Дъщерята на адмирала седеше зад огромното писалище със строго пригладена назад коса, вързана на тила със синя кадифена панделка. През прозорците, които гледаха към залива, падаха ярки слънчеви лъчи и обграждаха изящния й профил със златен ореол. Перото в ръката й се плъзгаше неотклонно по хартията, редеше чисто и прилежно буква след буква и дума след дума, докато баща й диктуваше.

Как ли успява да изглежда впечатлена, след като сигурно е слушала тези истории десетки пъти? — запита се Клермон. Вярно, тя обожаваше баща си и всяка дума, казана от него, беше свещена като Библията. Никой не би повярвал, че това кротко момиченце е всъщност една малка тиранка, която още на разсъмване го бе повикала в къщата, за да спаси бедната й игла за коса, паднала в една цепка на пода. Той поднесе към устните си чашата с кафе, за да скрие ухилването си.

— Още малко кафе, сър?

Както винаги, Жерар се учуди на безшумната поява на Смити. Икономът все повече го изкарваше от нерви с умението си да бъде навсякъде. Веднъж едва не заби в главата му лъжицата за супа.

Скоро след тази неприятна случка той съжали дълбоко за поведението си, защото, след като разбра, че охранителят на младата мис се отвращава от хладкия бульон, който в къщата на адмирала се сервираше като чай, Смити започна всяка сутрин да му приготвя голяма кана със силно колумбийско кафе и го преследваше навсякъде с нея.

Жерар удостои Смити с благодарен поглед и му позволи да напълни чашата му до ръба. Топлейки ръцете си в горещия порцелан, той се помоли ароматната напитка да го съживи и да го накара да се съсредоточи.

— … точно в годината, когато старият Джордж най-сетне преглътна гордостта си и ме въздигна в рицарско звание — казваше тъкмо адмиралът. — Бедничкият едва не полудя, че синът на обикновен гражданин е спасил кралския му живот. Мисля, че това стана през осемдесета година. Или през осемдесет и първа?

— През осемдесет и втора, сър — намеси се Смити. — След благородната ви жертва в битката при Садрас.

— О, да, Садрас! — Споменът за миналото величие овлажни очите му. Жерар стисна здраво зъби, защото беше готов да скочи и да го удуши.

Перото на Луси хвърчеше по хартията, а укорителният й поглед му напомни, че е занемарил задълженията си. След галантното му обещание да прегледа цялата мухлясала кореспонденция на адмирала и да я подреди по имена и дати тя не го оставяше на мира. Засега беше успял само да разбере, че повечето приятели на Лусиен Сноу бяха също така важни и надменни като него.

— … и когато на разсъмване мъглата се вдигна, изведнъж се видях изправен срещу гладните гърла на осемдесет и шест френски оръдия! Какво друго ми оставаше, освен да дам заповед за атака и…

— Хиляда седемстотин шестдесет и девета — прекъсна го Жерар, преди да се е впуснал в объркано описание на поредната досадна морска битка. — Това ли е годината на злощастното ви раняване, сър? — Той примигна като бухал, използвайки невинното изражение, което му придаваха очилата.

Адмиралът вдигна вежди. Перото на Луси спря да скърца. Смити избърса един безупречно блестящ глобус и умело избягна погледа на Жерар.

Никой не смееше да прекъсва адмирала.

Жерар премисли набързо перспективите си за бъдещето.

Най-добре беше да поласкае самолюбието на работодателя си. Той стана и заобиколи писалището на Луси, като че вече не можеше да издържа седнал.

— В един от разказите ви е казано, че бедрото ви било пробито от парче олово, но вие сте отказали да предадете командването другиму. Презрели сте адските болки, заповядали сте да ви вържат за голямата мачта и сте повели моряците към победата.

— Дай кутията, Смити — изграчи адмиралът.

Икономът изтича до големия шкаф за документи и извади богато украсена месингова кутия. Жерар приседна на ръба на писалището зад Луси, опитвайки се да не вдъхва лимонения аромат на косата й и да не вижда подозрителния блясък в очите й.

Смити тържествено връчи кутията на адмирала, който със същата тържественост я отключи с ключа, който висеше на шията му. Отвори я и Жерар веднага си представи два дуелни пистолета. Май адмиралът просто щеше да го застреля за безсрамието му.

— Държавни тайни на Адмиралтейството — пошепна Луси, чиято глава беше до лакътя му. — Даже Смити няма ключ за тази кутия. — Почтителният й тон го вбеси.

Вместо пистолет адмиралът извади от кутията стар, пожълтял вестник.

— Вероятно това е съобщението, което сте прочели. Боя се, че малко са преувеличили смелостта ми. Без смелата подкрепа на командващите офицери никога нямаше да доведа битката докрай.

Без да губи време, адмиралът се впусна в детайлно описание на онази велика битка в Средиземно море, която беше сложила край на кариерата му във военната флота, и перото на Луси отново захвърча по хартията.

Никой не заподозря, че въпреки изписаното на лицето му дълбоко внимание и промърморваните от време на време думи на одобрение и възхищение Жерар не чу нито дума от тази реч. Цялото му внимание беше съсредоточено върху блестящата кутия, останала отворена на масичката пред адмирала.



Късно вечерта Луси седеше пред тоалетката си и разресваше косата си със сребърната четка, принадлежала някога на майка й. Кожата на главата й тръпнеше от удоволствие. Адмиралът беше излязъл, за да участва в поредното стратегическо обсъждане на военноморския щаб. Луси ценеше високо всяка минута на усамотение. В същото време без стриктното разпределение на деня, за което се грижеше баща й, тя се чувстваше някак изгубена. И самотна.

Сигурно се беше заразила от безпокойството и енергията на охранителя си. Навиците на този човек не преставаха да я развеселяват и объркват. Той не се стряскаше, когато адмиралът започнеше да говори, никога не поглеждаше изпитателно към часовника си и никога не сверяваше излизанията им с разписанието, с което Смити го снабдяваше ден след ден.

Винаги закъсняваше, завързваше шалчето на врата си едва на масата за закуска и вечно забравяше някъде разписанието. Луси го беше намирала на най-различни места: в салона под гърнето с папрат, зад еленските рога, които висяха в библиотеката; във фоайето, сгънато на триъгълник и сложено като шапка на главата на теракотения бюст, който изобразяваше баща й. Единственото, с което охранителят й се занимаваше сериозно, беше яденето. Той поглъщаше смайващи количество храна, сякаш го беше страх, че някой ще издърпа чинията под носа му.

Луси не смееше да мисли дали сладката й тирания щеше да се увенчае с успех или не. Мистър Клермон никога не протестираше срещу заповедите й, което я лишаваше от така желания триумф. Равнодушието му спрямо нея нарастваше и не й оставяше друг избор, освен да му поставя все по-безумни изисквания. Сигурно се държеше като дете, но след като беше научена да се подчинява безпрекословно, тя просто не можеше да устои на това безобидно забавление.

Когато четката се заплете в едни кичур, тя изохка от болка. Винаги беше мразила тънката си, бледа коса. Чудеше се как да я стяга и хваща, защото постоянно се изплъзваше; а най-лошото беше, че нямаше и следа от къдрица. Ако посмееше да се подстриже късо като Силви, сигурно щеше да прилича на момче.

Тя избута кристалните шишенца настрана, премести разноцветните панделки и огледа лицето си в огледалото, като че беше на друга жена. Нали адмиралът го нямаше, за да я укори за суетността. Събра гладката си коса на тила и се зае да изследва чертите на лицето си. Високи скули, остро изсечен нос и уста, твърде широка за крехката брадичка. И над всичко това две големи очи, които биха подхождали по-скоро на домашно кученце. Или на куртизанка.

Тя въздъхна и отново разпръсна косата по раменете си. Колко жалко, че беше наследила почти всички недостатъци на майка си, но нищо от скандално известната й красота.

Тя извади кристалната запушалка от флакончето с лимонена есенция и го плъзна по гърлото си до улейчето между гърдите. Гладкият, твърд кристал предизвика върху меката й кожа объркани усещания между леност и бунт. Сърцето й заби по-бързо, дъхът й се накъса. В розовите й гърди запулсира болка, връхчетата им щръкнаха и се отъркаха в прозрачната коприна на ризата й.

След срещата с Дуум тази необяснима треска я обземаше все по-често. Будеше се нощем сред смачкани чаршафи, трепереща от копнеж по онова горчиво-сладко удовлетворение, което й беше отказано. То бе изчезнало като „Отмъщение“ и мистериозния му капитан.

Тя прокара пръсти по горещата кожа между гърдите си и си представи, че това е ръката на любовник. Умелата ръка на Дуум. Очите й се затвориха. Но вместо да срещне в милостивия мрак несъществуващия любим, тя видя мъжки ръце, обагрени от светлината на есенното слънце.

Силни, корави ръце с тъмноруси косъмчета, които нежно обхванаха гърдите й.

Луси отвори широко очи. Ако не беше толкова ужасена, сигурно щеше да се разсмее от израза на лицето си. Извади заешката лапичка от пудриерата си и побърза да прикрие издайническата червенина на бузите си с оризова пудра. После стана и отиде до прозореца. Неспокойният й поглед веднага се стрелна към портиерската къщичка отсреща. Макар че отдавна бе минало полунощ, прозорецът на стаята светеше. Този човек никога ли не спеше?

Луси усети странна празнота в гърдите си. Имаше чувството, че и тя няма да може да заспи. А в очите на адмирала подобно губене на време беше равно на бунт. Затова реши да довърши последния морски етюд, за да изненада баща си. Огледа се търсещо и разочаровано установи, че беше оставила статива си в библиотеката.

Уви се в тъмния си халат, стегна колана и се измъкна безшумно от стаята си. Спъна се в сандалките, които беше оставила в коридора, прескочи ги и слезе на пръсти по стълбата, като се държеше за парапета и затаяваше дъх на всяко стъпало. Винаги се чувстваше виновна, когато напускаше стаята си след времето, определено за сън.

Тя премина бързо през пустото фоайе, покрай затворените врати, които извеждаха нанякъде като спиците на гигантско кормило. Бюстът на адмирала я изгледа мрачно от поставката си. Тя избягна лунната светлина, която падаше през големия прозорец, и ускори крачка, за да стигне по-скоро до библиотеката. Бързо да вземе статива си, преди баща й да се е върнал. Той непременно щеше да я наругае, че се е осмелила да проникне без разрешение в свещеното му царство.