Жерар не можа да устои. Когато Луси застана пред него, той поднесе ръката й към устните си, целуна дланта и остави устните си малко по-дълго върху ароматната смес от дантела и кожа.

Очите им се срещнаха — нейните разширени от учудване, неговите присвити от напрежение. Ако бяха на друго място, в друго време, ако той беше друг мъж…

Колко ли абсурдно изглеждаха в този миг! Тя в изискана вечерна дреха, той в зле ушития си сюртук и с шапка, излязла от мода още преди няколко сезона. Той пусна рязко ръката й.

Смити се появи от нищото и загърна раменете на Луси с кашмирена стола. Лицето на Жерар помрачня още повече. Наметката беше твърде тънка, за да я пази от студа и вятъра.

— А татко? — попита Луси.

— Боя се, че времето се отразява зле на раната му, мис Луси — обясни Смити. — Няма да дойде с вас. Помоли да предадете на лейди Кавендиш най-сърдечните му поздрави.

Жерар бързо отведе Луси до затоплената карета. Хранеше подозрението, че внезапното неразположение на адмирала има нещо общо с вестите за последните геройства на капитан Дуум във водите на любимия му Корнуол. И „Обзървър“, и „Таймс“ бяха писали за това на първите си страници.

Дъждът трополеше по покрива на каретата, умело управлявана от Фен. Центърът на града беше много оживен. Приятното друсане направи мълчанието помежду им още по-неловко. Студът бързо заличи както тираничните наклонности на Луси, така и онази бегла близост, която бяха преживели в библиотеката. Тя се взираше навън през прозорчето на каретата и замисленият й профил се очертаваше ясно на светлината от фенера. Сигурно размишлява колко практично може да бъде капризното здраве на любимия й баща, каза си безсърдечно Жерар. Или мечтае за капитан Дуум, все още влюбена по детски в един фантом.

Объркването му нарастваше с всяко завъртане на четирите колела. Щом като беше решил да наеме охранител на капризната си дъщеря, адмиралът трябваше да избере някой по-изискан. Или дори да й намери съпруг. Тази вечер библиотеката в Йона щеше да остане пуста, а през това време Жерар щеше да се мотае из помещенията за слугите и да проклина съдбата, отдалечила го от къщата, в която беше скрито търсеното от него решение.

Каретата спря рязко и двамата политнаха напред. На прозорчето се показа един от слугите.

— Стана злополука. Един файтон се преобърна.

Жерар тъкмо щеше да даде команда, когато изисканото гласче на Луси го изпревари.

— Кажете на Фен да обърне и да мине по обиколния път, по който минават и другите карета.

Жерар се облегна назад. Трябваше да помни мястото си. Нали беше само един наемник.

Старият кочияш загуби доста време, докато се измъкне от бъркотията, но все пак след няколко минути вече пътуваха след огромна карета с величествен герб — орел с широко разперени криле.

Оставиха зад себе си широките, добре павирани улици, осветени от големи фенери, и се понесоха по непозната тясна уличка. Непозната само на Луси, защото Жерар познаваше всеки разбит камък, всяка порутена къщурка, всяко мръсно ъгълче. Отвратителната воня на реката не се беше променила от времето на детството му. Тя събуди мъчителен спомен за момчето, което някога бе израснало тук и от което не беше останало нищо. Дори името му.

Един благородник с перверзно чувство за хумор беше кръстил квартала „Градината“. Очевидно аристократичният му нос никога не беше усещал адската воня на гнила риба и евтин джин, миризмата на преливаща канализация и отдавнашна бедност. Реката беше пулсиращата вена, която поддържаше квартала жив, макар че никога нямаха достатъчно вода за пиене и за миене. Чудно ли беше тогава, че чистата кожа на Луси, ухаеща на сапун и лимони, беше така неустоимо привлекателна за Жерар?

Улицата беше пълна с хора, които като че ли не забелязваха дъжда. Повечето от тях и без това нямаха убежище. Просяци, уличници и търговци тичаха след блестящите карета, сякаш се надяваха на щастлив обрат на съдбата. Гласовете им проникваха през тънките стъкла на каретата. Покрай стъклата прелитаха измършавели лица.

— Дайте един шилинг на бедния сакат!

— Елате, мистър, да пием по едно! Няма да съжалявате. Името ми е Ейнджъл и наистина ще ви покажа небето.

— Котешко! Кой иска прясно котешко?

Жерар трескаво претърсваше лицето на Луси за следа от вълнение, без да разбира защо беше толкова важно да види реакцията й на човешката мизерия. Ала тя се взираше право напред и нежното й лице беше студено и безжизнено като на гръцките статуи, на които приличаше. Студено като парчето мрамор, което смееше да нарича свое сърце. Безмерно разочарование сви сърцето му. Той се извърна към прозореца, изпитвайки облекчение, че повече няма да вижда равнодушието й.

Аристократичната карета вече беше далече пред тях. Явно пътниците нямаха търпение да излязат от жалкия бедняшки квартал. Кочияшът безмилостно шибаше великолепните бели коне и огромното превозно средство се носеше с бясна скорост към ъгъла на улицата.

Жерар видя как главата на Луси се стрелна рязко към прозореца, чу ужасеното й изохкване. Сега и той видя окъсаното дете, изскочило от страничната уличка с разперени ръце, сякаш искаше да улови част от блясъка на минаващите карета. Само след секунда каретата го помете от пътя си и запрати безжизненото му телце към близката стена. Без да намали ход нито за секунди, кочияшът изплющя с камшика си и гербът изчезна зад завоя.

Жерар изрева на Фен да спре, но Луси вече беше скочила от отворената вратичка и беше излязла навън под леещия се дъжд.

10

Жерар скочи след нея. Тя бе коленичила на улицата и детето беше в скута й.

Като чу стъпките му, тя вдигна лице към него. По бледите й бузи течаха сълзи и се смесваха с дъжда Гласът й пресекваше от болка и гняв.

— Слепи ли са? Трябваше да го видят! А даже не спряха! За бога, те дори не намалиха скоростта!

— Сигурно ги е страх, че някой ще им отнеме най-добрите места на вечерята — отговори мрачно Жерар и коленичи до нея в уличната кал, за да провери дали сърцето на детето бие и да прегледа тънките му крайници.

Усетило ръцете му, малкото момиченце се раздвижи. Очичките му светнаха, огромни върху мършавото личице. Когато се обърна към Луси, гласчето му прозвуча страхопочтително.

— Мъртва ли съм, мис? Вие ангел ли сте?

Луси се засмя — радостна мелодия от тонове, която улучи Жерар право в сърцето. Никога преди това не я бе чувал да се смее.

— Не, милинка, боя се, че не съм ангел. Баща ми с удоволствие би го потвърдил.

Жерар приглади къдриците от мръсното личице на детето.

— Госпожичката има само няколко драскотини и сини петна, това е всичко.

Жената, която се втурна насреща им, беше отрупана с евтини украшения — един от типичните белези на уличницата заедно с разкопчания корсаж и босите крака. Очевидно бе изоставила поредния любовник, обзета от дива паника, но все пак беше намерила време да забоде шапчицата си. Жерар не се изненада. Имаше достатъчно опит с будещата съчувствие решителност на онези, които вече нямаха нищо освен гордостта си. Надупчената от молци шапка веднага увисна под дъжда.

Жената изтръгна треперещото дете от прегръдката на Луси.

— Веднага свалете мръсните си ръце от детето ми! — изкрещя тя.

Малкото момиче увисна на врата на майка си като бяла маймунка, но възхитеният му поглед не се откъсваше от лицето на Луси.

Луси се надигна и стисна замърсената си вечерна чантичка.

— Явно няма нищо счупено, мадам. Смятаме, че се отърва леко.

— Да не мислите, че ме интересува мнението на такива като вас! — изкрещя жената.

Жерар неволно затаи дъх, очаквайки Луси да се скара на непознатата, че е оставила детето си самичко на улицата в това време. Ала Луси реагира с такова спокойно достойнство, че жената побесня и изригна поток от мръсни ругатни.

Жерар не можеше да стои и да гледа, докато Луси слушаше укори, които съвсем не бяха предназначени за нея. Когато жената млъкна, за да си поеме дъх, той й препречи пътя.

— Прощавайте, мадам, но вие преценявате неправилно ситуацията. Не каретата на мис Сноу блъсна дъщеричката ми. Мис Сноу просто имаше добрината да спре, за да се осведоми за състоянието на детето.

Нещо в тона му накара жената да отстъпи крачка назад. Мокрото перо на шапката й се прекърши и скри едното й око.

— Какво значение има кой я е блъснал? Вие всички сте еднакви. Егоистични копелета, ето какви сте.

Луси бръкна в чантичката си и преди Жерар да е успял да я спре, тикна в ръцете на жената няколко банкноти.

— Моля ви — проговори тя. — Вземете това като компенсация за проблемите, които ви създадохме. Заведете малката на лекар и й купете нещо за ядене. — Тези пари са повече от месечната ми заплата, каза си ядосано Жерар.

Погледът на уличницата се впи жадно в малкото богатство, което стискаше ръката в дантелена ръкавица. Накрая тя все пак посегна към парите, но ги хвърли в лицето на Луси. Девойката пребледня, но дори не трепна. Една от банкнотите остана на дрехата й, другите паднаха в близката локва.

— Не ви искам проклетите пари! Аз работя за парите си и се гордея с това! — Жената се обърна и хвърли унищожителен поглед към Жерар, докато все още притискаше детето към пищната си гръд. — Ако искате да се позабавляваме, елате по-късно. Ще се радвам да заработя малко пари с таланта, който ми е дал добрият бог.

Жерар равнодушно вдигна ръка към шапката си.

— Отведете дъщеря си у дома, мадам. Там, където й е мястото.

Нито едно от неумелите извинения на Луси не постигна това, което постигна назидателното напомняне на Жерар. Тя нададе гневен вик, смъкна перото от шапката си, хвърли го в локвата и се отдалечи. Момиченцето ги погледна през рамото на майка си и жалкият му вид прободе Жерар в сърцето. Само след няколко години малката щеше да се продава по улиците за няколко пенита като майка си.

Опитвайки се да избяга от спомените, които будеше у него това ужасно място, той се обърна към Луси.