Остави слушалката на място и се обърна към изпадналата в смут Катлийн, която посрещна следващите му думи с трепета на подсъдим, който изслушва присъдата на съдебните заседатели.

— Каза, че ще ти бъде много благодарен, ако му помогнеш. Тръгвай, чака те. Ще се видим вкъщи по-късно.

— Сет, не искам да те оставям тук.

— Защо? Страх те е да не ме нападне диво прасе?

— Не искам да се преуморяваш. Ти…

— … си правиш удоволствието, което е истина. Добре съм, Катлийн. А сега ще тръгваш ли най-сетне? Не забравяй, че Ерик те чака. Ще те видя по-късно.

Нима имаше избор? Ако продължаваше да се дърпа, той с право ще започне да се пита защо така упорито отказва да отиде сама в жилището на Ерик.

Тръгна след няколко минути, но първо си облече жакета от рипсено кадифе — ноемврийската вечер беше доста хладна. Градът беше обвит в гъста мъгла. Светлините на колата й се отразяваха от влажните улични платна и разсичаха преждевременно падналия здрач.

Ръцете й върху волана обилно се потяха. Каква глупачка е! Ерик без съмнение иска само съвета й за поставяне на гоблена, след което спокойно ще си вземе довиждане и ще се прибере при Сет вкъщи. Или може би той не е сам? Тамара? Снощи не беше прекарал нощта у дома си. Беше споменал това без каквито и да било допълнителни обяснения. С Тамара ли е бил? Дали не тренираха за потопените в слънце дни край Карибско море?

Когато паркира подарения й от Сет мерцедес пред жилището на Ерик, тя вече се беше настроила срещу него до състояние на пълна нетърпимост и неконтролируема агресивност. Натисна звънеца с гневна войнственост, която отговаряше на настроението й.

То не се подобри ни най-малко, когато Ерик избухна в смях веднага щом отвори вратата.

— Кое е толкова смешно? — запита нападателно тя: дали нямаше мастило на носа си или нещо друго още по-унизително?

— Съжалявам, момиченце, но аз вече си купих коледни сладкиши от местната скаутска организация на момичетата. Опитайте отново на този адрес следващата година… когато пораснете.

— Много смешно — каза сухо Катлийн.

— И аз съм на същото мнение. Сет ме предупреди, че изглеждаш като ученичка. За разлика от него, виждал съм те вече в този вид и преди — в Маунтин Вю — очите му се задържаха върху нейните за един дълъг момент. Вглеждаха се втренчено един в друг през разстоянието, което ги разделяше, и всеки от тях си спомняше общи по-щастливи дни и една незабравима лунна нощ край бърза река…

Катлийн отклони с мъка погледа си — не искаше да си спомня за онова време, не искаше да се потапя в сладката му мъка…

— Да, така е, той не ме е виждал там.

— Влез — покани я Ерик.

Мина край него и влезе във всекидневната. Бяха доставени всички закупени от тях мебели — само прозорците бяха все още без завеси и се вторачиха в нея с укор. В атмосферата наоколо все още се усещаше онази специфична стерилност на стая на самотен мъж, но не можеха да не се признаят направените подобрения. В камината пращеше жизнерадостен огън и прибавяше светлината на пламъците си към тази на единствената запалена лампа.

— Добре изглежда — изкоментира Катлийн: реши, че все пак трябва да каже нещо. — Подредил си мебелите точно според моите указания.

— Да-а — каза Ерик с нюанс на тъга в гласа и пъхна ръце дълбоко в джобовете на тесните си дънки, докато оглеждаше стаята със скептични очи. — На тази стая като че ли нещо липсва…

— Не й достига докосване на жена — реагира спонтанно Катлийн и веднага съжали.

Ако Ерик беше джентълмен, нямаше да направи капитал от неволната й забележка. Но той вече й беше казал веднъж, че е почтен, но не и глупав и очевидно това все още беше мотото му. Погледна я с предизвикателна усмивка и провлече вбесяващо глас:

— Ти си жена. Докосни нещо.

Обърна се бързо настрана и съблече жакета си. Внезапно й стана непоносимо топло.

— Къде е гобленът?

— Ето го. Разстлал съм го на пода.

Катлийн погледна към другата страна на канапето, която той посочи с глава.

— Катлийн, той е наистина красив. Сега го харесвам дори повече от момента, в който го видях за първи път. Много ти благодаря.

— Трябва да благодариш и на Сет — каза тя бързо. Твърде бързо. Вдигна очи и в отблясъците на огъня хвана сянката на болка, която премина през лицето му.

— Да, разбира се, имам предвид и него.

Стаята внезапно потъна в напрегната тишина. И двамата гледаха с неподвижен поглед многоцветната тъкан пред нозете си с концентрацията на мистици, които се опитват да вдъхнат живот на неодушевен предмет. Накрая Катлийн посочи единия му край и каза:

— Ето, това е горната част — коленичи и опипа пръчката, към която беше прикрепена преждата. — Да, от задната страна на тази пръчка има четири кукички. Остава ни само да забием няколко гвоздея в стената. — Стана и избърса ръцете си. — Имаш ли гвоздеи и чук?

— Има някъде във фургона ми — изчезна само за няколко секунди и се върна с ролетка в ръка. — Мисля, че ще имаш нужда и от това.

— Как така всичко се превърна изведнъж в моя отговорност?

— Защото ти си даваш вид, че знаеш какво правиш — обезоръжи я с усмивка. — Какво още?

— Донеси стълба.

— Стълба! Не искаш ли много?

Тя постави ръце на кръста си — жест, който провокативно опъна тъканта на блузата й над гърдите.

— Не ми казвай, че нямаш стълба! Как ще стигнем без нея дотам? — посочи с ръка към тавана.

— А, виждам, че се връщаме на «ние» — забеляза Ерик и погледна с присвити очи стената. — Ако стъпиш на стол, ще достигнеш ли?

Катлийн въздъхна примирено.

— Надявам се — той отиде до кухнята и се върна почти веднага с дървен стол в ръка.

— Този става. Къде го намери?

— В незавършения магазин за мебели. Той е част от кухненски комплект. Не е лош — постави стола до стената и се обърна към нея. — А сега какво?

Погледна го пренебрежително и коленичи да измери разстоянието между кукичките.

— Шест и три четвърти инча — измърмори повече на себе си, отколкото на него. Събу обувките си и стъпи на стола. — Как ти се струва, дали тази линия в стената съвпада с центъра й?

— Да, мисля, че е така.

— Окееей. — Разтегли думата, докато пресмяташе бързо наум. Направи нужните измервания на стената, постави знаци с нокътя си и каза: — Това трябва да е достатъчно. Донеси ми гвоздеите и чука.

Когато изпълни искането й, Катлийн постави гвоздеите в устата си, докато заби в стената първия. Заби всички на местата им и запита:

— Как ще го вдигнем?

— Ще донеса още един стол — Ерик се върна с втори стол, освободи голия си крак от износени спортни обувки и стъпи на допълнителния стол с гоблена в ръце.

Когато всички кукички бяха поставени върху гвоздеите, Катлийн заповяда:

— Слез сега долу и погледни дали не сме го изкривили. Ерик изпълни заповедта й, слезе и отстъпи на няколко крачки от стената.

— Как е? — запита тя, като оглеждаше отблизо това истинско произведение на изкуството.

— Съвършено е.

— Харесваш ли го?

— Много.

Нещо в гласа му накара Катлийн да обърне глава. Той не гледаше гоблена. Погледът му беше насочен към тялото й.

— Ерик.

— Хмммм? — беше единственият му отговор. Направи няколко стъпки към нея и преди да може да реагира, обгърна с ръце бедрата й и ритмично задвижи ръце нагоре и надолу по предната им част.

— Имаш най-сладкото дупе, което някога съм виждал, Катлийн. Как е станало така, че раждането не ти се е отразило ни най-малко?

Той притискаше устни към нея отзад, ръцете му ставаха все по-смели. Галеше я с горещи длани, захапа я силно през дънките й и тя ахна от изненада.

— Ерик — прошепна Катлийн с несигурен глас. Ръцете му се бяха промъкнали под блузата й и се придвижваха нагоре. — Ерик — повтори тя по-ясно, — не мога да стоя повече на този стол. — И беше права: мускулите й бяха омекнали от немирните му ръце и упоритите устни — той продължаваше да я захапва отзад през мекия дънков плат.

— В такъв случай слез долу — думите бяха изречени просто, но подтекстът им беше повече от ясен. С ръце върху ханша й точно под кръста той я обърна с лице към себе си.

Изумруденозелени очи се вплетоха в синия пламък на неговия поглед и между тях избухна огънят на неизразена с думи нужда. Той я обхвана с шепи и притисна корема й към гърдите си. После — без да откъсне очи от нейните — разкопча най-долното копче на блузата й и продължи, докато не стори същото и с последното.

— Катлийн — в гласа му звучеше молба.

Тя вдигна ръце, зарови ги в косата му и притисна главата му към себе си.

Той я грабна и я повдигна от стола. Не я пусна, докато не я отнесе до камината, където я отпусна много внимателно върху килима.

Нейният собствен, изпълнен с болката на копнежа вик се сля с неговия, когато телата им се вплетоха в страстна прегръдка. Устата й се разтвори с желание и готовност, за да се слее с неговата, посрещаше с желание както болката, така и удоволствието. Превърнаха се в едно кълбо от ръце и крака — всеки се опитваше да се притисне по-плътно до другия, телата им се въртяха и търкаха по мекия килим.

Катлийн издърпа долния край на пуловера му над гръдния му кош, за да почувства как гръдта му се притиска към голия й корем. Той й помогна да свали пуловера му, а след това, на свой ред, я освободи от блузата и сутиена — те бяха захвърлени нетърпеливо настрана.

— Никоя жена не изглежда като теб — прошепна той дрезгаво. — Никоя няма твоя аромат, никоя няма вкуса на твоите уста, твоята кожа, допирът до никоя не може да ме възбуди така… Желая те, Катлийн.

— Докосвай ме, Ерик. Искам да почувствам ръцете ти. Искам устните ти. Още, още… — извика тя.

Горещите му жадни устни зацелуваха врата й, придвижи се към ухото й, зъбите му захапаха меката му долна част, езикът му я погъделичка. Ръцете му празнуваха над тялото й, гладни и ненаситни, те откриваха без грешка всяка мека извивка, която познаваше така добре…