— Казвам се Ерик. Иска ли някой от вас да се види по телевизията?

Реакцията естествено беше оглушителна. Катлийн наблюдаваше с отмъстително задоволство струпването на викащите едно през друго деца около него — всяко от тях изискваше да му бъде отделено достатъчно време да се криви пред камерата. Но както с всичко друго, той се справи и с това с присъщия си замах и компетентност.

Остави децата да лудеят пред камерата цял час. Накрая прекрати щуротиите, отнесе камерата си на подиума и се върна на масата при възпитателите, като бършеше покритото си с пот чело.

— Ти си или светец, или мазохист — засмя се Една. — Защо се самоподложи на такова мъчение?

— Вие сама ще разберете, че няма нищо по-сплашващо от лещите на една камера. Дори най-общителните си глътват езика пред нея и проявяват задръжки. Затова реших да ги оставя да се държат колкото си искат глупаво пред камерата, за да привикнат с нея. Утре вечер ще им пусна лентата на монитора. Надявам се, че по този начин магията на камерата ще се износи и те ще започнат да не ме забелязват. Този е единственият начин, който може да ми осигури техните естествени реакции.

— Сбъркал си призванието си, моето момче — обади се Би Джи. — Трябвало е да станеш детски психолог.

Прозвуча звънецът за лягане и както всяка вечер, в продължение поне на петнайсет минути децата ги обсипваха с протести и молби. Знаеха много добре обаче, че ще трябва да спазят часа за лягане и в края на краищата се отправиха към бунгалата си.

Всички възпитатели — с изключение на Катлийн, която имаше по-особени задачи в лагера — бяха задължени да проверят дали всяко дете е добре загърнато в леглото си. Разменени бяха пожелания за лека нощ и постепенно на масата останаха само Харисънови, Катлийн и Ерик.

— Ерик, тук ние ставаме рано — предупреди Една. — Закуската е в седем и половина.

— Няма страшно, ще бъда тук в седем и половина. Ще може ли до получа за през деня термос с кафе?

— Разбира се — каза Би Джи. — Как го искаш?

Белите му зъби проблеснаха в тъмнината.

— Черно като катран и по-горещо от ада.

Би Джи го тупна приятелски по рамото и се разсмя.

— Все повече и повече те харесвам, момчето ми. Хайде, скъпа, уморен съм.

Една се надигна от стола.

— Катлийн, ти познаваш лагера най-добре. Ерик ще прекара следващите няколко дни с твоята група, ще наблюдава децата и заниманията им, ще опознава и лагера. Някакви проблеми?

Последва неудобна пауза, нарушавана само от щурците наоколо. Катлийн беше стресната от мисълта през следващите дни да бъде следена отблизо както от камера, така и от оператора зад нея.

— Катлийн? — Обезпокоеният глас на Една проряза тъмнината.

— Не, няма проблеми, защо да има… Опитвах се да измисля, някои интересни неща, които бихме могли да направим.

— И аз помислих за това — обади се Ерик. — Написал съм много свободен сценарий. В колата е. Ела с мен, за да ти го дам веднага. Сутринта ще можем да поговорим за възможността да изпълним на практика предложенията ми.

— Ето една добра идея! — възкликна Би Джи. — А сега е време за нас, старците, да си лягаме. Една?

— Окей. Лека нощ.

— Лека нощ — отговориха едновременно Катлийн и Ерик.

Възрастната двойка потъна в тъмнината. Тук, на върха на планината, нощта беше истинска — естествена и чиста. Тъмното й кадифе не се нарушаваше от градски светлини, във величествения небесен купол не се врязваха надменно високи сгради. Небесният свод беше обсипан със звезди, за съществуването, на които човекът от града лесно забравяше, тъй като не ги виждаше — изкуствената светлина на обкръжението му го отдалечаваше от тях.

Катлийн кипеше вътрешно, но внимаваше да не достави допълнително удоволствие на Ерик Гуджонсън, като му покаже, че е успял да наруши вътрешното й равновесие. Вървеше до него със сигурни стъпки по познатите пътеки и едва потисна смеха си, когато го чу да ругае приглушено, след като бе ударил главата си в нисък клон. Сега той носеше и камерата, и триножника, но за нейна голяма изненада, дишането му остана равномерно. Беше привикнал очевидно на този товар. Само да почака, докато утре приложи в действие някой от плановете си! Те достатъчно бързо ще докажат кой е наистина здрав и силен.

— Ще отворя вратата на колата, за да имаме малко светлина — каза той и добави: — Мисля, че сценарият ми е тук някъде. — Освободи капака и внимателно постави камерата си в подплатената й кутия.

Изправи се и се обърна с лице към Катлийн. Преди тя да разбере какво смята да прави, той постави ръце на гърба й и я притегли към себе си. Наведе глава и леко я докосна с устни. После я целуна силно и бързо.

Катлийн беше ужасена.

— Какво, по дяволите, мислите, че правите?

— Очевидно е какво — въпросът е излишен.

— Нито ми е приятно, нито ми е интересно, господин Гуджонсън. И ако този видеофилм не е от такова голямо значение за лагера, ще ви изпратя веднага да си опаковате багажа и да се махате оттук. Но за съжаление така, както са поставени нещата, съм принудена да работя с вас.

— Точно това си и мислех.

— Къде е този проклет сценарий?

— Няма такъв. Излъгах, за да те отведа сама в тъмната гора.

Катлийн му обърна разярено гръб и закрачи обратно в тъмнината.

Гласът му долетя до нея като подигравателно предизвикателство — или сладко обещание:

— Ще те видя утре сутринта, Катлийн.


Трета глава

Началото на следващия ден не изглеждаше обещаващо. Катлийн не беше спала добре и настроението й не се оправи, когато отиде на закуска и откри, че Ерик е вече там. Той се усмихваше, дразнеше децата, флиртуваше с възпитателките и изглеждаше отпочинал и жизнерадостен.

Катлийн обичаше домашно приготвените бисквити, които се топяха в устата, въпреки че обикновено не закусваше редовно. Тази сутрин обаче любимите й лакомства имаха вкус на тебешир, който дъвчеше механично и промиваше с капучино. Миризмата на прясно препечен бекон и бъркани яйца съвсем не възбуждаше апетита й. Като че ли само за една нощ целият й свят се бе преобърнал наопаки. Вината беше на Ерик Гуджонсън и тя го ненавиждаше. Беше напуснала работата си, за да избяга от натрапването на мъж с прекомерно самочувствие. Сега й се струваше, че Дейвид Рос не е нищо повече от любител в сравнение с Гуджонсън.

Само в най-тайните кътчета на ума си признаваше, че не беше останала равнодушна към внезапната му целувка. Беше бърза, почти игрива, но нежна. Когато усети устните му, удоволствие прониза гърдите й, прониза я надолу до самия й център и остави зад себе си незадоволено очакване като разтворена рана…

Сега, докато го наблюдаваше прикрито иззад гъстите си черни мигли, Катлийн си призна, че й харесва. Всичко, което беше вършила от момента на тяхната среща, беше всъщност защитна реакция на неговото налагащо се мъжко присъствие. Очевидно на Ерик му харесваше да я предизвиква и да упражнява върху нея мъжкия си магнетизъм.

Катлийн реши да не допусне повече да я провокира и бързо направи плана си за деня. Беше способна, независима жена и до края на този ден той ще разбере това. Колкото до нейното отношение към него, ще се държи хладно, с професионализъм и ще отговаря на двусмислените му шеги със снизходителна толерантност.

Изправи се решително, погледна часовника си и изсвири заповеднически със свирката, вързана около врата й.

— Всички от четвърта група, внимание: среща на стъпалата. Бързо!

Гордееше се с подчертаната увереност в гласа си. Отнесе таблата с чиниите до кухненския шубер с високо вдигната глава. Когато излезе навън и тръгна към групата си, Ерик се обърна с лице към нея. Опъна рамене назад и й отдаде бързо чест под веселия смях на децата.

— Готов за действие, сержант.

Катлийн потисна изкушението да му отговори язвително; вместо това го запита любезно:

— Имаш ли всичко, от което се нуждаеш?

— Да, готов съм — заяви той тържествено.

На теб ти се струва така, помисли си Катлийн.

— Чудесно — каза на глас. — Хайде да тръгваме. Планът й за днешния ден беше запълнен с изтощителни натоварвания. По този начин се надяваше да постави господин Гуджонсън на мястото му, но с разочарование трябваше да установи, че той се справя чудесно с всички изпитания. Изкачи стръмната скалиста пътека като коза, и при това с камерата на рамо, готов да я използва всеки миг. Как съумява да постигне това? — питаше се тя вбесена, отпускайки се върху тревата, когато спряха за почивка.

Междувременно Ерик снимаше децата, които пиеха вода, изтърсваха пясъка от гуменките си или се разхождаха в гората.

Катлийн се облегна на дървото зад себе си и затвори очи. Отвори ги стреснато, когато тежкото тяло на Ерик се отпусна до нея.

— Фюю! — Пое дълбоко дъх и попи потта от челото си с носна кърпичка. — Как се справяш с това всеки ден?

— Нима си уморен? — запита тя със следа от недоверчивост в гласа.

— Разбира се. Ти не си ли? Ако правя тези изкачвания всеки ден, ще си умра за седмица.

Тя му отговори с лек смях. Точка за нея ли беше това?

Когато се върнаха в лагера, обядваха набързо и се отправиха към стрелбището за упражненията с лък. Децата притиснаха Ерик с настояване и той да направи опит. Постижението му беше много по-добро от това на Катлийн и децата се струпаха около него, изпълнени със страхопочитание, когато той многократно изпрати стрелата точно в центъра на мишената. После видеооператорът отново вдигна камерата на рамото си, снимайки усилията на децата, които се мъчеха да следват съветите на Катлийн.

Към средата на следобеда тя трябваше да преодолее част от отрицателното си отношение и да признае някои качества на Ерик, които заслужаваха уважение. Например той никога не забравяше защо е тук. Камерата беше като срасната с ръката му — много внимаваше с нея. Но истински я изненада умението му да се разбира с децата. Отговаряше със завидно търпение на многобройните им въпроси, шегуваше се с тях, дразнеше ги приятелски, с еднаква лекота им правеше строги забележки или ги утешаваше.