Зави зад ъгъла и застина на мястото си. Гледката, която се разкри пред очите му, беше невероятна.

Маскиран мъж лежеше на калдъръма и се опитваше да избегне острия връх на чадърчето, който се целеше в гърлото му. Луси стискаше здраво дръжката на чадъра в тънката си ръчица. Изглеждаше толкова хладна и спокойна, като че идваше от градинско увеселение. Появата на Жерар бе отбелязана само с елегантно повдигане на веждата.

— Моля ви, мис, не ми причинявайте болка — изплака крадецът с едва доловим ирландски акцент. — Не исках да ви сторя зло, наистина не исках. — Като зърна Жерар, който го наблюдаваше с презрение, той въздъхна облекчено. — Помогнете ми, мистър, тя иска да ме убие! Божичко, ужасно беше! Цапна ме по главата, подложи ми крак и едва не ме набучи на това проклето чадърче. Вече си помислих, че никога няма да…

Жерар сложи край на опасните му приказки, като го стисна за гърлото и го изправи на крака.

— Моля да ме извините за малко, мис Сноу. Трябва да се отървем от този боклук.

Луси изтупа ръкавиците си.

— Той искаше да ми открадне чантичката. Няма ли да го предадем на полицията?

Жерар вдигна жертвата си във въздуха и ирландецът безпомощно зарита с крака.

— Щом свърша с него, сигурно ще му се иска да сме го направили — обеща той.

Когато Жерар се върна след няколко минути, Луси тъкмо гледаше с копнеж захаросаните плодове и бонбоните във витрината на една сладкарница.

Той спря съвсем близо зад нея, толкова близо, че изглеждаше почти неприлично, но беше твърде развълнуван, за да го е грижа за приличието. Не се гневеше, защото Луси беше осуетила хубавия му план. Яд го беше на себе си, че макар и за миг, се беше уплашил да не е припаднала. Само небето знаеше колко чувства беше изхабил досега за нея.

Той огледа безупречното й отражение в стъклото.

— Защо, по дяволите, не изпищяхте? Ако не бях ви проследил, кой знае какво щеше да се случи.

Тя го измери с хладен поглед, без ни най-малко да се уплаши от близостта му.

— Трябва да се съберат няколко дузини жалки крадци като този, за да ме накарат да запищя. Освен това бях господарка на положението. Мисля, че ви доказах убедително твърдението си. — Тя се измъкна от сянката му и разтвори смъртоносното си чадърче, сякаш Клермон беше следващата й жертва.

— За кое твърдение става дума?

— Че съм напълно в състояние да се грижа за себе си. Нямам нужда от услугите ви. — Тя му хвърли поглед, който при всяка друга жена би се изтълкувал като кокетен, но не и при дъщерята на адмирала. — Но мисля, че нямам право да ви лишавам от службата ви. За да продължите да служите на баща ми, трябва да ме задоволявате.

Тя се отдалечи с горди крачки, размахвайки чадърчето си. Жерар обаче не й достави удоволствието да тръгне след нея като послушно кученце.

Той свали шапката си и се удари по бедрото. Колко жалко, че нямаше нито време, нито желание да покаже на дъщерята на господаря си как хубаво може да я задоволява.



Жерар напусна господарската къща, сякаш го гонеха всички демони на ада, и се запъти с широки крачки към портиерската къщичка, когато от втория етаж се чу злобно скърцане на прозорец и един глас го повика да се върне.

— Мистър Клермон! О, мистър Клермон, извинете!

Като чу добре познатия сладък гласец, мъжът простена. Първият му импулс беше да избяга. Да заобиколи портиерската къщичка, да излезе през портата и да тича до Лондон, да си наеме бърз кон, карета или кораб и да спре чак от другата страна на Ламанша.

Беше очаквал, че адмиралът ще бъде тиранин, но проклетата му дъщеричка слагаше в джоба си дори Чингис Хан.

— О, мистър Клермон, ето ви и вас! — извика тя, като че само преди петнадесет минути не го беше изпратила да наостри моливите й за рисуване с най-тъпия кухненски нож. Може би трябваше да бъде щастлив, че не му бе заповядала да оближе всички графити, за да ги заглади.

Той прогони от мислите си желанието за убийство, върна се към къщата и зае позиция под прозореца й като болен от любов глупак.

— Да, мис? — изсъска той през здраво стиснати зъби.

— Бихте ли дошли в зеления салон? Нуждая се от услугите ви.

Жерар влезе през входа за слугите, изброявайки на ум десетки други услуги, които много искаше да окаже на Луси. И поне една от тях щеше да я накара да замълчи и да спре да диша — беше сигурен в това.

Тези услуги нямаха нищо общо с обикновените задачи, които изпълняваше през изминалите седем дни: да й държи гергефа по време на следобедния чай и да не реагира, когато тя го бодеше с иглата, защото глупавият разговор го приспивал; да й вдига ръкавиците всеки път, когато ги изпускаше на улицата; да прелиства вместо нея ужасните мемоари на лорд Хауъл, като че тя беше много слаба или твърде тъпа, за да го прави сама.

Сигурно щеше да понася тиранията й много по-лесно, ако бе открил в нея поне следа от злоба, но Луси издаваше заповедите си с безупречна любезност, всеки път му се усмихваше сладко-сладко и показваше една завладяваща трапчинка, за чието съществуване не бе подозирал. Очевидно тя се бе отказала от намерението си да иска уволнението му от адмирала и сега се надяваше той да си тръгне сам или поне да се опита да я удуши. Той беше съвсем наясно с намеренията й и това го развеселяваше и гневеше едновременно.

Тъй като тя постоянно му възлагаше разни задачи, той имаше на разположение само черните часове на нощта, за да преследва собствените си цели. Изтощението късаше нервите му, но всяка минута без сън означаваше една минута повече с Луси Сноу.

Както очакваше, вратата на салона беше отворена. Маската на професионално равнодушие едва не се пропука, като видя Луси, наведена над тапицираната пейка, да се взира напрегнато в нещо. Задничето й, опънато под тънкия муселин, изглеждаше невероятно предизвикателно и първият му импулс да я ритне с ботуша си отстъпи място на много по-примитивен, крайно объркващ нагон.

Той направи кратък поклон.

— На вашите услуги, мис.

Тя посочи с убедително треперещ пръст нещо, което явно се намираше в другия край на тапицираната пейка.

— Моля ви, побързайте! Толкова се страхувам!

Жерар изпухтя, заобиколи пейката и огледа посоченото място.

— Не виждам нищо, по дяво… — Той се покашля и се поправи: — Нищо не се вижда, мис.

— Не можете да не го виждате! Толкова е страшен! За малко да припадна, а ви уверявам, че не съм от жените, които лесно припадат.

Жерар въздъхна, свали очилата си и погледна отново. Мъничък паяк, почти невидим с просто око, се плъзгаше грациозно по тапицерията. Бедничкият, каза си неволно мъжът. Паякът му напомни за самия него — и той висеше над опасна пропаст и танцуваше по свирката на Луси.

Той сложи очилата обратно на носа си и дари господарката си със снизходителен поглед.

— И какво според вас трябва да направя, мис Сноу?

Тя посегна нервно към гърлото си.

— Вие сте назначен да ме пазите. Очаквам да ме браните от всякакви заплахи.

Обзе го дяволско спокойствие.

— Естествено, мис. — Извади от джоба на жакета си пистолет и го насочи към жалката твар.

Ужасеното изохкване на Луси беше истинско. Сивите й очи се ококориха при вида на блестящото оръжие. Нямаше представа, че той носи пистолет. Не можеше да знае, че той никога не го вадеше от джоба си.

— Какво възнамерявате, мистър Клермон?

Мъжът отпусна пистолета.

— Нали казахте, че трябва да ви защитавам?

— Нима ще застреляте бедното малко паяче?

— А какво друго? Да не би да искате да го напляскам по задника? Или да го заточа в Австралия? Или пък да го хвана и да го предам на баща ви?

Луси падна на пейката и косата скри лицето й.

— Можехте да го отнесете в градината — пошепна тя. В градината. Та да изпищи пак само след минути! Неочакваният пристъп на любов към животните го ядоса повече от двуличието й. Той скри пистолета и се ухили злобно.

— Не е ли най-добре просто да го стъпча? — И заплашително вдигна крак.

Луси приглади бързо косата си.

— О, не! Нямате право да го убивате! И то е божие създание, каквито сме ние с вас. Сигурна съм, че не искаше да вдигне такъв ужасен шум.

Тя взе от перваза на камината месингова кутийка за емфие, която сигурно никога не е била използвана, толкова блестяща изглеждаше. Без да потрепери нито веднъж, напъха паячето вътре и подаде кутийката на Клермон.

Той погледна съжалително бедното същество, което объркано пъплеше по стените, и се запита дали и то не се чувстваше пленник като него.

— Хайде, изнесете го — заповяда енергично Луси. — Внимавайте да не му се случи нищо и да си намери добър дом.

— Ще се отнасям към него като към свещена крава. — Той се поклони като съвършен джентълмен и тракна с токове. — Изцяло на вашите услуги, мис.



— Преди битката при Чийзпийк Бай през март осемдесет и първа онези проклети французи бяха направили блокада, за да не можем да снабдяваме нашите хора при Йорктаун с провизии и оръжие. Тогава контраадмирал беше Томас Грейвс и аз го предупредих, че не бива да си губи времето да подрежда корабите си в съвършена формираща линия. „Слушай, Томи, стари момко“, казах му…

Адмиралът говореше ли, говореше. Гръмкият му глас отекваше заплашително в библиотеката и Жерар беше готов да се закълне, че пясъкът в излъскания до блясък пясъчен часовник в края на писалището е спрял да тече още преди няколко часа.

Лусиен Сноу диктуваше мемоарите си. Клермон знаеше от самото начало, че адмиралът съжалява дълбоко за раняването, което му беше попречило да поведе английската флота към най-славните й победи, след като години наред беше водила с французите само незначителни сражения. Адмиралът вярваше, че в битката при Нил не друг, а той е трябвало да победи французите. Той заслужаваше баронско достойнство и щедрата пенсия, отпусната от парламента. Той заслужаваше слава и богатство, а не онова неопитно момченце, онзи новоизлюпен контраадмирал Хорацио Нелсън!