— Наистина не ви съветвам да вървите пеша — повтори той. — В тази навалица ще ми е трудно да ви пазя.

— Глупости, мистър Клермон. Аз имам голямо доверие във вашите способности.

Той не се помръдна от мястото си, нито й подаде ръка и тя беше принудена да се мушне покрай него, за да слезе от каретата. Краткият допир на телата им я замая. Без да усеща студения бриз, който нахлу под тънката й наметка, тя забърза напред и Клермон нямаше друг избор, освен да я последва. Вече се беше стъмнило и малкото запалени улични Фенери не можеха да разпръснат мрака.

Когато минаха първата пресечка, Луси изпусна ветрилото си и спря.

— Ще бъдете ли така любезен да вдигнете ветрилото ми? — помоли тя.

Той го направи и го тикна в ръката й. Преди следващата пресечка чантичката се изплъзна от пръстите и.

— Боже, колко съм несръчна. — Тя го погледна умолително. — Бихте ли…

Той издиша шумно и от устата му излезе облак пара. Предусещайки победата си, Луси закрачи към тъмния вход на близката книжарница, докато Клермон се наведе за чантата. Беше толкова увлечена в играта, че не забеляза трите тъмни фигури, които тичаха към съседната врата.

Тъкмо когато Клермон се изправи, Луси вече беше зад следващия ъгъл и се озърна назад. Клермон я търсеше с поглед в навалицата. Загриженото му лице я засрами, но тя се опита да си втълпи, че той беше загрижен по-скоро за следващото си месечно възнаграждение, отколкото за нея. Тъкмо повдигна края на пелерината си, за да изтича до следващото скривалище, когато една ръка я улови за лакътя. Лъхна я приятен мирис на море.

Лицето на Клермон издаваше мрачна решителност. Той я поведе бързо обратно към каретата.

Тя се препъваше безпомощно в дългите си поли, съзнавайки, че минувачите ги зяпат любопитно.

— Къде отиваме? Театърът е в обратна посока.

— Няма да ходим на театър. Връщате се вкъщи. Аз изпълнявам задачата си, но ако продължавате да се държите като разглезено хлапе, не ми остава нищо друго, освен наистина да се отнасям с вас като с дете.

— Вие сте ми охранител, а не бавачка! — Луси напразно се опита да остане на мястото си.

— Веднага престанете! Успяхте да превърнете глупостта си в публичен спектакъл. Скандал ли искате да предизвикате?

Без да каже нито дума повече, той я бутна в една пуста уличка и Луси се уплаши не на шега. Изведнъж успокояващата глъчка на навалицата остана някъде много далеч.

Когато я обърна към себе си, без да сваля ръка от лакътя й, тя разбра, че бе постигнала целта си. Равнодушието бе отстъпило място на луд гняв. Той застана пред нея в целия си великански ръст, добре познатите й черти полускрити в сенките. Топлото, меко тяло вече не беше убежище, а заплаха.

Това не беше фантомът от среднощните й фантазии, когото зората прогонваше. Това беше мъж от плът и кръв — съвършената мъжественост, калена от годините на изпитания.

В триумфа на Луси се примеси горчив вкус. Можеше само да гледа нагоре към него и да крие треперенето си.

— Нали не искате да навредите на безукорното име на баща си, мис Сноу? — изсъска през зъби той. — Тръгвате ли с мен, или трябва да ви отнеса до каретата? Защото — кълна се в бога — аз ще го направя!

Луси замислено издаде напред долната си устна, но адмиралът много отдавна я беше научил, че не е позор да капитулираш, когато противникът е по-добре въоръжен и има числено превъзходство. Случаят с мистър Клермон беше точно такъв.

— Е, добре — въздъхна тихо тя.

Той се обърна и тръгна към изхода на уличката, убеден, че тя ще го последва. Ала поражението й вдъхна смелост и тя изпусна ръкавицата си на калдъръма.

— Но първо ми вдигнете ръкавицата!

Клермон се обърна като ужилен и погледна невярващо коприненото парцалче, хвърлено помежду им като покана за дуел. На лицето му изгря недоверчива усмивка. Това изражение стресна Луси повече от гнева му. Тя направи крачка назад и се удари в мръсна тухлена стена.

Клермон я посочи с пръст.

— Вие сама ще вдигнете проклетата си ръкавичка, мила моя. От днес нататък ще държите гергефа със собствените си ръчички и сама ще острите проклетите си моливи. Писна ми да ме разкарвате насам-натам. Аз не съм ви бавачка, нито камериерка. Свободна сте да правите, каквото искате — даже да се върнете разплакана при баща си. Той напълно заслужава дъщеря като вас, както и вие заслужавате баща като него. — Той й хвърли чантичката и Луси успя да я хване в последния миг, за да не падне в калта. — Напускам ви!

Когато се обърна да си върви и широките му рамене закриха слабата светлина на Фенерите, Луси бе обзета от паника. Ами ако той наистина си отидеше? Ами ако потънеше в навалицата и изчезнеше от живота й така внезапно, както се беше появил? Усети болезнено пробождане в сърцето.

Тя огледа трескаво пустата уличка и отчаяно затърси претекст да го задържи.

— Не можете да ме изоставите така! — извика тя. — Ами ако капитан Дуум ме отвлече?

Той направи подигравателен жест.

— Ако питате мен, за вас няма опасност. Ще се моля господ да бъде милостив към бедния човечец.

Новата обида накара Луси да забрави страха и да събере последните остатъци от гордостта си.

— Вашето заявление за напускане не е прието, мистър Клермон. Вие сте уволнен!

Жерар изчезна зад ъгъла на улицата.

Радостта й от това, че бе имала последната дума, изчезна ведно с ентусиазма. Тя се облегна на стената, чувствайки се сам сама на света. Не се беше чувствала така зле, откакто беше забила ножчето за писма на баща си в нищо неподозиращото рамо на Дуум. Не само беше причинила зло на друг човек, но беше наранила смъртоносно и самата себе си.

Всъщност имам причина да празнувам, внуши си гневно тя. Нали през цялото време беше искала точно това. Да се отърве от Клермон. Да го накара да напусне и да си възвърне независимостта. Частния живот. Самотата.

Тя обърна лице към стената. Твърде късно бе разбрала, че й беше по-лесно да понася равнодушието на Клермон, отколкото отсъствието му.

Точно от този момент се възползва почернялото небе, за да изсипе над земята леден дъжд. Едрите капки намокриха тънката пелерина и развалиха официалната й одежда. Луси беше толкова съкрушена от собствената си беда, че изобщо не забеляза заплашителните фигури, които изскочиха от сенките.

— Отърва ли се най-после от оня изискан господин, момиче?

Луси се обърна рязко и видя насреща си уста, пълна с почернели, изпочупени зъби. Тя се намръщи от вонята, изтри дъжда от очите си и видя в уличката две мръсни, окъсани мъжки фигури.

Вторият, чиято дълга мазна коса беше пристегната на тила с тънко въженце, я изгледа съчувствено.

— Не тъгувай, момиче. Ние може да нямаме толкова пари като него, но пък знаем как да доставим удоволствие на една дама.

Само преди секунди Луси беше сигурна, че е достигнала дъното на живота си. Беше посветила цялото си съществуване на приличието, а сега я бяха взели за една от уличниците от задните лондонски улички. Явно се беше заразила от извратения хумор на мистър Клермон, защото вместо да избухне в плач, едва не се задуши от пристъп на безпомощен смях.

Объркана от странната смесица от отчаяние и надменност, тя отново изтри дъжда от очите си.

— Боя се, че сте сбъркали адреса, джентълмени.

— Ние не сме джентълмени — включи се в разговора тих, заплашителен глас. — А ти не си лейди.

Когато от сянката се отдели трета фигура, Луси спря да се смее. Тясното лице беше остро изсечено и хитро като на лисица.

Жадно святкащият поглед се устреми към чантичката на Луси, издута от копринена кърпичка и часовник.

— Ние нямаме нито пени, ти обаче имаш достатъчно, затова ще ни платиш за услугите. Струваме си парите, нали, момчета? Всички женски досега са го казвали.

Грубият смях опъна нервите й. Слепоочията й пулсираха болезнено. Тя се придвижи предпазливо към изхода на уличката, но мъжете й препречиха пътя. Нямаше дори чадърче, с което да се зашити. А проклетият й охранител, който беше длъжен да я пази, точно сега бе решил да напусне.

Тя се пребори със сковаващия страх, изписа на устните си предизвикателна усмивка и размаха чантичката си пред гладните очи на мъжа с лисичето лице. Брадичката му се разтресе от радост.

— Даже тримата заедно не струвате толкова пари — проговори надменно тя.

Мъжът посегна да хване плячката. Зарадвана от солидната тежест на часовника си, Луси размаха чантичката си и улучи нападателя в ухото. Ала преди да е успяла да избяга, другите двама се нахвърлиха върху нея и я събориха на калдъръма сред бъркотия от ръце, крака и шумяща коприна.

Облегнат на стената, Жерар чакаше Луси да излезе от уличката. Тя сигурно се цупеше и чакаше той да се върне, за да я помоли за прошка и да вдигне скъпоценната й ръкавица. Колкото повече осъзнаваше какво върши, толкова повече се самопрезираше — да си играе на охранител, и то с такъв талант и отдаденост, че сам беше започнал да си вярва. Как би могъл да защитава Луси, след като именно той беше най-голямата опасност за нея?

Той вдигна глава към небето и остави ледения дъжд да се лее по лицето му. Но това не охлади гнева му. Беше време да сложи край на тази смешна игра. Беше наясно с това, откакто видя дяволските рисунки на Луси и изслуша страстната й реч в защита на капитан Дуум. Колко жалко, че скандалният пиратски капитан никога нямаше да оцени по достойнство лоялността на адмиралската дъщеря!

Той се отдели от стената. Всъщност беше възнамерявал да съпроводи младата си господарка до дома й, но сега реши да я зареже на улицата. Все някак щеше да намери пътя до каретата си.

Трябваше да бъде благодарен, че този фарс е останал зад гърба му. Опитваше се да си внуши това, докато сваляше очилата си и ги пъхаше в джоба. Тръгна надолу по улицата, но в главата му нахлуваха все нови и нови неканени спомени: как бе наметнал Луси със сюртука си… как я нахрани с бонбони… как я притисна толкова силно до себе си, че тя стана част от него… И сега, след като известно време беше живял близо до нея, болката от загубата беше непоносима.