Не беше нужно да се напряга, за да си представи как се беше притиснала до него в тънката си рокля през онази нощ и как той я взе в прегръдките си. Отново усети влажната й коса да гъделичка бузите му. Помириса нежния аромат на сапуна, стоплен от тайните кътчета на тялото й, който бе запалил пожар у него. Слабините му веднага реагираха. Сам си бе наложил това наказание.

Той ускори крачка. Макар че не искаше да има нищо общо с мис Сноу, още не бе приключил сметките си с баща й. Коравият ръб на пистолета притискаше ребрата му.

Зад него се чу приглушен вик и той спря. Хората минаваха бързо покрай него, стреснати от мрачната му физиономия.

— Принцесата вероятно иска да й постеля одеяло, за да не си изцапа хубавите обущенца — изръмжа той. — Съжалявам, ваше височество, но аз бях дотук.

Опитвайки се да пренебрегне неприятното свиване в стомаха, той продължи напред с решителни крачки. Вече нямаше да се прави на рицар за Лусинда Сноу.

Той спря изведнъж. Защото над дрезгавата глъчка на множеството беше долетял вик, който никога не бе вярвал, че ще чуе. Едно единствено име, погълнато от вик на ужас, от който кръвта застина във вените му.

Жерар!

13

Силата на първия удар на Жерар срещу нападателите разтърси Луси като залп от широката страна на боен кораб със седемдесет и четири оръдия.

Без да смее да си поеме дъх, тя се измъкна от преплетените ръце и крака и се сви до стената. Твърде уплашена, за да може да спре треперенето си, тя загърна раменете си с разкъсаната пелерина, глуха за всичко наоколо, освен за неудържимото тракане на зъбите си.

Охранителят й обработваше нападателите със студена прецизност. Сграбчи единия за дългата мазна коса и удари лицето му в близката стена. Мъжът нададе болезнен вик и се свлече върху мръсния калдъръм.

Вторият се хвърли върху Жерар изотзад. Луси поиска да го предупреди, но гласът отказа да й служи. Дрезгавият й писък и без това беше излишен, защото Жерар, надарен с острия инстинкт на роден борец, се обърна точно навреме и юмрукът му удари лицето на мъжа с такава сила, че изби и последните остатъци от гнилите му зъби. Побеснелият уличен разбойник имаше глупостта да извади нож и отново да предизвика врага. Ала преди назъбеното острие да е стигнало до лицето му, Клермон го бе сграбчил за китката и безпощадно я изви. Чу се силно пращене. Луси затвори очи. Но ги отвори само след секунди, защото следващият шум беше много по-страшен.

Жерар стоеше с разкрачени крака върху калдъръма. Само блестящият пистолет в ръката му беше по-убийствен от самия него. Луси престана да трепери. Едва сега бе разбрала колко опасен е охранителят й, но вместо да се гърчи от отвращение, тя изпита гордост за него.

Мъжът, когото Жерар беше взел на мушка, беше бандитът с лисичето лице, който се беше възползвал от дързостта на другарите си, за да се измъкне към края на уличката.

Като видя смъртоносното оръжие, той вдигна умолително ръце.

— Милост, мистър — изхленчи той. — Нямате причина да стреляте по мен. Не сме искали да сторим зло на малката лейди. Помислихме си, че сте се позабавлявали с нея и че няма да имате нищо против, ако и ние получим своя дял.

Безизразното лице на Жерар се изкриви подигравателно.

— Точно там ти е грешката, приятелче. Не позволявам друг мъж да се докосва до онова, което ми принадлежи.

Той очевидно блъфираше и Луси не се разсърди на арогантната забележка. Точно обратното, побиха я странни тръпки.

Ръката с оръжието се стегна и в продължение на една дълга секунда Луси повярва, че Жерар хладнокръвно ще застреля противника си. В следващия миг обаче той отпусна бавно пистолета и мъжът се втурна да бяга презглава.

Студеният, тежък пистолет се залюля в ръката на Жерар. Ледена буца гняв тежеше в душата му и забавяше ударите на сърцето му. Всеки удар звънеше като корабна камбана, предвещаваща гибел. Той буквално усещаше кръвта, вкусваше опияняващия аромат на насилието на езика си. През бученето в ушите му проникнаха смехове и мръсни забележки на френски и испански, тъпият удар на ботуш, който го улучи в ребрата, безсилното дрънчене на веригите. Една ръка предпазливо подръпна ревера му.

Той се обърна с все още издути от гняв гърди.

— Добре ли сте? — пошепна Луси.

Отново го заля вълна от самопрезрение. Той беше нает да защитава тази жена, а сега тя беше тази, която го докосваше и го гледаше с очи, изпълнени с нежна загриженост.

Тя трепереше силно и зъбите й тракаха неудържимо. Разбърканата коса беше нападала по лицето й. Тъмни петна загрозяваха нежната кожа на скулите и правеха очите й още по-огромни. Ръката й трескаво стискаше разкъсаната наметка, сякаш трябваше да предпази тялото й не само от студа.

Смелостта, с която тя преглъщаше сълзите си, го засрами и разтопи ледената буца в гърдите му. Изпита нещо, което беше изпитвал само веднъж в живота си. Пламтяща топлина. Всепроникваща нежност. Властно желание да закриля един човек. Опасна ранимост.

Той мушна пистолета в джоба си и посегна към нея, но отвратителните петна по ръцете му го накараха да спре. Кървави петна. От чужда кръв.

Може би така беше по-добре. Може би за Луси беше от полза да види истинската му същност, която можеха да й покажат само отвратителните петна. Тя беше длъжна да се отдръпне отвратено от мъжа, който се бе проявил като насилник.

Какво беше учудването му, когато тя се хвърли в прегръдката му, скри лице в шалчето на врата му и се вкопчи като удавница в него, сякаш никога вече нямаше да го пусне.

Това доказателство за абсолютно доверие го завари напълно неподготвен. Той я обгърна с ръце. Забрави кървавите петна, зарови пръсти във влажните й коси и дрезгаво зашепна успокоителни думи, някои ясни и отчетливи, други абсолютно безсмислени. Шепотът му не беше в състояние да успокои силното й треперене, затова я взе на ръце и вдигна качулката на главата й, за да я предпази от студения дъжд.

Въпреки лошото време в края на уличката се бяха насъбрали любопитни зрители. Мълвата за интересното сбиване бе събудила апетит за още. За да не излага Луси на ненужни приказки, Жерар се прехвърли през тухлената стена. По-късно щеше да има време за угризения на съвестта. Никога нямаше да си прости, че беше оставил поверената му девойка съвсем сама в тази опасна уличка.

Сега обаче трябваше да я отведе на топло, сухо и усамотено място. В Йона не беше добре за нея. Подозренията и назидателните речи на баща й правеха дома им затвор, а не убежище. Затова се отдалечи от каретата и се запъти към примамливите светлини на близкия хан.

Когато влезе в кръчмата, придружен от вятър и дъжд, плешивият гостилничар тъкмо бършеше тезгяха. Шепата гости, заели местата най-близо до камината, вдигнаха изненадано очи от картите и канчетата с бира.

При вида на младата дама в ръцете на Жерар гостилничарят ядно запрати парцала в ъгъла.

— Няма да позволя това, уважаеми господине! Ние сме почтено заведение и не искаме да имаме нищо общо с такива като вас!

Луси вдигна глава от гърдите на Жерар и се огледа стреснато. Без да се трогва от враждебността на гостилничаря, Жерар извади от джоба си тежка кожена кесия и я хвърли на тезгяха. Звънтежът на монетите беше толкова силен, че въпреки замаяността си Луси се запита откъде охранителят й имаше толкова пари. Адмиралът не беше особено великодушен към слугите си.

За чест на гостилничаря трябва да кажем, че не взе веднага кесията, макар че много му се искаше. Вместо това примигна, за да прогони моралните си съмнения, и даде предимство на чисто търговската си пресметливост.

— Леглата са прясно застлани, сър. Искате ли да ви донеса ейл?

— Топла вода и горещо кафе — нареди Жерар със самочувствие на мъж, чиито нареждания се изпълняват незабавно. — И се погрижете да не ни смущават.

— Разбира се, сър, както желаете.

Докато той я носеше нагоре по стълбите, Луси зарови лице в мекото, небрежно завързано шалче на шията му и вдъхна дълбоко чистия мъжки аромат на лавър и тютюн. Само така можеше да се отърве от гадната миризма на типовете, които едва не я насилиха.

Третата стая беше свободна. Жерар я положи върху простото дървено легло и внимателно отдели ръцете й от реверите си. Свали палтото си и загърна раменете й. След това запали единствената свещ и я зави с износеното одеяло.

Студеният дъжд плющеше по прозореца. Капките, ударили се в стъклото, се пръскаха като течни диаманти. В неотопленото помещение беше студено, но след ужасния вятър навън Луси се чувстваше повече от уютно. Тя попипа студеното си носле и си призна, че не стаята й внушаваше уют, а мъжът, с когото я споделяше.

След няколко минути жената на гостилничаря почука на вратата и донесе вода и кафе. Много й се искаше да зърне младата дама на леглото, но Жерар затръшна вратата пред любопитното й лице.

Докато той изливаше димящата вода от стомната в нащърбен керамичен леген, Луси задърпа влажните си коси. Знаеше, че изглежда ужасно. Откак бяха влезли в стаята, Жерар не я удостояваше с поглед.

Ала вместо да подаде легена на Луси, Жерар сам потопи ръцете си във водата и ги затърка с ожесточение, което я уплаши. След като подсуши ръцете си, той отпи голяма глътка кафе и сложи очилата на носа си. Едва тогава я погледна с обичайното си неразгадаемо изражение. Явно нямаше желание да дойде по-близо.

Той не можеше да знае, че самоотвержената му намеса беше засегнала Луси много по-дълбоко от бруталното нападение. Баща й никога не я беше носил на ръце, никога не я беше слагал в леглото, никога не беше милвал косите й, нито беше притискал устни към челото й, след като тя беше заспала. Все още помнеше десетия си рожден ден, когато Смити плахо я бе целунал по бузата.

Сърцето й биеше болезнено. Тя се загърна в дебелия сюртук и потрепери. Имаше чувството, че е гола, копнееше да бъде докосвана, милвана от любещи ръце. От неговите ръце.