Смити сведе глава и изведнъж заприлича на старец.

— Много добре — изрече адмиралът, омекнал от окончателната капитулация на дъщеря си. — Да видим дали ще намеря прошка в сърцето си.

Той се опря тежко на бастуна си и закрачи величествено към стълбата с развян халат. Луси остана загледана след него, забравила мокрите си дрехи, в които приличаше на малка удавница.

Жерар я побутна по рамото, без да го е грижа какво щеше да чуе или да види Смити.

— Той няма право.

Тя вирна брадичка с такова упорство, че сърцето му спря да бие. В мекия й глас се примеси горчив привкус.

— Той има пълното право. Той е съвършен. Аз съм единствената грешка, която някога е допуснал.

Тя блъсна ръката му, изпъна рамене под сюртука му и последва баща си по стълбите. Ослепял от гняв и разочарование, Жерар се обърна рязко и настъпи нещо с ботуша си.

Наведе се и откри букетчето лавандула. Вдигна го и го поднесе към носа си. Крехките цветчета бяха ужасно смачкани, но не бяха загубили свежия си аромат. Припомни си усмивката на Луси, когато ги бе сложил зад ухото й.

Празнична вечеря за краля на просяците… и цветя за неговата дама.

Жерар стисна трофея си в юмрук, докато Смити обикаляше фоайето и гасеше лампите. Когато икономът изчезна в салона, Жерар за първи път в живота си изпита благодарност към мрака. Днес той подхождаше напълно на настроението му.

Той усети, че някой го наблюдаваше, и безсилният му гняв избухна с дива сила. Когато очите му свикнаха с мрака, откри на високата дъбова поставка бюста на адмирал Лусиен Сноу, който се пулеше подигравателно насреща му.

Замахна с юмрук и удари бюста по лицето. Изпита дълбоко задоволство от оглушителната експлозия и посипалите се навсякъде парченца теракота. Бюстът падна тежко на паркета и се пръсна. Зад него се чу дискретно покашляне.

Глинената жертва укроти гнева на Жерар. Смити, каза си той. Верният следовник на адмирала, естествено! Всезнаещият, всевиждащият Смити.

Той се обърна рязко и в позата му нямаше и капчица разкаяние.

— Ужасно съжалявам. Трябва да съм се блъснал в него в мрака.

Любезният тон на Смити не съдържаше и следа от укор.

— Разбрах ви, сър. С всеки може да се случи. Ще донеса метла.

Жерар се загледа мрачно в нощната шапчица на иконома, която се поклащаше важно на главата му, и за пореден път се запита дали загадъчният слуга на адмирала му беше приятел или враг.



На следващата сутрин никой не задумка по вратата на портиерската къщичка, за да го събуди. След като беше прекарал половината нощ, загледан в догарящия огън, а другата половина в мъчителни сънища, Жерар се събуди към десет и откри под вратата си тесен плик. Разкъсван между разкаяние и облекчение и убеден, че ще намери вътре уволнението си, той отвори плика.

Ала Смити пишеше само, че през следващите дни няма да имат нужда от услугите му като охранител, тъй като мис Сноу нямало да излиза. Адмиралът обаче щял да оцени високо помощта му в работата над мемоарите си. Краткият постскриптум от ръката на работодателя му го уведомяваше, че цената на бюста, който бил разбил с недодяланите си движения, щяла да му бъде удържана на малки вноски от заплатите.

Жерар беше готов да се изсмее, когато погледът му се върна към началото на писмото. „Мис Сноу няма право да излиза от къщи…“

Значи дъщерята на адмирала щеше да остане заключена в стаята си като изпаднала в немилост средновековна принцеса? Той смачка писмото в юмрука си. Всъщност какво го беше грижа? Лусинда Сноу вече нямаше значение за него. Щом беше решила да прекара живота си под ботуша на тираничния си баща, нейна си работа. Ала беглият поглед към онази, другата жена не го напускаше — другата Луси беше темпераментна, усмихната, която с вид на дяволито хлапе пълнеше джобовете си с бонбони.

Докато следващите дни се влачеха като ленива река, отчаяното му желание да се освободи от Йона и младата му господарка все повече се засилваше. Отдавна се беше научил да живее сам, но сега празнотата го гризеше като плъх. Когато и последните листа се предадоха на свирещия вятър, нервите му вече не издържаха. С всеки ден му ставаше по-трудно да се държи учтиво с адмирала само за да може да преглежда частната му кореспонденция и да прекарва известно време сам в библиотеката. Почтителните думи засядаха в гърлото му, задушени от самопрезрение.

Той спеше лошо и всяка сутрин ставаше преди разсъмване, за да се разходи неохотно и безцелно по двора. Беше забравил колко безмилостна беше лондонската късна есен, но предпочиташе студа пред добре познатите тръпки в душата си. Тръпки, които произхождаха от лабиринта улички по продължение на реката, от влажните камъни на един друг свят.

Макар постоянно да си повтаряше, че дъщерята на адмирала е само приятно забавление, което не можеше да си позволи, неспокойните разходки всеки път го отвеждаха под огромния стар дъб, застанал като самотен, закален от бурите пост под прозореца на Луси. Облягаше рамене на сивото стъбло, вдигаше яката си срещу вятъра, идващ от реката, и претърсваше затворения прозорец за леко повдигане на завесите или парченце бял муселин.



Луси се беше сгушила върху кадифените възглавници на пейката под прозореца, скрила ледените си стъпала под халата. Вперила очи в процепа между дантеленото перде и кадифената завеса, тя наблюдаваше охранителя си, застанал под дъба. Не можеше да каже точно откога присъствието му бе престанало да й пречи, а я утешаваше. Знаеше само, че се чувстваше сигурна, когато ставаше от топлото си легло и го виждаше да стои там. Чувстваше се защитена от всяко зло, а огънчето на пурата му беше като вестител на щастието.

Вятърът рошеше косата му и развяваше сюртука. Луси трепереше от съчувствие. Когато той пъхваше ръце дълбоко в джобовете и се запътваше към кухнята, Луси притискаше длани върху студеното стъкло и шепнеше:

— Добро утро, мистър Клермон.



Пет мъчителни дни бяха минали от затварянето на Луси, когато Жерар влезе в библиотеката и завари голямото помещение пусто. Той се възползва веднага от неочакваната възможност, отпусна се на стола на адмирала и трескаво запрелиства купчината пожълтели корабни дневници. При влизането на Смити скочи виновно.

Бутна дневниците под пакетчето парфюмирани писма от една омъжена графиня, която някога беше повярвала, че се е влюбила в адмирала, и изрече иронично:

— Ако се научите да произвеждате дим, обещавам да ви извадя на сцената.

— Винаги съм обичал цирка, сър. Особено слоновете. — Смити застана на прага, като си тананикаше тихо.

Завладян от идеята си да продължи да търси, преди да е влязъл работодателят му, Жерар събра намалелите си резерви от търпение и попита любезно:

— Мога ли да ви помогна с нещо, Смити?

Икономът изправи гръб и удари токове.

— Дойдох да ви съобщя, че адмиралът цяла сутрин ще бъде извън къщи.

— Цяла сутрин? — повтори подозрително Жерар. — Чак до обед?

— Да, сър, правилно ме чухте. Каза да не го чакаме за обяд.

Подозрението на Жерар се усили. Защо Смити си беше направил труда да го уведоми за продължителното отсъствие на адмирала? Капан ли беше това? Ами ако адмиралът изскочеше с крясъци от камината, за да го свари на местопрестъплението? Когато Смити безшумно затвори масивните врати от тиково дърво и го остави сам в светилището на адмирал Сноу, мрачната му фантазия се развихри. Във въздуха още се усещаше характерната миризма на адмиралската лула.

Жерар поглади прясно избръснатата си брадичка и обиколи стаята като котка, която са оставала да охранява сметаната — твърде скептичен, за да повярва в щастливия обрат на съдбата. Безупречното писалище на адмирала го привличаше неудържимо, полираният месинг на пясъчния часовник му махаше предизвикателно. Шкафът се издигаше пред него като великан, чиито тъмни тайни трябваше да бъдат разкрити. Сигурно никога друг път нямаше да има шанс като този.

Той събу ботушите си, отвори безшумно вратата на библиотеката, прекоси пустото фоайе и изкачи на един дъх извитата стълба към горния етаж.

Жерар спря само на сантиметър от вратата на Луси. Ръката му бавно обхвана месинговата дръжка. Защо да й даде възможност да го отблъсне? Освен това отдавна си беше съчинил трогателна история, в която една подозрителна фигура се мотаеше всяка сутрин под прозореца й. Не беше нужно да и казва, че подозрителната фигура е той самият.

Той завъртя дръжката и стисна здраво зъби, представяйки си, че Луси го очаква в изкусителна домашна роба. Ала когато вратата се отвори като от само себе си и му даде достъп до усамотената стая, той вече не можеше да се върне, сякаш някой бе опрял пистолет в гърба му.

Влезе вътре с тежките стъпки на мъж, бродил години наред в пустинята и озовал се накрая в изоставен харем, изпълнен с тежки аромати, със спомени и обещания за чувствени наслади. Изгладнелите му сетива потрепериха под изкусителната буря.

Убежището на Луси беше антитеза на спартанската мъжественост, която владееше останалата част на къщата. В облицованата с плочки камина гореше буен огън. Гирлянди от дантела с цвят на слонова кост се виеха около високото легло и прикриваха с тънки воали разхвърляните завивки. Мебелите бяха украсени с блестящи сатенени покривчици в причудливи форми. Подът беше покрит с разноцветни килимчета и Жерар веднага си представи, че всяко от тях, осмелило се да обезобрази полирания под на адмирала, е било спасено от крехката ръка на Луси. Зарадван от откритието си, той прекоси стаята. Безупречно облечената и безупречно фризирана мис Сноу седеше под прозореца и по дрехите й нямаше нито една гънчица. Тази жена беше една малка измамница! Завладян от атмосферата на помещението, той помилва неоправеното легло, попипа розовия чорап, който нахално се беше увил около колоната на леглото, и зарови пръсти в изкусителния водопад от коприна и дантели, с който беше пълно полуотвореното чекмедже на скрина.

Гадна малка измамница, повтаряше си ядно той, с перверзна любов към изкусително бельо. Помилва кремавата коприна на една долна риза и я потърка между палеца и показалеца. Накрая неохотно се отдръпна от шкафа. Луси щеше да се върне скоро и сигурно нямаше да й стане приятно, ако го завареше да рови в долните й дрехи.