— Ерик — прошепна тя дрезгаво. — Мисля… че вече… снимах паяка. По-добре е да спрем — не беше сигурна какво точно има предвид — да спрат снимките или да прекратят опасната близост на телата си, която бързо се превръщаше в прегръдка.

— Окей — въздъхна той със съжаление.

Изключи камерата и малкият монитор в окуляра посивя. Тя отново се почувства в безопасност, пое дълбоко дъх и едва тогава се обърна към него. Все още обаче не беше в състояние да го погледне в очите.

— Благодаря ти — каза. — Беше чудесно.

— Наистина ли? — тихият му, леко дрезгав глас настояваше за честен отговор.

Вдигна бързо очи и те бяха пронизани и задържани от неговите. За миг останаха така, с очи, впити един в друг, после погледът му се плъзна надолу и се спря на треперещите й устни. В следващия миг очите му отново се вдигнаха и разчетоха вътрешното й вълнение, което се излъчваше от тях.

— Кати, Кати!

Тихият гласец най-сетне стигна до съзнанието й, обгърнато в булото на желанието. Отстъпи назад и погледна разсеяно идващия Джейми.

— Кати? — повтори момчето несигурно. — Нещо не е в ред с краката ми, изтръпнали са.

Катлийн притисна с длани пламтящите си бузи и бързо погледна часовника си.

— О, боже! Пет и петнайсет е!

Ерик се разсмя, но тя не обърна внимание на смеха му, изтича до брега на реката, посегна за свирката си, която лежеше до дрехите й, и силно я наду.

— Побързайте! Закъснели сме. Веднага се обувайте и се нареждайте за връщане в лагера.

Едва сега можа да обърне внимание на малката ръка, която потупваше нейната от известно време. Погледна надолу — отново Джейми. Тъмните му очи блестяха.

— Не е ли чудесно, че днес Ерик беше с нас, Кати?

Катлийн погледна неволно към скалата, където Ерик вдигаше тежката камера върху голото си рамо.

— Да — каза тя тихо. — Много хубаво беше.

* * *

Ерик привърши набързо с вечерята си и се зае да настройва телевизионния монитор, на който искаше да пусне заснетото до този момент. Беше обещал на лагерниците, че ще се видят и искаше да сдържи обещанието си. Много от децата направиха опит да оставят месото и зеленчуците и се нахвърлиха направо на шоколадовия пудинг с надеждата, че така ще застанат по-бързо пред телевизора.

Но Ерик бе категоричен:

— Няма да пусна филма, докато всички не си изядат вечерята.

Последва общ стон, но храната във всяка чиния беше лакомо излапана. Само след половин час всички деца се наредиха в полукръг пред подиума.

— Окей. Сега внимавайте в някои основни правила. Първото момче, което се изправи и попречи на някого да вижда, ще трябва да се бори с мен. Първото момиче, което направи същото, ще трябва да ме целуне — децата се превиваха от смях, но Ерик остана сериозен и запази заплашителното си изражение. — Изобщо не се шегувам. Ако всички се държите добре, всеки ще може да вижда. Окей?

— Окей! — отговориха децата в хор.

Ерик пусна видеолентата и веднага всички избухнаха в смях пред собствените си образи на екрана.

— Не е ли чудесен с децата? — възкликна Една. Тя, Катлийн и другите възпитатели все още седяха на тяхната маса с чаши с кафе и студен чай.

— Да, много е компетентен — съгласи се Катлийн.

— О, не се и съмнявам. Иначе не би работил за телевизията и нямаше да мине през толкова важни и отговорни командировки. Но би могъл да има артистичен темперамент и да се държи лошо с всички около себе си. А той се справя чудесно с децата.

Катлийн кръстоса ръце в защитен жест. Не искаше Ерик да бъде чудесен. Целенасочено затърси дефекти в него. Искаше й се да греши, да направи поне някое малко нарушение. Съвършенството му я изпълваше с тревога. Присъствието му я тревожеше, той я тревожеше.

Откакто се бяха върнали с децата в лагера, не беше на себе си. За нейно силно огорчение, непрекъснато се хващаше, че преживява отново и отново кратката си близост с него през деня, спомняше си думите, които й беше прошепнал в ухото, топлия му ароматен дъх, който галеше бузата и тила й.

После си помисли, че се държи като глупачка. Беше зряла жена, твърде възрастна, за да й спира дъхът и да получава сърцебиене всеки път, когато го виждаше пред себе си да върви към реката гол, само по бански.

Беше преодоляла изкушението да облече нещо по-различно от сините си къси панталонки и бялата трикотажна блуза. Но се поддаде на желанието да си сложи малко парфюм «Митсуко». Не заради него, повтаряше си тя.

Ентусиазираното възхищение на Една от Ерик беше за нея предупреждение — не трябваше прекалено да се увлича по него. Той беше от друг свят, няколко години по-възрастен от нея. Колко възрастен? Трийсет? Трийсет и пет? Реално погледнато, възрастта нямаше значение. Дори и да беше по-млад от нея, щеше да бъде години по-възрастен по отношение на натрупания житейски опит.

Той, разбира се, е познавал различни жени във всяка част на света. Мъж с физическите качества на Ерик не можеше да остане дълго време самотен. Мъжествеността му се излъчваше от него като поток светлина, която не оставяше равнодушна никоя жена. Вероятно единственият му проблем бе да освободи леглото си от тях, след като е привършил с интимността.

Против волята си, изведнъж си представи за миг Ерик върху широко легло. Но той не беше сам — някой беше с него. И този някой бе тя, Катлийн, напълно безпомощна… Устните му галеха врата й. Мустаците му…

Но какво правеше тя? Катлийн поклати глава. Огледа се нервно и с облекчение разбра, че никой не беше забелязал странното й поведение. Всички следяха нередактираната лента, която пускаха на монитора за втори път по тяхно желание.

Никой не забеляза кога Катлийн стана и излезе от трапезарията, като затвори леко зад себе си вратата. Никой — с изключение на Ерик.

Той я проследи с поглед, когато се отправи към края на голямата веранда и седна на горното стъпало с отпусната назад глава, за да може да гледа небето. Къдриците извън кока й изглеждаха като копринени нишки на фона на бялата й блуза.

Ерик затвори за миг очи и почти усети мириса на орлови нокти, с който косата й бе завъртяла главата му днес след обед и го бе опиянила.

Трудно му беше да откъсне очи от фината й фигура там, сред сенките. Върна погледа си към монитора заради възторжената си публика. Но не и мислите си. Те останаха там, при момичето на верандата.

Момиче? Жена? Поради неизвестна за него причина, нито едно от определенията, с които той обикновено класифицираше жените, не пасваше на Катлийн Хейли. Тя притежаваше качествата на всички други жени и все пак не беше една от тях. Притежаваше класа — нещо, което я правеше различна и невъзможна за категоризиране.

Имаше още нещо, което бе необяснимо. Тя не беше неговият тип. Харисънови му бяха казали, че работи в сферата на модата. Трябваше веднага да се досети. Кой друг можеше да носи чифт къси панталонки и свободна блуза, сякаш това беше най-модното облекло? До този момент дрехите на жените изобщо не го интересуваха. Предпочиташе ги голи. Освен това харесваше пищни тела.

А тя беше с почти момчешка фигура. Дългите й стройни крака не се опитваха да предизвикват, но той се беше хванал, че наблюдава играта на мускулите й, докато вървеше пред него по планинската пътека сутринта. Гърдите й бяха малки, но красиво оформени.

Хиляди дяволи! Фантазираше си за жена, която не изглеждаше достатъчно зряла. Харесваше жените, но ги харесваше голи, мълчаливи и в леглото. Никога не беше мислил за тях като за личности. Нито пък беше търсил някоя от тях заради удоволствието от общуването. А днес беше споделил с Катлийн мисли, неподредени дори в собствената му глава. Нейният начин на слушане беше изострил мозъка му, беше го накарал да види ясно неща, които преди бяха обвити дори за самия него в мъгла.

Снощната целувка не беше спонтанна. Беше я планирал до последната подробност. Искаше да притисне устни до нейните. Но вместо да задоволи любопитството му, тя го беше накарала да копнее за още една. Трябваше да разбере дали вкусът й е наистина толкова добър, колкото кратката целувка му бе подсказала.

Лентата свърши и Ерик отговори с усмивка на ентусиазираното ръкопляскане на децата.

— Отново, отново! — скандираха те.

Ерик се засмя.

— Не, стига вече.

— Деца — надвика Би Джи шума и плесна с ръце. — Деца, време е за лягане, така че нека всички да тръгват към бунгалата си. Възпитатели, погрижете се за групите си. Всички прекарахме чудесна вечер. Нека да благодарим на господин Гуджонсън.

Децата с радост изкрещяха думичките на благодарност към него, като се възползваха докрай да бъдат толкова шумни, колкото им се искаше.

Катлийн се бе върнала в трапезарията. Ерик успя да се промъкне през тълпата до нея.

— Иска ми се да ти покажа днешните си снимки. Не са редактирани, но реших, че може би ще поискаш да видиш какво съм направил досега.

— Аз… — поколеба се. Не беше наясно дали искаше да остане насаме с него или не.

— О, хайде! — подкани я той. — Приеми идеята ми като покана за кино без пари. — Докосна я леко с юмрук по рамото.

Катлийн се засмя.

— Добре, ще изгледам днешните ленти.

Пожелаха лека нощ на другите възпитатели и на Харисънови, които забързаха към стаите си, като отклониха поканата на Ерик да останат — Би Джи заяви, че трябва да бъде в стаята си преди новините в десет часа. Жените от кухнята бяха измили чиниите и в сградата нямаше никой друг, освен тях.

— Ще започна с първата лента — каза Ерик. — Защо не загасиш светлините? Ще виждаме по-добре.

Катлийн отиде до голямото електрическо табло и щракна ключовете. Сега стаята се осветяваше само от разсеяната светлина на малката електрическа крушка в кухнята.

— Готова ли си? — запита я Ерик и й се усмихна.