— Не е вярно! — възпротиви се Луси, усещайки как руменината залива бузите й. Съзнаваше, че Клермон я гледа втренчено, затова сведе глава с надеждата косата й да скрие издайническото лице.

Без да се разкайва ни най-малко за нетактичността си, Силви грабна бебето и отиде да го сложи в леглото — и да донесе нов екземпляр от мемоарите на баща си. Луси и охранителят й останаха сами.

Опасенията на младата дама не се потвърдиха. Клермон извади от джоба си пура и я пъхна между устните си, по които нямаше и следа от усмивка. Очите зад стъклата на очилата се опънаха в тесни цепки, докато наблюдаваше двубоя между братчетата на Силви. Слънцето вече не топлеше, както преди, температурата сякаш изведнъж падна с няколко градуса.

Луси имаше чувството, че придружителят й кипи от гняв. Нека си пуши, реши великодушно тя и се обгърна в ледено мълчание. Нямаше да му достави удоволствието да протестира. Живееше вече деветнадесет години с адмирала и имаше богат опит в понасянето на наказващо равнодушие.

Без да помоли за разрешение, както изискваше приличието, той запали тънката си пура, пое дълбоко дима и издуха няколко безупречни кръгчета.

Никога няма да приема мъж, който така открито се отдава на чувствени, безбожни удоволствия, помисли си Луси. Може би именно затова съумяваше да я извади така лесно от равновесие. Всичко, което вършеше, изглеждаше така, сякаш го правеше за пръв и последен път. Тя се покашля дискретно.

Изведнъж пред носа й се появи носна кърпичка и се развя като пиратски флаг.

Луси погледна гневно провокиращо безупречното парче плат. В гърдите й се появи ново чувство, чуждо и екзотично. И много опасно. Сладък, пламтящ гняв прогони бездейната й меланхолия с необичайна буйност.

Години наред тя беше позволявала на баща си да я отблъсква, да я наказва със същото равнодушно пренебрежение, с което се отнасяше и към подчинените си. Тъй като се боеше до смърт от гнева му и заедно с това силно копнееше за обичта му, тя се бе научила да остава невидима и понякога се боеше наистина да не изчезне.

Подигравателното безразличие на мистър Клермон имаше обратен ефект. То събуди непокорния й дух, съживи я. В сърцето й лумна огън, който събуди гнева.

Тя се престори, че не забелязва кърпичката. Ако този тип искаше да предизвика реакция, можеше да я чака още дълго.

Кърпичката изчезна. Следващият облак дим се насочи право към нея и я удари в носа.

— Мистър Клермон! — Името бе произнесено в изблик на гняв. Тя скочи от одеялото и размаха ръкавиците си. — Още от самото начало разбрах, че деловата ни връзка е пълна глупост! Ние с вас не си подхождаме в нито едно отношение, нито по темперамент, камо ли пък по морални принципи.

Мъжът се подпря на лакът и я огледа безцеремонно. В ъгълчетата на устата му отново се появиха онези безсрамни гънки.

— Тогава имам късмет, че адмиралът ме назначи да ви пазя, а не да се оженя за вас.

Луси шумно пое въздух. Този нагъл тип й отнемаше дори свободата да диша нормално. На шията й се появиха ситни капчици пот, но тя не се стресна от тази съвсем не дамска реакция.

— Не аз, а адмиралът има смъртен враг в лицето на капитан Дуум, сър. Не виждам нито една причина, поради която трябва да плащам за греховете му. — Тя нахлузи ръкавиците си. — Аз съм напълно в състояние да се грижа за себе си и ви уверявам, че при първия удобен случай ще уведомя баща си за своето решение.

Тя закрачи величествено към каретата, но много скоро се спъна в полата си и развали цялото впечатление от сцената, която бе изиграла. Милата Луси, каза си снизходително Жерар. Наистина ли си въобразяваше, че може да се отърве от него? Наистина ли вярваше, че може да се грижи сама за себе си и да се откаже от услугите на непознатия от простолюдието с недодялани маниери?

Той стъпка пурата си с ток и челото му се набръчка. Нямаше да позволи на тази разглезена адмиралска дъщеря да осуети плановете му, като предизвика уволнението му. Тя не му оставяше избор. За да запази мястото си, трябваше да покаже на високомерната млада дама, че тя се нуждаеше именно от човек като него.

7

На следващата сутрин в 6.00 ч. Смити атакува портиерската къщичка много по-шумно и недискретно от предишния ден. Чукането не престана, докато Жерар не се принуди да стане от леглото. Той се уви в завивката, отиде, препъвайки се, до вратата, отвори я с трясък и изгледа укорно иконома изпод нападалите по лицето му разбъркани кичури.

Смити отговори на погледа му с подлудяващо спокойствие. Жерар беше готов да се закълне, че икономът е осведомен за всички подробности около излета до Лондон, който Жерар бе предприел през нощта, след като Луси бе угасила светлината в стаята си. Смити със сигурност знаеше броя на канчетата ейл, които бе обърнал в кръчмата в Уайтчапъл, и че се беше върнал в леглото си едва на разсъмване с мрачната увереност, че мис Сноу много скоро ще го помоли да продължи да защитава живота и добродетелта й, както досега.

— Адмирал Сноу поддържа поканата си за закуска с него и мис Сноу.

Покана? По дяволите! Това си беше чиста заповед и Жерар веднага го разбра. Проклет да е адмиралът, който си позволяваше да го измъква от леглото преди десет сутринта!

— За мен е дяволско удоволствие — изръмжа в отговор той и затръшна вратата под носа на невъзмутимия иконом.



Луси и баща й седяха един срещу друг на дългата маса в трапезарията, разделени от блестящата й дъбова повърхност. Пред адмирала бяха наредени няколко вестника, единственият признак на безредие в иначе безупречното помещение. Разкошната му бяла грива стърчеше над разгърнатия „Таймс“. Адмиралът беше суетен единствено по отношение на косата си. Даже когато на мода бяха перуките, той упорито отказваше да ги носи.

Луси се покашля и сложи в чая си малко прясна сметана. Баща й изглеждаше царствено в тъмносиния вълнен халат с блестящи месингови копчета и златни ширити. През всичките деветнадесет години от живота си Луси нито веднъж не го беше виждала без униформа. В негово присъствие винаги се чувстваше дребна и нищожна — високото звание и авторитетът му буквално я притискаха към земята. Тя потропа нервно с връхчето на обувката си, учудена, че все пак стигаше до пода.

Луси очакваше този миг, откакто се върнаха от посещението при лорд Хауъл. Ала й беше достатъчно да погледне баща си и както обикновено езикът й се скова от онази смесица от възхищение и чувство за вина, че беше разочаровала очакванията му. Чувстваше се виновна, защото беше длъжна да се бори с наследените от майка си недостатъци, за да заслужи уважението му. Чувстваше се виновна, защото беше родена от жената, имала глупостта да направи този необикновен мъж за смях пред хората.

Той винаги я караше да се чувства като петгодишното момиченце, което, уловено за ръката на Смити, стоеше на кея, докато баща й слизаше от кораба си след поредното героично приключение. Тълпата ликуваше и Луси много искаше да извика: „Това е моят татко!“ Но никога не бе посмяла да го стори. Тя пое дълбоко въздух.

— Татко, трябва да обсъдя с теб много важен въпрос.

Вестникът прошумоля укорително.

— Високо и ясно, момиче. Знаеш, че не обичам мърморенето.

Тя отпи глътка чай и прокле Клермон, който я бе докарал дотам да се похвали, че ще се отърве от него.

— Трябва да ти съобщя, татко, че аз…

Думите заседнаха в гърлото й, когато причината за неудобството й влезе най-спокойно в трапезарията и й кимна приятелски.

— Мис Сноу.

— Мистър Клермон — отвърна хладно тя.

Жерар се направи, че не вижда слугата, който стоеше зад адмирала със строго лице, взе си чиния и огледа намръщено мраморната масичка. Луси веднага разбра, че охранителят й сравняваше спартанската храна с вкусотиите у семейство Хауъл. За момент забрави баща си, захапа сухата си препечена филийка и се вдълбочи в новите детайли от външността му. Клермон носеше фрак с оръфани поли, а ботушите му бяха надраскани и това не можеше да се скрие дори от най-грижливото лъскане. Сигурно мястото при адмирала му е било спешно необходимо.

Клермон седна и под неодобрителния поглед на слугата намаза филийката си с дебел пласт масло.

Луси се намръщи и изведнъж изпита угризения на съвестта. Мистър Клермон беше силен мъж и беше съвсем естествено да има апетит. Ако тя помолеше баща си да го освободи, щеше да го обрече на глад.

— Е, момиче, какво искаше да ми кажеш? — Адмиралът удари с юмрук по масата и съдовете издрънчаха. — Ако наистина е толкова важно да смутиш закуската ми, говори, по дяволите!

Защо баща й трябваше точно сега да се покаже иззад вестника си?

— Исках само… аз…

Клермон я погледна окуражително. Но Луси знаеше, че много му се искаше да затъкне устата й с няколко колосани салфетки.

— Необходими са ми малко пари за брой — изтърси бързо тя. — Свърших кобалта си, а без хубаво синьо не мога да довърша етюда от Корнуол.

Адмиралът се усмихна благосклонно и Луси изпита диво желание да се скрие под масата, докато поредната проповед приключи.

— О, милото ми момиче, добрата ми Лусинда. Знам, че винаги мога да разчитам на теб, за да драматизираш тривиалното. — Той си взе втора филийка и отново изчезна зад своя „Таймс“. — Това беше една от особените дарби на майка ти.

Луси отмести чинията си и рискува бърз поглед към охранителя си, който със сигурност се забавляваше за нейна сметка.

Ала Клермон беше изчезнал. На негово място седеше опасен чужденец, който наблюдаваше баща й с дива жажда за убийство. По гърба й пролазиха студени тръпки, обзе я предчувствие за катастрофа, която щеше да засегне не толкова адмирала, колкото нея самата. Ала преди да е успяла да си напомни, че не бива да се поддава на фантазии като майка си, баща й се задави и Клермон отново изписа на лицето си дружелюбната маска.

Луси с ужас проследи как баща й изпусна вестника. Лицето му ставаше все по-червено, накрая посиня. За момент тя бе готова да повярва, че убийственият поглед на Клермон си е свършил работата.