— Ще си намокря отново дрехите — захленчи престорено той.

— Тогава отново ще ги съблечеш. И за да не се чувстваш неудобно, и аз ще съблека моите. Но, разбира се, в случай че…

— Тръгвам, тръгвам — забърза Ерик, докато нахлузваше полуизсушените си дънки и риза. — Ще се върна веднага. Не прави никакво движение. — Намигна й многозначително, преди да затвори вратата зад себе си.

Помръдна се само за да отпусне чело на вдигнатите си колене.

— Няма да мисля — повтаряше си тя. — Няма да мисля за последствията или за каквото и да било друго, а само за Ерик и за това, че съм с него. Обичам го. Сигурно заслужавам този кратък празник. Нали? Нали? Няма да мисля за отговорност, лоялност, задължения, морал. Утрешният ден не съществува. Днес той е с мен, обича ме, люби ме. Отказвам да мисля извън днешния ден. Обичам го. Обичам го.

Посрещна го с разтворени ръце, когато се върна в стаята й с пълна чанта продукти.

Ерик щастливо се смееше, докато изтръскваше вода от косата си върху голата й кожа.

— Ето, видя ли? Не спази обещанието си никога да не ме мокриш — укори го игриво Катлийн.

— Наруших го още снощи, когато бяхме под душа — подразни я той, наведе се и я целуна по носа. — Но тогава не се оплакваше.

— Просто бях вежлива — продължи Катлийн шегата.

— Вежлива! Чувал съм наистина за южняшкото гостоприемство, но, скъпа моя… — Тя бързо му пъхна парче кифла в устата и той трябваше да замълчи.

Беше донесъл палачинки, плодове, бисквити, сирене, пържени картофи, шоколад и кутия плодов сок — което беше напълно безсмислено, тъй като нямаха отварачка за нея. Но това беше най-вкусната — макар и най-разнородната храна, която някой от тях някога беше ял. Храниха се на пода — като на пикник. Ерик също се беше съблякъл, но и двамата се увиха в кърпи, за да поддържат поне някакво подобие на приличие. Ерик беше заявил, че не е честно нейната кърпа да бъде поставена по-горе от неговата и накрая стигнаха до компромисно решение кърпите им да бъдат точно на кръста. Разреши й обаче да остави наниза си от коралови мъниста на врата.

— Те лежат така красиво на това предизвикателно място… — каза той и прекара леко пръст по линията на наниза.

Когато се нахраниха, тя протегна ръка за четката си за коса. Започна енергично да се реши, изправена на колене, с лице към него.

— Радвам се, че косата ти закрива белега на главата — каза тя, когато откри бледорозовата линия, спомен от получената при самолетната катастрофа рана.

— Да-а. Трябваха й само няколко седмици след смъкване на превръзките. Косата ми расте много бързо.

— Имаш хубава коса — каза тя замислено.

— Ти си хубава.

Катлийн погледна към него и видя, че докато реши косата си, гърдите й се люлеят примамливо.

— Махни това нещо — хвана китката й, разклати я леко и четката падна на пода. Обгърна с ръце врата й, после отпусна глава на гърдите й. От гърлото й се отрони нисък доволен стон.

— Докосни ме — прошепна той. — Никой, Катлийн… Никой не е като теб — кълнеше се той. — Ти ме омагьоса, чарът ти ме направи много по-силен, отколкото някога съм бил — и в същото време треперя от слабост… Катлийн.

— Името й прозвуча и като стон, и като ридание… Притискаше я към себе си, люлееше я нежно на скута си във всевечния ритъм на любовта, почти без страст, но с нещо много по-дълбоко, много по-силно. У Катлийн се надигна ново чувство — на завършеност, на пълнота — и то надвишаваше удоволствието. Тя беше Ерик, а той — Катлийн…

Когато телата им се разлюляха, разтърсени от силата на екстаза, тя извика неговото име. А неговият дрезгав вик обяви тържествуващо:

— Ти си моя!

* * *

— Наистина ли имаш трапчинка под тях? — запита тя лениво. Пръстите й галеха мустаците му. Двамата лежаха на леглото с лице един към друг, преситени от любов. Само ръцете им продължаваха да докосват, да изследват, да опознават другия…

— Може би ще трябва да обръсна мустака си от тази страна, за да узнаеш истината със сигурност. — Той постави пръста й на устата си, целуна го нежно.

— Не смей! — възкликна тя.

Дълбок смях се претърколи в гърдите му.

— Защо не?

— Поради две причини, Ерик. Първо, мога да реша, че си отблъскващо грозен без мустаци.

— Благодаря. А каква е другата?

— Приятно ми е да ме докосват…

— О, да-а? — изправи се на лакът, веждата му се вдигна многозначително. — Къде? Тук? — Той докосна ъгъла на устата й с пръст.

— Ъъъмммм… — наведе се и я целуна там, където я беше докоснал.

* * *

Късно следобед дъждът най-сетне спря и те се разходиха по плажа, хванати за ръце.

— Казаха ми, че при хубав ден по време на отлив на няколкостотин метра от брега има насип — човек може да отиде спокойно до него. Но когато дойде приливът, водата го покрива изцяло и никой не може дори да предположи, че го има.

— Това е хубав остров — отвърна Катлийн. Сега всяко място би им изглеждало красиво.

Говориха целия ден. Ерик й разказа за решението си да напусне Сейнт Луис и да отиде в Европа. Разказа й и с попълни подробности за осиновяването на Джейми от Боб и Сали.

— Сега той е съвсем различен от детето, което ти познаваш. Толкова е открит и самоуверен — няма да можеш да повярваш, че е същият Джейми от Маунтин Вю. Никой не може да го накара да замълчи. Разбира се, майка ми го обожава. До раждането на малката Дженифър той беше единственото й внуче.

И двамата замълчаха, всеки за себе си коригира другия — Терън също й беше внук.

— Тя все още ли е в Сиатъл? — запита Катлийн, заличавайки неудобната пауза.

— Да.

— А Боб и Сали?

— Те живеят в Тусла. Заради това успяха да дойдат до Форт Смит само няколко часа след катастрофата. Името на Боб беше вписано в личната ми карта като най-близък роднина, на когото да бъде съобщено в случай на нещастие. Тръгват веднага за Форт Смит след телефонното обаждане от болницата. Боб работи като техник в компания за преработка на нефт.

Говориха много и на различни теми, но и двамата внимаваха да не засегнат дори и най-слабо Сет и женитбата й.

— Никога не съм спал с Тамара — заяви внезапно той, когато седнаха на мокрия пясък.

— Какво? — Катлийн се направи, че не го е чула. Погледна към морето. — Никога не съм казвала, че си спал.

Той се засмя и обгърна с ръка раменете й.

— Но така си мислиш. Катлийн, имай ми малко по-голямо доверие. Нима наистина мислиш, че мога да легна с уличница като нея? — изглеждаше съвсем естествено смаян. — Всеки мъж оттук до Тимбукту сигурно е споделял леглото й. Онази нощ отидох сам на плажа. Тя ме последва.

— Но аз я видях да излиза гола от водата и да се отпуска върху теб. Тя…

— Веднага я отхвърлих. Само че ти не си видяла тази част от представлението — когато забеляза скептичния й поглед, добави: — Приемам, че тя ме беше нарочила от момента, в който ме видя, но аз никога не приех поканата й. Направих всичко необходимо, за да разбере, че това няма да стане и че е по-добре да се откаже. Но тя е от хората, които не умеят да губят.

— Всеки път, когато ти пускаше ръце, ми се искаше да я убия. — Зелените й очи заискриха свирепо.

Ти си малка тигрица, Катлийн Хейли — подразни я Ерик и никой от тях не забеляза, че я нарече с моминското й име.

* * *

— Току-що се обадих до информацията. Ще има самолет едва утре сутринта — Ерик изговори думите механично, не допусна отчаянието му да проличи. Седна на края на леглото и се втренчи с враждебен поглед в невинния телефон.

— Добре — Катлийн току-що излизаше от банята.

Ерик повдигна очи към нейните, хвана ръцете й и я притегли на леглото до себе си. Вгледа се в нея, като че ли искаше да запамети всяка дребна особеност на лицето й, вдъхваше с наслада и тъга неповторимия й аромат.

— Ще трябва да се върнем вкъщи, Катлийн — каза той тихо.

Тя докосна косата му, мустаците му и устните под тях.

— Знам. Но не днес. Утре.

Той се отпусна назад и я притегли в извивката на рамото си. Лицето му беше замислено. Прехвърляше бавно къдрици от косата й между пръстите си.

— Какво?

— Хм?

— За какво мислиш?

Той пое дълбоко дъх.

— Много си потиснат.

Тя се повдигна и се наведе над него. Никога не го беше виждала толкова вглъбен в себе си — с изключение може би само на онези няколко минути, когато й разказа за бежанския лагер в Етиопия.

— Какво има, Ерик?

— Винаги когато съм с теб, действам като разгонено животно. Възползвам се от това експлозивно привличане между нас и го демонстрирам, без да покажа достатъчно нежност.

— Ерик, това привличане е взаимно. Никога не си взел повече от мен, отколкото аз съм имала желание да ти дам.

— Мислиш ли? — смъкна краката си на пода и отиде до прозореца. Катлийн остана на средата на леглото, объркана от тази нова страна на мъжа, когото мислеше, че познава така добре.

— Ерик, какво има? Какво те безпокои? — попита тя тихо.

Той се облегна на перваза на прозореца и се вторачи в океана.

— Безпокоя се, като мисля, че ти може би не знаеш как се чувствам по отношение на теб. Безпокоя се, че ти напълно оправдано може да си мислиш, че ме привлича единствено твоето тяло. Никога не съм ти казвал за другите неща… — той направи безпомощен жест в напразен опит да намери подходящи думи. — Трудно ми е да изразявам чувствата си.

— Това не е вярно. Ти си толкова мил с Терън. Спомням си и отношението ти към децата в лагера. Ти беше…

— Да — прекъсна я той нетърпеливо. — Да, но с теб много често се държа грубо. Ти повече от всеки друг провокираш буйния ми нрав — признавам, че не съм нито особено издръжлив, нито особено търпелив. Не мога да разбера защо се държа така с теб, когато ти означаваш толкова много за мен, Катлийн. Някои от нещата, които съм ти казвал, които съм ти направил, са… няма достатъчно силна дума за тях. Защо непрекъснато те предизвиквам срещу себе си? Почти като че ли те наказвам за нещо.