— Баща ми никога не е виждал тези скици. Никой не ги е виждал. Вие сте първият.

Клермон приседна на ръба на леглото и я зяпна, като че беше говорила на чужд език. През това време Луси размисли и реши, че вече няма никакъв смисъл да го укорява за неприличното му поведение.

— Предполагам, че не сте склонна да ме посветите в причината?

Тихият му глас я успокои дотолкова, че тя отиде при него и измъкна скицника от безсилните му пръсти. Вдигна портрета на Дуум към светлината и внимателно попипа лицето на брадатия мъж с върховете на пръстите си. Беше толкова потънала в спомените си, че не забеляза неволното потреперване на Клермон.

— Сигурно ще ви шокирам, но ще призная, че съм гледала този портрет часове наред и съм откривала в това лице само почтеност и дори благородство.

— Моля за прошка, но дали говорим за един и същи човек? За пирата, който носи на шията си огърлица от човешки уши и изтръгва сърцата от живите тела на жертвите си?

Луси го погледна стреснато.

— Боя се, че всички тези приказки са ужасно преувеличени. Това е само една от грубите несправедливости, които причиних на този човек.

Погледът на Клермон застина.

— А какво ще кажете за злото, което той ви причини? Той ви отвлече и ви хвърли през борда за храна на акулите!

Бузите на Луси пламнаха.

— Сега не говорим за онова, което той ми причини, мистър Клермон, а за онова, което не ми причини.

Тези страстни думи заредиха стаята с напрежение. Един джентълмен би разбрал и би замълчал, но Клермон не беше джентълмен.

Той се облегна на лакти и Луси изпита страх. Този човек изглеждаше съвсем на място в леглото й.

— Продължавайте — помоли той.

Тя сплете пръсти и без да иска, смачка крайчето на рисунката.

— Много добре разбирате, че при дадените обстоятелства той лесно можеше да ме… можеше да… — Тя затърси напразно по-безобидно обяснение.

— Да ви изнасили? — предложи невъзмутимо Клермон. — Да ви отнеме невинността и да ви остави полумъртва?

Пред това безсрамие Луси би трябвало да се почувства обидена, но тя беше изцяло завладяна от ярките искри в очите му и от черния му хумор. Той посочи скиците.

— Значи решихте да предпазите този мъж само защото е проявил сдържаност?

Тя кимна.

— Това е най-малкото, което можех да направя, след като разбрах, че съм сбъркала в преценката си.

Клермон скочи от леглото и Луси изпита чувството, че е станал по-едър от преди малко. Веселието и подигравката изчезнаха от лицето му.

— Наистина не ви е нужно да четете романи, мис Сноу. Вие живеете в роман. Но напук на романтичните ви фантазии този Дуум не е неразбран герой, а отчаян, безогледен негодник, който няма какво да губи.

— Говорите, като че го познавате…

— Познавам немалко мъже като него. Професията ми е такава, нали разбирате? — Той закрачи към нея, но този път Луси не отстъпи. За първи път бе усетила в гласа на охранителя си лаещите тонове на простолюдието. — И нито един от тези типове не би се спрял пред едно разглезено, самотно момиченце…

— Но аз не съм… — възпротиви се засегнато Луси. Ала онова, което последва, я зашемети.

— … колкото и красиво да е това момиче, той няма да му позволи да осуети плановете му! — Клермон я улови за брадичката. — Ако някога отново се сблъскате с Дуум, заклинам ви, не правете грешката да го подценявате! Защото той не е джентълменът, за какъвто го смятате.

Луси слушаше как Клермон смъква идола й от пиедестала, на който го беше издигнала, преглъщаше сълзите си и отчаяно се опитваше да скрие колко болезнено я улучваха думите му.

— Вие явно ме смятате за сантиментална глупачка… — пошепна едва чуто тя.

Мъжът разхлаби хватката си. Ръката му продължи нагоре и приглади един влажен кичур от челото й. При тази проява на нежност Луси спря да диша.

— Точно обратното, мила Луси. Според мен глупакът е вашият благороден капитан Дуум. Ако аз бях отвлякъл жена като вас, никога нямаше да я пусна да си отиде.

Ала той направи точно това — напусна стаята й, без да се обърне нито веднъж.



Когато на следващата сутрин Луси слезе в библиотеката точно в девет нула нула, баща й вече стоеше зад писалището си, а Смити лъскаше месинговия секстант, сякаш животът му зависеше от това. Охранителят й обаче липсваше.

Тя бе прекарала по-голямата част от нощта в безплодни размишления, опитвайки се да разбере дали трябваше да се чувства обидена или поласкана, уплашена или окуражена, защитена или компрометирана. Знаеше само, че всеки път, когато затвореше очи, виждаше не скицата на капитан Дуум, а чифт лешниковокафяви очи, пламтящи от страст.

Местейки се неспокойно на стола си, тя се помоли да намери покой, като се върне към монотонния ритъм на старите дни, когато никой не искаше от нея да мисли.

Наложил най-мрачното си изражение, баща й закрачи към нея. Бастунът му отмерваше шумно стакато по паркета. Веждите бяха сключени над орловия нос като снежни преспи. Същият поглед като след спасението й от „Отмъщение“. Същият поглед от детските й години, когато беше намазала униформените му ботуши с китайски туш, за да го зарадва.

Тя се зае да подрежда хартията и моливите, устоявайки на детинското желание да отвори уста и да му изповяда ужасни грехове, престъпления от страст, извършени в трескавите й фантазии.

— Добро утро, татко. Надявам се, че си спал добре. — Тя изрече тези думи, като че през последните пет дни не беше избягвала да го срещне.

Адмиралът изпухтя недоволно.

— Очевидно не толкова добре като твоя мистър Клермон. — Той извади хронометъра си и като видя часа, лицето му почервеня още повече. — Какво всъщност става тук? Нима хората от моето домакинство са забравили какво значи дисциплина? Кое ще е следващото, Смити? И вие ли ще почнете да спите до обед?

— Не мисля, сър. — Икономът изписа на лицето си ужасено изражение. В личния си списък на смъртните грехове адмиралът беше поставил безделието на второ място. Веднага след изневярата и преди убийството на родител.

Скрил главата си в книга, на вратата се появи мистър Клермон. Гледката на могъщите му рамене превърна всички разумни намерения на Луси в безнадеждна бъркотия. Адмиралът погледна часовника на камината и се изкашля като корабно оръдие.

Клермон вдигна очи и острият му поглед иззад стъклата на очилата забрани на Луси да говори.

— Моля за прошка, сър. Но лорд Хауъл описва триумфа ви при Садрас с толкова хубави думи, че просто не мога да спра да чета.

Невинното изражение на охранителя й беше толкова убедително, че дори Луси беше склонна да му повярва. Този човек беше брилянтен лъжец. Глупавото й сърце не биваше да забравя това му качество.

Клермон се настани на стола си и се зарови в купчината пожълтели писма, без да обръща внимание на пронизващите погледи на адмирала. Луси усещаше, че баща й е обзет от подозрения, и треперенето й се засилваше. Тя знаеше по-добре от всеки друг, че който веднъж бе загубил доверието на адмирала, никога повече не можеше да си го върне.



Свита на седалката в каретата, Луси тъжно размишляваше, че откакто мистър Клермон седеше на капрата при Фен, вътрешността на старото им возило изглеждаше двойно по-голяма. Даже леденостуденият дъжд, който всеки момент щеше да се изсипе от черните облаци над главите им, нямаше да накара Клермон да се скрие при нея.

Бяха на път към Кралския театър на Дръри Лейн, за да видят великата Сара Сидънс в ролята на лейди Макбет. Пиесата подхожда на настроението ми, каза си унило Луси. Опита се да изтананика вулгарната песничка за момичето от Банбъри, но жалките тонове й напомниха болезнено колко празен беше животът й, преди в него да нахлуе Клермон.

След като бе открил рисунките на капитан Дуум и кораба му, охранителят й беше издигнал около себе си стена от студен професионализъм. Мъжът, който я бе отвел в гората на импровизиран пикник, който я дразнеше и предизвикваше, беше изчезнал. На негово място застана точен, грижливо облечен чужденец, който се отнасяше към нея с почтителното уважение на слуга.

Нищо в поведението на Клермон не й даваше повод да се оплаче на баща си. Винаги когато изказваше някакво желание, той сваляше шапка и се покланяше учтиво. Когато я придружаваше на светски забавления, оставаше при каретата или заставаше неподвижен в някой ъгъл, а мрачната му физиономия нервираше другите гости. Даже Силви беше изненадана от професионалното му усърдие.

Сутрин, когато Луси скачаше от леглото и отиваше до прозореца, величественият стар дъб стоеше самотен на поста си и треперейки, издигаше голите си клони към безрадостното небе.

Съзнателната му сдържаност беше наказание, което тя не беше очаквала. За първи път Луси осъзна, че беше свикнала с преувеличено мрачната му физиономия, с подигравателната усмивка и честите му прозевки, докато баща й разказваше. Сега изразителното му лице беше затворено и неразгадаемо.

Тя опъна ръкавиците си. Клермон не й оставяше друг избор, освен да се върне към поведението си на капризна аристократка, но вече не й доставяше удоволствие да се държи по този начин.

Каретата спря. Беше събота вечер и улиците бяха пълни с хора, които разговаряха на висок глас. Кочияшите ругаеха и размахваха камшиците си, конете потропваха нервно и цвилеха сърдито.

Когато никой не отвори вратичката, Луси почука с дръжката на ветрилото си по предното прозорче.

Веднага се появи лицето на Фен, кръгло като тиква и вечно ухилено.

— Простете, мис. Налага се да почакаме. Голямо движение, голяма бъркотия.

Луси грабна чантичката си.

— Ако пропусна първата сцена, Силви няма да ми прости. Остават само няколко пресечки. Ще идем пеша.

— Не ви съветвам, мис Сноу — проговори Клермон, без да се обърне.

Точно затова ще го направя, каза си ядно тя.

— Джон! Помогнете ми да сляза.

Вместо луничавия слуга вратичката отвори самият Клермон. Движението беше толкова рязко, че едва не я изтръгна от пантите. Луси не беше подготвена за топлината, която я заля изведнъж. Линията на недоволство около устата на охранителя й не можеше да развали силното впечатление от лицето му. Обзе я диво желание да го докосне, да прокара върховете на пръстите си по устните му, да заличи тънката линия.