Тереза Медейрос - Крадец на сърца

— Не и ако наистина е призрак. — За учудване на Луси стюардът изрече подходящия отговор за размишленията й. — Тогава няма какво да губи. Не съм ли прав?

Луси потрепери и се уви по-плътно в шала си. В паметта й отново отекнаха думите на адмирала: „Трябва да знаеш, Лусинда, че моряците са суеверно племе. Но ти не си от момичетата, които се отдават на разните му там фантазии.“ Поне този път острият глас на баща и я дари с утеха, вместо да я укори.

Един моряк в износено униформено палто запали лулата си от китова кост. На светлината на запалената кибритена клечка Луси видя лице, обрулено от слънцето, ветровете и морската пяна.

— Аз го видях — произнесе рязко той и веднага привлече вниманието на моряците, а и нейното. — Тъкмо наблюдавах морето от фокмачтата, в една вечер като тази. На мили разстояние се виждаха само морето и небето, но изведнъж морето се разтвори и шхуната му изникна от нищото като дяволски кораб, изплют от червата на ада.

Луси веднага си представи, че в този момент очите й са се разширили от смайване като тези на младия стюард.

— Не можех да произнеса нито дума. Не можех да помръдна. Като че гледката беше накарала кръвта във вените ми да замръзне. Преди да си отворя устата, за да предупредя другарите си, морето я погълна отново без нито един удар на вълните. Никога не бях виждал такова нещо. — Мъжът потрепери. — И се надявам никога пак да не го видя.

Тишината падна върху мъжете като погребален саван. Чуваха се само тайнственото скърцане на мачтите и бавните удари на платната, издувани от вятъра. От потъмняващото море изпълзяха мъгли, прилични на зловещи морски същества. Като че за да разрушат проклятието, мъжете изведнъж заговориха един през друг.

— Чувал съм, че белязвал жертвите със знака си. Дявол е той, истински дявол.

— Разправят, че мразел да се говори за него. А когато едно момиче не престанало да пищи, му зашил устата с конец за платно.

— Друг път пък разсякъл едно нещастно момче на две половини с един-единствен удар.

Младият матрос, който преди малко бе посмял да се присмее на призрачния капитан, се ухили злобно и направи многозначителен жест.

— Обзалагам се, че това не е нищо в сравнение с начина, по който се справя с жените пленнички. Един от приятелите ми се кълне, че за една нощ капитан Дуум обезчестил десет девици.

— Пфу! — изгърмя развеселено застаналият до него моряк с посивели коси. — И аз съм го правил. След седем месеца в морето без жена…

Младият матрос го смушка с лакът в ребрата.

— Да де, ама те сигурно отдавна вече не са били девици!

Мъжете избухнаха в дрезгав смях. Макар и с натежало сърце, Луси реши да уведоми господата за присъствието си. Иначе рискуваше да узнае за романтичните наклонности на моряците много повече, отколкото й се искаше. Тя се надигна от навитите на рула въжета, където беше седяла досега. Щом я забелязаха, мъжете веднага застанаха мирно, сякаш на борда беше стъпил самият адмирал сър Лусиен Сноу.

Това изобщо не й направи впечатление. Беше свикнала с поздравите на моряците, защото баща й я заведе на кораба си веднага щом се научи да ходи. Адмиралът се славеше като един от най-добрите моряци в кралската флота и авторитетът му автоматично се предаваше и на дъщеря му.

Тя удостои мъжете с благосклонна усмивка.

— Добра вечер, господа. Надявам се, че не съм прекъснала интересната ви дискусия за предимствата на пиратския живот. — Тя кимна на младия моряк, чиято обрулена от вятъра кожа беше придобила приятен прасковен тен. — Продължете спокойно, сър. Мисля, че тъкмо искахте да развиете теорията си за романтичните геройства на загадъчния капитан Дуум.

Един от другарите му се покашля многозначително, след което момчето свали кепето си и го смачка в ръце.

— Ами аз… мис Сноу… — заекна той. — Нямах представа, че сте наблизо. Знам, че приказките ми не са предназначени за ушите на дама…

— Тогава май ще се наложи да ви окачим на реята, какво ще кажете?

Момчето видимо се разтрепери и Луси въздъхна. Незнайно по каква причина хората рядко разбираха шегите й. Повечето от познатите и хранеха подозрението, че тя не притежава и капчица чувство за хумор. Никой не съзнаваше, че беше надарена с фин усет към абсурдното.

Посивелият моряк в униформено палто си проби път напред, сякаш се боеше, че тя наистина ще използва тънкия шал на раменете си за примка.

— Позволете да ви придружа до кабината ви, мис Сноу. След падането на мрака палубата вече не е сигурно място за млада дама от добро семейство.

Той й предложи галантно ръката си, но тонът му никак не й допадна.

— Не, благодаря — отвърна хладно тя. — Предпочитам да си опитам щастието с капитан Дуум.

Вирнала носле, тя прошумоля покрай тях с копринените си поли, правейки се, че не чува неодобрителното им мърморене.

Склонността й да прави точно обратното на онова, за което я молеха, я тласна към пустата кърма, далече от тесния коридор към кабината й.

Луси хвърли още един кратък поглед в мемоарите на лорд Хауъл, после решително запрати книгата през релинга в развълнуваното море. Подвързаният в кожа епос потъна, без да остави и най-малка следа.

— Много съжалявам, Силви — пошепна младото момиче към далечната си приятелка.

И без това хранеше подозрението, че баща й, който беше стар приятел на лорд Хауъл, й бе дал книгата само защото в нея бяха описани по много ласкателен за самолюбието му начин собствените му геройства във войната срещу недодяланите американски колонисти — макар и доста преувеличени.

Тя се запита как ли се чувстваше сега баща й, докато пътуваше по суша. Откакто раната в крака преди няколко години го беше принудила да се оттегли преждевременно от службата на Негово величество, адмиралът не пропускаше нито една възможност да пътува по море, даже когато плаването беше кратко и спокойно като това от лятната им вила в Корнуол до скромната къща на брега на Темза.

Луси отново се загърна в тънкия си шал. Лондонското общество често менеше настроенията си, но макар да бе прогонило всичко френско, продължи да се облича по най-новата френска мода. Студеният вятър на Атлантика вдигна полата й и премина безпрепятствено през тънките фусти. И все пак тези дребни неприятности се понасяха много по-лесно от потискащата теснотия на кабината й. А ако останеше достатъчно дълго на палубата, полуглухата майка на капитана сигурно щеше да се оттегли и да й спести необходимостта да й крещи през масата за вечеря в камбуза.

Както винаги нощната атмосфера на палубата я успокои, но желаният мир така и не настъпи. Измъчваше я странна нервност. Дори далечната музика на гръмките мъжки гласове й се струваше глуха и студена.

Луси смръщи чело и облиза солта от устните си. В надигащата се мъгла звуците обикновено се чуваха с кристална яснота, но нощта се бе обгърнала в мълчание и морето сякаш беше затаило дъх. Тя се опита да различи нещо, но виждаше само мъглата, която се издигаше от мастиленосиния мрак, и изгряващата луна, която флиртуваше с накъсаните облаци.

Студените пръсти на мъглата проникнаха през тънкия муселин на роклята й и завладяха с жадна хватка голата й кожа. Историите, които моряците си разказваха за капитан Дуум, я вълнуваха. В нощ като тази не беше нужна особена фантазия, за да си представи призрачния кораб, който кръстосваше морето в търсене на плячка. Луси почти повярва, че чува песента на изгубените, търсещи отмъщение моряци и лудото биене на камбаната, която възвестяваше гибелта им.

Тя потрепери и разтърси глава. Много добре знаеше какво щеше да каже адмиралът за фантазиите й.

Тъкмо когато се отдръпна от релинга, за да се приюти в комфорта на кабината си, завесата на мрака се раздели и пред нея се появи призрачният кораб.

Сърцето й се удари болезнено в ребрата, после спря да бие. Луси се вкопчи в релинга. Забрави шала си и той се плъзна безшумно на дъските.

Лунен лъч се промъкна между облаците, когато стройният черен нос на призрачната шхуна проряза вълните. Могъщите мачти бяха обгърнати в мъгла, такелажът блещукаше като мрежата на смъртоносен паяк. Черните платна се издуваха от вятъра и шепнеха, вместо да плющят. Корабът се плъзгаше към нея сред тайнствена тишина, без никакви светлини, без нито един знак за живот на борда, без капчица милост.

Луси стоеше като вкаменена, скована от дълбоко вкоренен страх. Вятърът си играеше с косата й и в същото време продължаваше да издува черните платна на пиратския кораб, но тя имаше чувството, че се намира в безвъздушно пространство. Не можеше да мисли, не можеше да диша, не можеше да издаде звук.

В този момент на най-високата мачта на кораба се развя пиратският флаг — ръка с цвят на слонова кост върху черна основа, която изстискваше от сърцето на жертвата яркочервени капки кръв. Луси вдигна ръка към сърцето си и се опита да се пребори с абсурдната представа, че това е нейното сърце, което вече не се подчинява на нейната воля, а на тъмните команди на призрачния капитан. Щом тя беше единствената, която виждаше наближаващия кораб, значи и мрачното му послание беше отправено само към нея.

Призрачният кораб се приближаваше с разрушителна грация. Луси си спомни разказа на моряка и затвори очи. Беше сигурна, че когато ги отвори отново, корабът ще е изчезнал. Горчиво чувство за загуба я стегна за гърлото. В добре подредения й живот нямаше място за тъмни фантазии, но неземната красота на кораба беше докоснала тъкмо това тайно ъгълче в душата й.

Огънят на оръдията запали пожар в нощното небе. Луси отвори очи тъкмо в мига, когато призрачният кораб си послужи с онзи универсален език, разбираем за всички, за да даде изцяло земен залп по носа на фрегатата.