напрегнато. Облак цигарен дим се понесе покрай нея и тя го пое дълбоко в дробовете си, сякаш беше магически тамян, който щеше да й вдъхне сили.

Опита се да направи разлика между разума и обърканите чувства, както я беше научил адмиралът, заметна грациозно вълненото си палто и излезе иззад дървото.

Жерар спря като закован. Не изглеждаше особено изненадан, но Луси го възприе като обезпокояващо предпазлив, като че беше очаквал тази неизбежна среща и едновременно с това се беше надявал да я избегне.

Сърцето й се качи в гърлото и я задави. Жерар беше с разкопчан сюртук и полуотворена риза. В ъгъла на устата му висеше димяща пура. Косата му беше разрошена, като че се беше измъкнал направо от леглото. Зимното слънце, което се опитваше да пробие утринната мъгла, позлатяваше краищата на косата му.

Лицето му обаче — момчешко лице, набраздено от цинични сенки на уморен от живота мъж, — лиши Луси от толкова трудно извоюваното й самообладание.

Той пъхна ръце в джобовете на панталона, отстъпи крачка назад и я измери с въпросителен поглед.

Сега е моментът, каза си ободрително тя. Сега трябваше да му представи добре обмисления си, грижливо подреден анализ на чувствата и реалистичните перспективи за бъдещето, които беше формулирала през последната безсънна нощ.

Тя отвори уста. И каза само:

— Обичам те.

Жерар онемя и оглуша. Знаеше, че няма да удържи на лицето си маската на равнодушието. Нямаше доверие в себе си. Не можеше да говори с Луси, защото щеше да й разкрие колко силно я желаеше. Но не беше в състояние да я освободи от тиранията на баща й. Всичко, което можеше да й предложи, беше нов вид пленничество, изпълнена с наслади, но краткотрайно, за което тя щеше да съжалява цял живот.

Пурата падна от устата му и угасна в студената трева също като мечтите на Луси. Без да каже дума, Жерар се обърна и се запъти обратно към портиерската къщичка.

— Нещо лошо ли казах? — пошепна беззвучно тя, опря буза о студеното стъбло и потърси утеха в достопочтения стар дъб. Топлият поток от сълзи я заслепи и тя не забеляза яркия слънчев лъч, който се отрази в един от прозорците на втория етаж.



Когато Смити внесе в частния салон таблата със закуската и няколко вестника, балансирайки със сръчността на професионален жонгльор, адмиралът бързо отпусна далекогледа.

— По дяволите, човече — изфуча той. — Колко пъти съм ви казвал, че трябва да чукате!

— Извинете, сър, но нямах свободна ръка.

— Скоро ще имате две свободни ръце за нова работа, ако още веднъж си позволите подобно безсрамие.

Смити остави таблата на дъбовата масичка. Докато адмиралът спокойно продължаваше да шпионира, икономът се престори, че подрежда книжата му, и се промъкна към един от прозорците. Успя да види Луси, която се влачеше с превит гръб като стара жена по моравата към къщата, и челото му се набръчка угрижено.

— Тази малка проклетница е решила да довърши онова, което започна майка й — изсъска адмиралът и остави далекогледа. — Не биваше да назначавам този Клермон. Мислех, че е по-твърд. Че е достатъчно мъж, за да устоява на женските хитрости.

— Според мен човекът се държи доста добре, сър. Досега не съм забелязал нищо осъдително в поведението му спрямо мис Луси. — Смити знаеше, че ще бъде наказан, задето защитаваше Клермон, но не се побоя да го стори.

— Така значи! Но вашата оценка не е строга като моята, нали? — Адмиралът се настани във високото си кресло и вдигна сребърното капаче на съда, пълен с пържени в масло яйца и прясна риба. Сноу си хапваше така всяка сутрин, преди да закуси с Луси сух хляб и чай. Той посочи вестниците и попита:

— Нещо за Дуум?

— Нищо, сър, съвсем нищо. Може да е проумял, че е безсмислено да атакува открито човек с вашите способности и вашия интелект.

За щастие на Смити непоколебимото самочувствие на адмирала му попречи да чуе саркастичната нотка в тези думи. Сноу набоде на вилицата си парче риба.

— Трябваше да смачкам този червей с ботушите си, когато имах удобен случай да го сторя. — Вилицата спря на половината път до устата му. — Луси ще излиза ли тази вечер?

— Да, сър. Днес е зимният бал с маски на семейство Хауъл.

— Отлично! — Адмиралът задъвка с видимо удоволствие. — Погрижете се да изгладят униформата ми. Ще се мерна за малко, след което ще се занимая със собствените си дела.

— Тъй вярно, сър. Ще се погрижа за всичко. — Смити се обърна да си върви.

— Смити!

— Какво има, сър?

— Утре сутринта преди девет се обадете на мистър Бенсън и му наредете да намери заместник на мистър Клермон. Поведението на този човек не ми харесва.

Смити запази непроницаемото си изражение.

— Каква причина да назова за уволнението на мистър Клермон?

Адмиралът размаха вилицата си и окапа вестника с жълтък.

— Кажете му, че оценяваме високо свършената от него работа и бихме се радвали да му дадем отлична препоръка. И така нататък, и така нататък.

— Както желаете, сър.

Смити удари токове и поздрави отсечено. Какъв позор за цяла Англия, помисли си злобно той, че човек със стратегическия талант на Лусиен Сноу беше надарен с фаталната склонност да подценява враговете си.



Зимният бал с маски на семейство Хауъл беше грижливо поддържана традиция. Лорд Хауъл беше организирал първия бал преди повече от десетилетие, за да внесе малко радост в дългите, мрачни зимни месеци, когато в града нямаше увеселения и повечето хора от изисканото общество се оттегляха в извънградските си имения. Оставащите очакваха бала с повече нетърпение отколкото Коледните празници.

Докато слизаха по широкото стълбище към балната зала, Луси положи ръката си в копринена ръкавица върху лакътя на баща си, очаквайки да изпита добре познатата смесица от любов и гордост. Ала почувства само странна празнота, сякаш часовете, които беше прекарала плачеща в стаята си, бяха отнесли скъпоценните детски спомени и бяха разкъсали сърцето й.

В желанието си да върне поне част от старите чувства тя погледна към баща си през отворите на коприненото си домино. Той носеше маска от златна тъкан — чиста формалност, подходяща за прясно излъсканите ордени, които красяха гърдите му. Между всички военни величия, събрани на бала, нямаше дори един, който да не го познае. Облечен в галауниформа с еполети с дълги ресни и блестящи ботуши, Лусиен Сноу олицетворяваше цялото величие и романтика на кралската флота. Луси трябваше да се чувства почетена, че тази вечер баща й се опираше на нея, а не на бастуна си.

Разкошната му бяла коса заблестя като скреж под стотиците канделабри. За един бегъл миг — когато той сведе глава и благодари за оказаната му почит, — Луси изпита старото възхищение. Баща й отново стана най-прекрасният човек на света.

Тя се почувства малка и нищожна. Като че не се опираше на лакътя му, а се беше вкопчила в колосаните поли на фрака му и се опитваше да му привлече вниманието.

„За бога, Смити! Защо това дете още не е в леглото? Ако не понасям нещо на този свят, това са нахалните хлапачки!“