До втория му рожден ден, петнадесети април, искам името му да бъде легално променено на Гуджонсън. Дълбоко съм убеден, че синът трябва да носи името на бащата. Благодаря ти, че ми разреши да му се порадвам за кратко време. Моята благодарност към теб е по-малка само от любовта ми към него и майка му. Надявам се, че и тя ще бъде включена в тази смяна на името. Твоето име трябваше да бъде и нейно от много дълго време.

Приех те като приятел за цял живот. И за мен оставаш такъв.

Сет»

Катлийн отпусна листа, преди сълзите й да размият мастилото.

— Той е знаел.

Ерик се размърда, но не погледна към нея.

— Така изглежда.

Отпусна се на канапето до него.

— Трябваше да се сетя, че ще разбере. Сет беше толкова чувствителен към атмосферата наоколо си… Не можеше да не види, да не предположи… — Отново замълчаха. Катлийн го погледна боязливо. — Какво ще направиш?

Той прокара ръка през косата си, стана и се приближи до огъня. Побутна с крак един от пъновете по-навътре — пръсна внезапен фойерверк от искри и почти веднага изчезна през комина.

— Не знам, по дяволите! — въздъхна той. — Прекарах последните два дни в търсене на някакъв изход от положението. Прибегнах до най-лекото и временно решение на проблема — чисто и просто отказах да мисля за него. Но адвокатът се обади по телефона, за да се увери, че съм получил писмото и да ме информира, че при него има копие. — Постави ръце на полицата над камината и отпусна глава между тях в пълно отчаяние. — Бихме могли да оспорим завещанието, но… — В гласа му липсваше убеденост — явно беше, че ненавиждаше съдебните разправии точно толкова, колкото и тя. — Как мога да откажа на сина си тази възможност, Катлийн?

— Не мисля, че можеш — отговори тя с привидно спокойствие. Не искаше да му помага, не искаше да участва в решението, което само той можеше да вземе.

— Разбира се — продължаваше да разсъждава той на глас, — задължителното условие, за да има право да получи тези пари, е смяна само на неговото име, не и на твоето.

Остра болка премина през нея и заби безмилостни нокти в сърцето й. Как може да бъде толкова жесток? Той не я иска за съпруга, но иска да смени името на сина си. Явно беше, че се опитва да се пребори със съвестта си и да престъпи завещанието на Сет с надеждата, че тя няма да затрудни нещата.

— Да — успя да каже Катлийн с мъка.

— Надявах се, че един ден ще носиш моята фамилия — обърна се към нея. — Но исках да се омъжиш за мен само ако ме обичаш толкова, колкото аз те обичам, а не заради интересите на сина ни.

Катлийн продължи да гледа втренчено ръцете си, отпуснати безжизнено в скута й — не можеше да повярва на ушите си. Потисна желанието си да вдигне глава и да го погледне в очите, но се страхуваше, да не би да види потвърждение на съмнението си, че не го е чула добре. Вместо това стисна очи и се замоли пламенно вътре в себе си Ерик наистина да е казал точно това, което тя мислеше.

— Катлийн — каза той с неравен глас. Сега тя вдигна очи и видя две красноречиви, проблясващи на светлината от огъня сълзи да се стичат надолу по измършавелите му бузи. — Не бягай отново от мен. Винаги ме обвиняваш в егоизъм и Господ знае, че наистина съм такъв. Но сега ще отправя най-егоистичната молба в живота си. Преглътна с мъка. — Ако трябва, омъжи се за мен дори само заради Терън и в съответствие с писмото на Сет, но умолявам те, омъжи се за мен. Ти не трябва… ние дори не е задължително да спим заедно, но моля те, омъжи се за мен.

— Ерик! — тя скочи от канапето и се хвърли в ръцете му. Отначало той не реагира — не можеше да повярва на щастието си, но топлината и мекотата на тялото й, притиснато към неговото, бързо го извади от състоянието на зашеметяване, в което беше изпаднал. Ръцете му я обвиха и той зарови мокрото си лице в извивката на врата й.

— Ерик, не знаеш ли, че те обичам? Нима наистина не знаеш колко много те обичам?

— Как да знам, как да разбера? — той изсуши сълзите си в косата й. — Всеки път, когато съм бил близо до теб, с теб, след това ти бягаш.

— Заради чувствата ми към теб. Те са такава съществена част от мен — мислех, че всички ги виждат. Скъпи, обичам те още от онези дни в Маунтин Вю. Когато се оженихме, Сет знаеше, че все още обичам бащата на бебето си. Никога не съм крила това от него.

Ерик се изправи така, че да може да я погледне в лицето.

— Обичам те от отдавна. Но винаги нещо заставаше между нас. Сега ми е трудно да повярвам, че си тук и че ми говориш за любовта си към мен.

— Тук съм и ти го казвам. И ако трябва, ще го повторя.

— Защо се борих против любовта към теб в себе си? Признавам си, Катлийн — борих се с нея… Ти пробуди непознати чувства в мен и те ме изплашиха, направиха ме уязвим… Бях ужасен, да не би да остана пак сам — както се случи след самолетната катастрофа…

Тя потрепери и го притисна още по-силно към себе си.

— Искрено съжалявам за болката, която тогава ти причиних.

— Любима, ако започнем да изброяваме случаите, при които сме се наранявали един друг, моят списък ще бъде много по-дълъг от твоя. Тази част от нашия живот е вече зад гърба ни. Обичам те. Може би под влияние на баща си израснах с убеждението, че любовта е признак на слабост. Сега вече знам, че е обратното. Но все още не съм достатъчно силен, за да обичам в самота — имам нужда от теб, Катлийн. Обичай ме.

— Любов моя — разплака се тя.

Отпуснаха се едновременно на канапето, прегръщаха се, докосваха се, галеха се, уверяваха се взаимно в любовта си един към друг и с думи, и с жестове…

Всеки даде на другия това, от което се нуждаеше… и дори много повече…

* * *

— Харесвам тази къща — каза Ерик.

Двамата лежаха в нейното легло. Станаха, облякоха се и вечеряха заедно с Терън, който посрещна с възторг Ерик. Изкъпаха го заедно, радваха му се и играха с него, докато му се приспа и трябваше да бъде сложен в креватчето. Сега Катлийн лежеше сгушена до мъжа, когото обичаше.

— Благодаря — отговори му тя тихо, замислено. Погали долната част на ръката му с пръсти. — Но знаеш ли, не е много удобна — доста е отдалечена от града. Искам да кажа, че е чудесна за уикенда, но аз бих предпочела да живея по-близо до града. Например в твоето жилище — завърши тя с несигурен глас.

Ерик протегна ръка и повдигна брадичката й така, че да може да вижда лицето й. Той я гледа замислено известно време, после каза нежно:

— Ти си едно малко чудо, Катлийн. Знаеш ли това? Никога не бих посмял да те помоля да се откажеш от тази къща и да дойдеш в моето много по-скромно жилище.

— Знам, че не би могъл, но аз наистина искам да живея там. Тук можем да идваме от време на време. Желанието ми е да довърша мебелирането на твоето жилище и да живея в него с теб и Терън. — Погледна го с примамващи очи. — Нямам търпение да те вкарам в онази голяма вана.

Той се засмя, после я погледна сериозно:

— Все още се боря за място под слънцето, Катлийн. Всеки цент, който получавам, влагам в бизнеса си. Няма да мога да поддържам този жизнен стандарт, на който ти си свикнала.

— Това никога не е било от значение за мен. Питах се защо Сет не завеща по-голямата част от имуществото си на мен. Сега разбирам. Той е знаел, че ще се чувствам неудобно обезпечена.

— Той е знаел, че аз ще се чувствам неудобно — целуна я по челото и погали с пръсти устните й. — Обичам те, Катлийн.

Тя се повдигна на лакти и каза:

— Обичам те, Ерик. Повече от която и да било къща. Повече от всякакво наследство. Повече от всичко. Никога няма да бягам от теб отново. Ти си моята сигурност, моят дом, моят живот. Повярвай ми, разбрах най-сетне, че бягството не предлага разрешение на проблемите. Само удължава мъчително агонията. Ако не бях останала сираче на възрастта, на която бях, може би нямаше да се страхувам толкова много от проблемите и рисковете, които съпровождат човешкия живот. С ума си знаех, че е по-добре да се изправя с лице към проблемите, отколкото да се спасявам от тях с бягство, но понякога чувствата излизаха по-силни от разума…

— Питала ли си се някога защо трябваше да минем през това чистилище? Защо, след като се срещнахме в Маунтин Вю и се влюбихме, че признахме любовта си, не се оженихме и не създадохме семейство, а трябваше да се борим така дяволски трудно за всичко това?

Катлийн мисли дълго за отговора си.

— Не мисля, че когато се срещнахме, бяхме достатъчно зрели да поемем отговорностите на този вид отношения. Бяхме твърде концентрирани в себе си, за да можем да помислим и за другия — искам да кажа, че не бяхме готови още да се обвържем взаимно… Щастието ни сега е много по-ценно именно защото го постигнахме толкова трудно. Освен това нямаше да познаваме Сет… Мисля, че и двамата научихме истинското значение на любовта от него.

Ерик мълча цяла минута, преди да каже:

— Твърде млада си, за да бъдеш толкова мъдра.

— Ето какво иска да чуе една жена, легнала гола с мъжа си — че е мъдра.

Той се разсмя.

— Хайде да донесем Терън тук да спи с нас тази нощ.

— Окей, но по-късно. Егоистка съм и те искам още малко изцяло за себе си.

— Мисля, че ще мога да издържа това изпитание.

Тя го целуна и както ставаше обикновено с всички техни целувки — от лека ласка, целувката й се превърна в целувка на страстна самозабрава. Когато оттегли накрая устни от неговите, попита го задъхано:

— Кога ще се ожениш за мен? Утре?

— Той се протегна мързеливо.

— О, не знам — очите му се спряха на гърдите й и той проточи гласните. — До утре може да загубя уважението си към теб.

Зелените очи на Катлийн се присвиха и тя плъзна бързо ръка надолу по тялото му.

— Точно сега нямам нужда от твоето уважение.