Той спря пред отрупаната с шишенца и дрънкулки тоалетка, поднесе към носа си едно кристално флаконче, останало без запушалка, и вдъхна дълбоко сладкия лимонов аромат, който олицетворяваше Луси. Под прозореца беше поставена количка за чай, явно много стара, защото дървото беше станало почти черно, на която бяха подредени десетина малки саксии с цъфтящи глоксинии.

Жерар помилва кадифените им листенца и си каза, че цветчетата много приличаха на господарката си: на вид бодливи, но на пипане меки като копринено кадифе. На пейката лежеше забравена стара наметка. Той попипа дългите ресни и се засмя, като си представи Луси сгушена в нея. Когато дръпна наметката, от нея изпадна дебел скицник.

Жерар клекна и отвори скицника. Прелисти го внимателно и срамът, че бе допуснал любопитството да вземе връх над чувството за приличие, бе забравен пред растящото учудване.

Нито следа от размитите водни бои — само рисунки с въглен, изпълнени със смели, страстни щрихи. Никога не си беше представял, че крехките глоксинии могат да бъдат рисувани с такава развихрена фантазия. Засмя се гласно, когато откри между скиците на цветя карикатурата на морски офицер, която му напомни за най-добрите карикатури на Хогарт. Луси сигурно щеше да отрече, но надутият пуяк много приличаше на адмирала.

Усмивката му угасна, когато продължи нататък и се натъкна на рисунка на млада жена, почти момиче, която носеше в тъмните си коси червени глоксинии. Полъх на необяснима тъга засенчваше дяволитата й усмивка.

Луси изтръгна скицника от ръката му.

— Мистър Клермон! Какво правите тук, за бога?

Тя стоеше над него с влажни коси, коприненото неглиже беше залепнало за мокрото й тяло. Ръцете й притискаха скицника към гърдите, сякаш искаха да предпазят не само рисунките, но и самата нея от жадния му поглед. Жерар не намери думи да се извини. Завладяващият портрет и ароматът на лимон от прясно измитата коса на Луси го бяха лишили от дар слово.

— Коя е тя? — попита най-сетне той и се изправи. Луси го разбра веднага.

— Майка ми.

— Помните ли я?

— Естествено, че не! — В гласа й имаше надменност. — Тя е имала добрината да умре от родилна треска само седмица след раждането ми и да не смущава повече баща ми със скандалното си поведение.

Браво, Луси! — каза си Жерар. Адмиралът заслужаваше тъкмо този великолепен сарказъм.

— Рисунката е дяволски добра. Имате ли някъде неин портрет? Или миниатюра?

Стресната от безпощадната му настойчивост, тя потърси убежище зад количката с цветята.

— Смити ми я описа. — Свободната й ръка се плъзна несъзнателно по растенията и размести няколко саксии така, че листенцата да получават повече светлина. — Много е обичала глоксинии. Всичко това е от нейните растения. Смити се грижеше за тях, докато станах достатъчно голяма, за да го правя сама.

Жерар стисна здраво зъби. Мъж, който двадесет години беше поддържал спомена за една жена — все едно дали в тези крехки цветчета или в паметта на дъщеря й, — този мъж не биваше да бъде подценяван.

— Не мога да разбера защо е избрала глоксиниите — продължи Луси, докато късаше сухите листенца. — Те са най-капризните цветя на света. Поливат се откъм корените и понасят само сутрешното слънце.

Жерар се опита да си представи какво е да си съпруга на адмирала, но не успя.

— Сигурно е искала да има нещо свое, за което да се грижи.

В сивите очи се появиха сребърни светкавици.

— Глупости! Тя не е била от този тип жени. Била е жена със слаби морални устои, загрижена единствено за поканите, шампанското и за най-новия си любовник, който и да е бил.

Жерар съзнаваше, че Луси е твърде огорчена, за да разбере колко противоречиво беше собственото й поведение. Макар че осъждаше онази непозната жена, тя поддържаше грижливо единствената си връзка с нея и се опитваше да върне майка си към живота — макар и само като скица с въглен.

Жерар разбра, че не адмиралът беше заточил Луси в това прекрасно убежище. Тя самата беше решила да се оттегли тук и да се накаже за греховете, които приписваха на майка й, все едно дали с право или само в обърканите спомени на адмирала. Той предположи, че Луси не за първи път се затваряше пред необоснованите обвинения на баща си, пред наказанията и тираничния контрол на дните й.

Решен да види отново онази жизненост, която му бяха показали рисунките й, Жерар пристъпи към нея с протегната ръка.

— Искам да видя и другите ви работи.

Луси забрави глоксиниите на майка си и се вкопчи с две ръце в скъпоценния си скицник.

— В никакъв случай, сър. Вашето назначение може би ви дава право да ме надзиравате, но нямате право да се ровите в личните ми неща.

— Я, стига, Луси — изсъска той с безсрамна усмивка, която би разтопила и по-неумолими сърца. — Няма защо да се криете. Тези скици са наистина впечатляващи.

Без да иска, тя бутна количката и скъпоценните саксии се разклатиха.

— Вие сте непоносим, сър!

— Често са ми го казвали.

Той посегна към скицника, но Луси се изплъзна от ръцете му и се втурна към отворената врата. Ала Жерар беше упражнявал рефлексите си върху много по-гъвкава плячка от тази. Той спря опита й за бягство, като протегна крак, настъпи ръба на халата й и я сграбчи за талията, решен да я доведе до капитулация. Ако се наложи, ще я гъделичка до припадък.

Ала не беше очаквал да усети в ръцете си такива разкошни форми, не беше очаквал и треперещото отдаване, с което тя падна в артистичната му прегръдка. Тялото му веднага реагира на близостта й, той го прати по дяволите и се прокле за глупостта си. Докосна с устни косите й, вдъхна дълбоко аромата на сапун и се наслади на копринената им мекота.

— Не! — Нещастният й шепот трогна сърцето му. — Не обичам да ме докосват.

Той потърка буза в кадифено мекото слепоочие и изохка дрезгаво, когато тялото й безпомощно се притисна към неговото.

— Това не е истина, Луси. Напротив, веднага разбрах, че много обичате да ви докосват.

За да й докажат правотата на тези думи, пръстите му разделиха диплите на халата. Скицникът падна на пода и разкри пред очите му величествена шхуна, изникнала сякаш от нищото. На носа й се четеше една единствена, безпощадно ясна дума:

Отмъщение.

12

Вцепенена в ръцете на Клермон, Луси се взираше в рисунката. Прегръдката му се промени едва забележимо: ръката под гърдите и се стегна и я притисна неумолимо към мускулестото тяло. Дъхът му отекваше в ухото й като далечна гръмотевица.

Поразена от силата му, от властното му мъжко излъчване, Луси се разтрепери. Закопня да се обърне към него, да се притисне до гърдите му и да му предложи отворените си устни като жертвен дар за езически бог — и се засрами от себе си. Един цял живот в сянката на адмирала не беше достатъчен да я направи неуязвима срещу тази ранимост, срещу страха да се подчини на чуждата воля. Тя си припомни, че и друг път беше танцувала този опасен танц, в друго време, на друго място, и затвори замаяно очи.

— Престанете! Причинявате ми болка! — излъга тя и отчаяно се опита да се пребори със себе си.

Той я пусна така рязко, че тя изпита угризения на съвестта и за миг повярва, че тя, а не той, му бе причинила болка. Все още треперейки, тя посегна към скицника, но Жерар го изтръгна от ръцете й с ярост, която й показа, че вече не си играеха безобидно на котка и мишка.

— Какво означава това, по дяволите? — Той присви очи и продължи да прелиства рисунките, като въпреки възбудата си внимаваше да не смачка или изцапа страниците.

Луси не отговори. Знаеше какво следваше сега. Скица след скица все призрачният кораб, който я преследваше от мига, в който бе пробил мъглата на фантазията й. „Отмъщение“ пред тиквената глава на есенната луна. „Отмъщение“ на гребена на планина от облаци. „Отмъщение“ понесен от вълните. „Отмъщение“ с целия такелаж, потопен от светкавиците в ледено сребро.

Гласът на Клермон пресекваше от гняв.

— Каква разлика с кротките ви морски пейзажи! Тези рисунки направо се пръскат от страст и възвишеност.

Изведнъж той замлъкна и мълчанието му беше много по-страшно от предишното трескаво търсене. Когато се обърна към нея, Луси извика сподавено. Това беше повече от гняв. Тъмните светкавици на очите му принизиха постоянните гневни изблици на баща й до инфантилна сръдня. Той направи крачка към нея и тя отстъпи назад.

Луси опря гръб на стената и се огледа отчаяно. Вече беше готова да повика Смити, когато Клермон запита изненадващо меко:

— Кажете ми, мис Сноу, много ли луди е имало във вашето семейство?

Тя пое дълбоко дъх и нервно попипа деколтето на халата си.

— Не разбирам за какво говорите. Това са просто рисунки. Без никакво значение.

Той й показа една от скиците. Мъж, по-скоро дух, отколкото реален, обгърнат в мъгла. По лицето призрачни сенки на такелаж.

— Това е той, нали? Горещо обичаният от вас капитан Дуум.

Тя сведе глава и се взря в рисунката, като че никога не я беше виждала.

— Не знам. Може да бъде всеки.

Пронизващият поглед на Клермон опари нежната й кожа.

— Имате ли представа какво означава това? — попита тихо той. — Съзнавате ли в каква опасност сте? Да не мислите, че Дуум може да си позволи да ви остави жива, ако научи за тези рисунки? — Гласът му подрезгавя.

— Наистина ли си го мислите?

Луси се сгърчи като от удар. Клермон изсъска някакво проклятие, отдалечи се от нея и зарови ръце в косата си.

— Вие очевидно сте решена да превърнете задачата ми в истинско предизвикателство, мис Сноу. Представям си колко благодарни ще ви бъдат кралските офицери, ако ги снабдите с тези детайлни рисунки. Щом ги разпространят, вашият жалък животец няма да струпа и пукнат цент. — Той се обърна отново към нея. — Адмиралът сигурно е много щастлив, че сте поставили таланта си в служба на такава благородна кауза.

Луси поклати глава, погледна го смутено и тихо призна: