Ако бе разбрал правилно развълнувания слуга, небрежната млада мис била унищожила един скъпоценен научен източник — наскоро излезлите мемоари на адмирал лорд Хауъл. За наказание сега я изпращаха в извънградското имение на лорд Хауъл, за да измоли нов екземпляр. Баща й беше определил как да използва времето най-ефективно и бе отбелязал събитието като официално посещение при Силви, дъщерята на лорд Хауъл.

Жерар чакаше във фоайето и нетърпеливо тупаше с шапката по бедрото си. Много скоро Луси слезе по стълбата, обута в леки обувчици. Белият муселин на просто скроената рокля беше богато набран под гърдите. Беше наметната с пастелнорозова пелерина и носеше сламена шапчица с розови копринени панделки. Изглеждаше толкова прелестна в момичешката си премяна, че Жерар не можа да не се усмихне.

Но само докато видя очите й. Погледът й беше като първият предвестник на зимата и със сигурност би вледенил един по-слаб мъж. Той й отстъпи да мине първа, наложи шапката си и подигравателно посочи вратата.

На минаване Луси тикна в ръката му месингов далекоглед.

— Може би това ще ви помогне нощем да ме шпионирате по-успешно, мистър Клермон.

Ако слугата не бе отворил широко вратата пред тях, Луси със сигурност щеше да мине през нея — Жерар беше абсолютно убеден в това.

Той се вгледа в твърдото задниче, което се поклащаше съблазнително под муселина, и промърмори:

— И аз ви желая добро утро, мис Сноу. — После шумно остави далекогледа върху най-близката масичка и я последва.



Докато чакаха каретата пред обора, утринното слънце заслепяваше Жерар. Короните на величествените стари дъбове блестяха в топли прасковени тонове, небето беше яркосиньо. Жерар пое дълбоко въздух и се наслади на есенното утро. Нищо не можеше да му развали апетита за свеж въздух и слънце, даже фактът, че беше нает да охранява една капризна адмиралска дъщеричка.

От реката повя свеж вятър, зашумя в короните на дърветата и по земята се посипаха златни и червени листа. Въоръжени с гребла, група слуги веднага се втурнаха да ги пометат, за да не замърсяват безупречната зелена морава. Жерар едва се пребори с желанието си да разгони слугите и да освободи бедните листа от пленничеството им. Но не се издаде, само се протегна и изпъна неспокойните си мускули.

До него се чу деликатно покашляне. Жерар отвори очи и видя неодобрително начупените пълни устнички на мис Сноу. Ако не беше физически невъзможно, той щеше да се закълне, че тя го гледа отвисоко с вирнато носле.

— Ужасно съжалявам, че пропуснах закуската — заговори той и жадно подуши аромата на сладкиши, който я заобикаляше. — Сигурен съм, че лимоновият пай е бил великолепен.

Тя си спести отговора, защото каретата затрополя по калдъръма. Какъв позор — в слънчев ден като този да пътуват в затворена кола. Той се бе надявал на открит файтон или дори на спортна двуколка, която да управлява сам. Но на капрата вече беше кацнал мрачният Фенстър, старият кочияш, наричан от всички само Фен, и физиономията му не предвещаваше нищо добро.

Луси сложи ръката си, скрита под лека ръкавица, върху неговата и му се усмихна сладникаво.

— Надявам се люшкането на каретата да не влоши вашата… — Тя се огледа, сякаш искаше да се подсигури, че не присъстват нежелани слушатели, и пошепна съзаклятнически: — Вашето нещастно заболяване.

Той отказа да се поддаде на чара й и вдигна ръка към шапката си.

— Съчувствието ви ме трогва до сълзи, мис Сноу, но когато пътувам по суша, никога не ми става зле. — После тържествено й отвори вратичката.

С помощта на един от слугите Луси се качи в каретата и понечи да тресне вратичката под носа на Жерар, но не успя. Без да обръща внимание на опитите на слугата да му помогне, той се покатери след нея и зае място на седалката насреща й.

Възмутена от дързостта му, тя се обви в мрачно мълчание и премести краката си така, че да не се докосва до коленете му.

Винаги се беше гордяла със самостоятелността си и сега мразеше мисълта, че един мъж, един прост наемник, ще проникне в личния й живот.

Когато каретата тръгна, тя не можа да издържи и заговори сърдито:

— Няма ли да ме защитавате по-ефективно, ако седите отвън при кочияша? Ами ако ни нападнат разбойници? Или пирати? Или… или… индианци?

Мъжът вдигна високо едната си вежда.

— Нямах представа, че в Челси се очакват индиански нападения… — Той огледа жадно сребърната й коса, спусната свободно на гърба. — Трябва обаче да призная, че скалпът ви ще бъде ценен трофей. Дори най-цивилизованият дивак трудно би му устоял.

Изказването му беше в ярък контраст със съненото изражение и това изнерви Луси.

— Това е още една причина да се качите на капрата при Фен.

Той въздъхна, сякаш бе надарен с невероятно търпение.

— Кажете на баща си да назначи ездачи, които да пазят каретата от нападения. Това е най-разумното. Но аз съм ваш личен охранител и дългът ми изисква да съм неотлъчно до вас. — На лицето му се изписа недоволство. — Неотлъчно, разбирате ли?

Луси намери тази перспектива почти толкова непоносима като мъжа, който я бе изрекъл. Сляп за ужаса й, мистър Клермон извади от джоба на жакета си книга с кожена подвързия и се зачете. Луси се престори, че се занимава с ръкавиците си, и продължи да го оглежда скритом под периферията на шапката си.

С тези смешни очила на носа и съненото изражение той приличаше по-скоро на учител, отколкото на авантюрист. Какво ли щеше да направи, ако наистина ги нападнеха разбойници? Да ги наложи с бастуна си или да хвърли по тях книгата си?

При спомена за нахалното му протягане, докато чакаха каретата, отвращението й нарасна. Като диво животно, което е било твърде дълго време в клетка, той бе разтягал мускулите си под кафявото платно на жакета. Удоволствието, което му доставяше тази недодялана постъпка, беше крайно обезпокояващо.

Тя смръщи чело и се опита да открие откъде идваше спонтанната омраза към мъжа насреща й. Вероятно причината беше във великанския му ръст. Всеки път, когато го видеше, й се струваше още по-грамаден. Тя беше принудена да се отдръпне в най-далечния ъгъл на седалката, за да не се допира до дългите му, мускулести бедра, които се очертаваха ясно под панталона от дивечова кожа. Всеки път, когато каретата се разтресеше от някоя неравност по пътя, коленете им се удряха. Присъствието му я потискаше, накъсваше дишането й, като че в каретата нямаше достатъчно въздух за двамата.

Може би я смущаваше и поведението му — това рафинирано жонглиране между почитанието и надменността. Трябваше да си припомни, че всъщност той принадлежеше към работещата класа. Не беше джентълмен и не беше почтено да го преценява по критериите за джентълмен. Вроденото й чувство за справедливост изискваше да му даде втори шанс.

Когато учтивото й покашляне не даде резултат, тя се усмихна сковано и заговори:

— Ще позволите ли да попитам какво четете, сър?

Погледът му остана прикован върху страницата.

— „Робинзон Крузо“ от мистър Даниел Дефо. Чела ли сте тази книга?

Луси поклати глава.

— О, не! Баща ми се отвращава от измислени истории. Твърди, че отслабвали ума.

Клермон я погледна загадъчно над ръба на книгата.

— А вие какво мислите?

Луси го зяпна неразбиращо. Никой досега не я беше питал за мнението й.

Очевидно развеселен, Жерар вдигна едната си вежда.

— Сигурна ли сте, че никога не сте чели тайно романи, мис Сноу?

Жерар отново зарови нос в книгата си, сигурен, че ще й трябва доста време да проумее, че я бе обидил. Напълно съзнаваше факта, че адмиралът никога не би позволил на покорната си дъщеря да пътува с мъж от собствения си обществен кръг без компаньонка. В момента той беше със статус на слуга и това автоматично го правеше безполов — поне така мислеше адмиралът. Вероятно и Луси мислеше същото. Интересно защо тази ирония не го развесели особено.

Тъй като мистър Клермон не преставаше да чете, Луси реши да го изтръгне от проклетото му самодоволство с помощта на шоковата метода.

— Мисля, че аз съм единственият човек, който е оцелял след среща с капитан Дуум и може да разкаже за нея — оповести тържествено тя.

Клермон реагира с равнодушно изръмжаване.

— Негодникът е абсолютно безскрупулен. За щастие очите ми бяха вързани, тъй като един негов зъл поглед е достатъчен да те вкамени. Корабът му излиза от мъглата като сатаната от ада. Някои твърдят, че бил призракът на капитан Кид, който обикаля моретата, за да отмъсти на хората, които са го предали.

Клермон бавно отпусна книгата. Луси съзнаваше, че говори глупости, но след като най-после бе привлякла вниманието му, не можеше да престане. Затова продължи и го запозна с всички истории, които беше чула от моряците на „Тиберий“.

— Той носи огърлица от човешки уши. Изтръгва сърцата на жертвите си с голи ръце и храни с тях акулите. За закуска пие човешка кръв. Известен е с това, че изписва върху гърдите на пленниците си клаузи от пиратския договор с върха на сабята си.

Погледът на Клермон падна върху снежнобялата кожа, открита от модното деколте на корсажа й.

— Доколкото виждам, вие сте останали незасегната, мис Сноу. По кожата ви няма дори една луничка.

Обезпокоена от изпитателния му поглед, тя се уви в наметката си.

— Аз имах късмет. — Сведе глава и продължи, без да съзнава колко замечтано беше изражението й и колко силно въздействие оказа то върху спътника й: — Дуум е безмилостен и прави всичко, за да си достави удоволствие. Казват, че за една нощ опозорявал по десет невинни момичета. И то преди да удари полунощ — заключи вдъхновено тя.

Дуум се взираше като хипнотизиран в розовината на бузите и чувствената извивка на устните, които буквално умоляваха да бъдат целунати. Разбираше, че предишната затвореност е била само маска. Никога не беше помислял, че ще завижда на призрак, но сега заби пръсти в кожената подвързия на книгата и скри лицето си зад нея.