Тя гледаше след детето с угрижено изражение. Косата й висеше на мокри кичури, красивата рокля беше мръсна и скъсана на няколко места. Мократа коприна беше залепнала за стройното тяло и тя приличаше на Венера, току-що излязла от морето. Кашмирената стола и едната й обувка бяха паднали в една кална локва. Левият чорап беше скъсан и от дупката се подаваха мокрите й пръсти.

Жерар осъзна, че беше станал жертва на страшна заблуда. Жената, за която я беше смятал досега, заслужаваше да бъде изоставена без никаква милост. Но тази жена беше друга. Жена, чиито устни трепереха от съчувствие. По чиито почернени мигли бяха надвиснали сълзи. Жена, на която той нямаше да устои.

Той свали сюртука си и загърна раменете й.

— Елате, Луси. Каретата чака.

Двамата минаха през разпръснатите банкноти и се качиха в чакащата карета. Щедростта на Луси нямаше да отиде напразно. От мрачните входове и улички вече пълзяха тъмни сенки, за да грабнат парите.

— Никога не съм се срамувала така — призна тя, след като се настаниха на меките седалки.

— Вие не сте виновна за случилото се с момиченцето.

Тя издърпа сърдито дантелените си ръкавици. Жерар напрегна слух, за да чуе пошепнатите й думи.

— Не, още преди това. Като видях тези хора. — Тя вдигна към него тъжните си сиви очи. — Защо аз имам толкова много, а те нямат нищо?

Жерар не можеше да отговори. Макар че цял живот беше търсил отговора.

— Успокои ли се съвестта ви, когато позволихте на тази жена да ви наругае и й предложихте пари?

— Толкова ми е жал за нея!

— Нали видяхте колко я е грижа за съжалението ви!

Луси най-после осъзна какво всъщност се бе случило и очите й се разшириха.

— Тя не искаше моята любезност, нали? Искаше човек, върху когото да излее гнева си. Тя се нуждае от този гняв, за да запази поне малко от гордостта си. Откъде знаете всичко това?

— Много просто. Майка ми беше уличница като нея.

Жерар се облегна назад и я погледна с добре тренирана арогантност. Чакаше да види пламъчета на отвращение в очите й след това съкрушително признание, чакаше да чуе презрително учтивите думи на съжаление, с които беше свикнал и които щяха да убият покълналото му уважение към Луси.

Съчувствената усмивка беше последното, което бе очаквал.

— Също като моята. Макар че тя не е вземала пари за благосклонността си — или поне така са ми разказвали.

Жерар едва бе успял да се опомни от изненадата си, когато на прозорчето на каретата се появи слугата, който едва скриваше нетърпението си.

— Можем ли да продължим, милейди?

Луси огледа с усмивка калните поли на роклята си, но смехът й прозвуча по-скоро като хълцане.

— Ако се явя пред вратата й в това окаяно състояние, лейди Кавендиш ще припадне. Не ми остава нищо друго, освен да се върна вкъщи.

Жалкият й опит да запази доброто си настроение подтикна Жерар към действие. Той вдигна заповеднически ръка.

— Почакайте още малко — нареди спокойно той. — Имам да свърша една работа.

Той изскочи навън с такава бързина, че Луси, която се беше сетила за сюртука му, не успя да го спре. Тя се уви по-плътно в дебелата дреха и се опита да се утеши с мъжкия аромат на лавър, който струеше от нея.

След около двадесет минути мистър Клермон се върна в каретата с няколко пакетчета в ръце. Той се отпусна на седалката насреща й, отвърза шалчето на шията си и небрежно захвърли шапката си на пода. Мократа риза беше залепнала за раменете му. Косъмчетата на гърдите му, които надничаха през отворената яка, също блестяха от водните капчици.

Той се покашля дискретно и Луси, която веднага осъзна колко неприлично го бе зяпнала, побърза да отвърне поглед. Обичайната развеселена усмивка отново затрептя на устните му.

За да скрие изчервяването си, тя се извърна към прозореца.

— Какво всъщност носите? — попита тихо тя.

— Вечеря естествено. Нали съм ваш охранител? Значи трябва да се погрижа да не умрете от глад.

Луси подуши смесицата от вкусни миризми, която се носеше от пакетчетата, и въздъхна жадно.

— Какво точно имате предвид, мистър Клермон?

— Щом сме принудени да се лишим от очарователната компания на лейди Кавендиш, бихме могли поне да си хапнем както трябва.

Той отвори едно по едно пакетчетата, които беше струпал на седалката. С всяка нова вкусотия, която се появяваше изпод хартията, Луси губеше самообладание. Печени ябълки, топли наденички, дребни сладки, солени хлебчета, стомничка ейл и цяла колекция от бонбони, от които гърлото й пресъхна.

— Велики боже! — пошепна страхопочтително тя. — Това е… невероятно!

— За да разберете, че и брегът на реката предлага своите изкушения. За краля на просяците винаги има вкусни неща… — Той извади от джоба на панталона си мъничко букетче лавандула и й го подаде. — Ето и няколко цветенца за дамата!

Той се наведе и сложи букетчето зад ухото й, при което в доброто му настроение се примеси нещо заплашително. Луси потрепери. В присъствието на този мъж въздухът в каретата се сгъстяваше и пространството все повече се стесняваше, докато коленете им се докоснеха и дъхът им се смесеше. Уплашена, тя затвори очите си, без да знае, че това можеше да се изтълкува като покана.

— Не би трябвало да го правя — пошепна с треперещ глас тя.

— Глупости!

Острият отговор я накара бързо да отвори очи. Той ровеше в чантичката й.

— Ето го! — извика той и извади сребърното й часовниче. — Бях сигурен, че е тук. Сигурно имате даже барометър и секстант, за да проверяваме във всеки момент на каква дължина и ширина се намира каретата. — Той размаха часовничето пред лицето й. — Точно както си мислех. Часът е двадесет и два нула-нула. — Часовничето се скри отново в чантичката й. — Какво се върши в двадесет и два нула-нула, мис Сноу?

Доброто му настроение беше неустоимо. Луси се опита да не се засмее, но не можа.

— Вечеря се? — предположи тя.

Каретата спря и Луси свали прозорчето. Намираха се в гора. Около тях се издигаха грамадни дървета, а над каретата сякаш беше вдигнат покрив от листа. Ако беше надарена с повечко фантазия, сигурно щеше да си каже, че се намират в омагьосана гора.

— Къде сме? — попита шепнешком тя, за да не наруши магическата тишина.

— В Бъркли ууд. Идвали ли сте вече тук?

— Естествено. Като всеки лондонски джебчия. Какво възнамерявате? Да провокирате разбойническо нападение?

Клермон скръсти мускулестите си ръце над широките гърди и я изгледа недоволно.

— Доверието ви в моите способности е наистина трогателно, мис Сноу.

Смутена от властното мъжко присъствие, тя сведе поглед към ръцете си.

— Къде са слугите?

— Вероятно са се скрили на сухо под намасленото платно на Фен и си пият бирата.

Луси заподозря, че той нарочно не бе разбрал въпроса й. Тя искаше да знае дали слугите няма да се възмутят от поведението й. В следващия момент обаче установи, че това й е напълно безразлично, и беше шокирана. Умираше от глад и беше длъжна да удостои с необходимото внимание великолепната вечеря, доставена от Клермон.

Тя огледа любопитно наденичките.

— Надявам се, че не са от котешко месо…

— Естествено, че не — отговори той и й подаде една. Луси я захапа жадно и остана изненадана от великолепния вкус. Клермон се ухили. — Най-крехкият фокстериер за дъщерята на адмирала.

Луси се задави с хапката си. Той и подаде кърпичка и я потупа по гърба.

— Пошегувах се. Имали ли сте куче в детството си?

Тя избърса навлажнените си очи.

— О, не. Баща ми не желае домашни животни.

— Даже за вечеря?

Луси отново се задави, този път от смях. Клермон й подаде стомничката.

Тя се опита да си поеме въздух и махна в знак на отказ.

— Не употребявам алкохол, сър. Той отслабва моралните устои.

Мъжът се изсмя и поднесе стомничката към устните си.

— Ако знаете колко сте права…

Тя навлажни с език пресъхналите си устни.

— Но тази вечер май ще опитам една мъничка глътчица…

Жерар й подаде стомната. Преди да отпие, тя несъзнателно изтри ръба й и в следващия миг се почувства неловко. Колебливо вдигна очи и срещна развеселения му поглед.

— Не се притеснявайте, Луси. Болестите, от които страдам, не са заразни.

Бузите й пламнаха от смущение. Тя отпи голяма глътка и направи гримаса. Питието беше горчиво, но пък приятно топло. Тя му върна стомничката, той я завъртя и предизвикателно отпи точно от мястото, където се бяха допрели устните й. После облиза една капка с върха на езика си.

Замаяна от интимния жест, Луси посегна към сладките.

Клермон я хвана за китката.

— О, не, не бива да правите това. Като ваш охранител аз съм длъжен да опитам пръв. Може би тези сладки са… — той понижи драматично глас — … отровни.

Той отхапа едно парченце и й подаде сладката. Луси посегна да я вземе, но той я оттегли светкавично. Изкусителното парченце се появи отново само на сантиметър от устата й. В очите й светна гняв. Никой преди него не се беше осмелявал да я дразни. Трябваше да му отхапе пръстите заедно със сладкиша.

Ала женският инстинкт, за чието съществуване дори не беше подозирала, й подсказа по-коварен реванш. Тя пренебрегна чистата страна на сладката, която й поднасяше Клермон, и отхапа точно от мястото, където преди това се бяха докоснали устните му. Зъбите й се забиха дълбоко в сипкавото тесто. Тя затвори очи и въздъхна тихо, когато забранената сладост се разтопи на езика й.

Когато Клермон прокара пръст по устната й, за да изтрие следите от канела, тя отвори смаяно очи.

— О, боже, мистър Клермон! — изохка тя. — Стъклата на очилата ви са замъглени!

— Сигурно е от мъглата — отговори тихо той и оттегли ръката си.

Преди да е успял да се отдръпне, Луси внимателно свали очилата от носа му, за да ги изтрие в полата си.

Ала щом погледна в незащитените от стъклата очи, тя забрави света около себе си, забрави миналото и бъдещето.