— Сет — започна тя предпазливо: той беше толкова чувствителен, когато ставаше въпрос за здравето му, — добре ли си? Напоследък имаш много уморен вид. Кога ходи за последен път при лекаря си?

Той отметна назад глава с престорено раздразнение.

— Какво значи това? Контранападение? Разбира се, че се чувствам добре. Джордж ще се обиди, ако разбере, че се съмняваш в грижите му за мен. Той ме следи отблизо с ревностното око на стара квачка — стисна ръката й. — Катлийн, обещай ми, че никога няма да се тревожиш безсмислено за мен. Ще се оправя. Обещавам ти.

Не беше убедена, но не искаше да го притеснява повече с въпросите и тревогата си.

— В такъв случай — на работа! — изкомандва тя с фалшива жизнерадост и се отправи към вратата с бодра стъпка. — Ще кажа на Клеър да ти донесе кафе. — Махна му за довиждане и излезе от офиса.

Слава богу — Ерик си беше отишъл.

* * *

Късно сутринта в Деня на благодарността в памет на първите колонизатори Катлийн слезе по стълбите с намерението да се присъедини към Сет в алеята за коли. Той беше излязъл там да чака Ерик, за да поиграят заедно баскетбол — откакто Ерик монтира коша, двамата прекарваха по няколко часа на седмица в дриблиране и стрелба в него.

Катлийн с безпокойство беше запитала Джордж дали тази нова страст на Сет не го натоварва прекалено много.

— Не — отговори й той. — Не го обезсърчавай, Катлийн. Той се наслаждава на тази възможност да играе с някой друг и да се състезава с него по броя на точните попадения. Не му се меси. Има нужда да дели нещо подобно с други мъже на неговата възраст.

И тя си замълча, въпреки че Сет изглеждаше напълно изтощен след тези игри. Сега тя наблюдаваше от прага на вратата към вътрешния двор как Сет дриблира с топката до колелото на стола си. Изтърва я и загуби контрол над нея. Топката се претърколи в храстите наблизо. Сет се огледа, очевидно търсеше Джордж, но се оказа, че е сам.

Приближи се с количката си към храстите, опита се да се наведе и да вземе топката. Мускулите на врата и ръката му се напрегнаха от усилие, челото му се покри с пот. Стресната, че може да падне от стола, Катлийн се канеше да изтича при него, за да му помогне, когато той сви юмруци и заудря по страничните облегалки на стола си.

— По дяволите! Мразя се! Защо, защо съм инвалид?! — сълзи на безсилие се смесиха с потта, която се стичаше по измършавелите му бузи. Гласът му всъщност беше само дрезгав шепот, но тя чу ясно думите му. Лицето му се изкриви в гневна гримаса, продължаваше да удря по стола си, обсипваше с проклятия и него, и себе си. — По дяволите всичко! Защо? Защо аз?

Катлийн се изплаши. За първи път го чуваше да проклина състоянието си. Винаги се беше шегувал с парализата си. Тази демонстрация на вечната болка, с която живееше, я скова от жал. Затвори за миг очи, опита се да събере сили, трескаво затърси думи, които да не прозвучат покровителствено.

Когато отвори очи, сцената се беше променила. Ерик тичаше към Сет, лицето му изразяваше тревога.

— Сет?

Сет го чу и незабавно прекрати горчивото си оплакване. Стисна смутено клепачи и главата му се отпусна на гърдите. Юмруците му останаха свити върху облегалките на стола. Ерик коленичи до него с поглед в земята пред краката си и търпеливо го зачака да се съвземе.

Катлийн остана зад завесите на вратата към вътрешния двор.

— Съжалявам, че трябваше да станеш свидетел на лошото ми настроение тази сутрин. Не допускам често подобни избухвания, но когато го направя, знам, че не съм много приятна гледка — Сет говореше със самоосъждащ се тъжен хумор.

Ерик го погледна без усмивка.

— Не мисля, че някога съм ти казвал колко се възхищавам от теб, Сет. Ако бях на твое място, не бих могъл да се справя.

— О, Ерик, не ме хвали толкова. Такъв съм, защото нямам друг избор.

— Не, не е вярно. Ти би могъл да бъдеш и отблъскващ, озлобен, крайно неприятен човек.

Сет въздъхна.

— Понякога ми се иска да съм такъв. Например сега. Бих искал много да те мразя. Иска ми се да имам твоето тяло, твоята сила… Завися много повече от другите около мен, отколкото Терън. В какво, мислиш, превръща подобна зависимост един мъж? Презирам тази моя безпомощност, Ерик. Научих се да живея с нея, да. Но признавам, че се изпълвам със завист към теб всеки път, щом те видя.

Ерик извади топката изпод храстите и замислено прокара пръст по нея. Когато заговори, гласът му беше толкова тих, че Катлийн едва го чуваше.

— А аз си признавам, че завиждам на теб. Бих желал да имам твоята способност да приемам нещата такива, каквито са. През последните две години се мъчех да плувам срещу течението, да се боря за нещо недостижимо, да искам нещо, което нямам право да искам… Не умея да приемам отказа и неуспеха. Никога не съм бил способен да го правя. В известен смисъл това е трагедия, като се вземе предвид, че отдавна съм излязъл от пубертета… А всичко, което ти казваш и правиш, показва самопожертвувателност, на която се възхищавам, защото дори не съм способен да я разбера. Това забележително качество е безкрайно чуждо на характера ми.

— Благодаря ти, Ерик, но мисля, че си твърде критичен към себе си.

— Не, страхувам се, че се познавам прекалено добре. — Направи усилие над себе си и смени темата — Ще поиграем ли малко?

— Да си призная, нямам настроение — каза Сет с извинителен тон.

— Окей. Няма проблеми. Какво ще кажеш да изпием по бира?

— Звучи добре. Денят е толкова хубав, защо да не поостанем още малко?

— Чудесно. Ще отида за бирата.

Ерик пусна топката и се упъти към кухненската врата. Катлийн побърза да се оттегли — не искаше нито един от двамата да разбере, че беше станала неволна свидетелка на разговора им.

* * *

В неделята след Деня на благодарността Катлийн работеше в склада на магазина в долната част на града. Следващите петък и събота бяха най-оживените пазарни дни на годината, а тя беше изостанала със собствената си работа и затова искаше да си помогне днес.

Двамата със Сет се срещнаха на паркинга към магазина. Бяха тръгнали към долната част на града в различни коли, за да бъдат самостоятелни и да не се налага да се изчакват — не знаеха кога всеки от тях ще свърши работата си. Сет искаше да следи поставянето на коледната украса.

Той се придвижи със стола си по асфалта заедно с Катлийн. Беше се облякла подходящо за работата, която й предстоеше — в стари, избелели дънки и карирана памучна блуза с навити нагоре ръкави. Косата й беше събрана отзад в опашка.

— Това ли е най-новата мода в Сан Франциско? — подразни я Сет.

— Как позна? — отговори му тя шеговито. — Сет, облякох се така за удобство: ще разопаковам кутии и ще прекарвам дрехи през машината за парно гладене.

— Радвам се, че реши да направиш това днес. Утре магазините ще бъдат заредени с нова стока. От този момент до Коледа ще се подлудим от работа — очите му светнаха ентусиазирано.

— Сет Кирчоф! Как можеш да бъдеш толкова алчен? При това Коледа дори не е твой празник.

— Но раздавам подаръци и за нашия еврейски празник, нали?

Джордж помогна на Сет да влезе през сервизния вход на магазина, където се бяха събрали работници с коледни украси — чакаха инструкциите на Сет и аранжора на витрини. Всички веднага започнаха работа.

— Хей, това ми харесва — възкликна Сет зад гърба на Катлийн няколко часа по-късно: в този момент тя поставяше на закачалка жълт костюм от приятна мека материя.

— Запази един за себе си.

— Вече го направих — обяви тя дяволито. — И на мен ми хареса.

— Ето, виждаш ли? Две умни глави винаги действат еднакво.

Телефонът на бюрото й иззвъня и тя протегна ръка, за да вдигне слушалката.

— Ало?

— Катлийн?

Сърцето й подскочи лудешки в гърдите, когато разпозна дълбокия тембър на гласа на Ерик. От сцената между Сет и него пред баскетболния кош почти не го беше виждала. Като по чудо — но най-вероятно заради реномето на магазините «Кирчоф» — исканите мостри пристигнаха навреме. Ерик беше много зает с подготовката на пътуването, което щеше да бъде през следващата седмица.

— Здравей, Ерик! — каза тя с небрежен приятелски тон. — Откъде разбра къде да ни намериш?

— Обадих се у вас и Алис ми каза, че днес работите. Имам номера на телефона на офиса ти.

«Откъде ли го е взел?» — запита се тя. Гласът му отново я привлече.

— Току-що се прибрах вкъщи. Вашият подарък ме чакаше на предната веранда. Истински късмет е, че никой не е посегнал на него. Исках да ви благодаря.

— Получил е тъкания гоблен и ни благодари — обясни Катлийн на Сет. А в телефонната слушалка каза: — Поръчах го онзи ден, когато пазарувахме заедно. Много го хареса тогава, спомняш ли си? Аз… ние — побърза да се поправи тя — искахме да имаш нещо от нас за новия си дом.

— Той ще изглежда чудесно, ако мога да си спомня как се закача. Кой край е отгоре?

— Какво казва? — обади се Сет.

— Казва, че не може да разбере как да го закачи — продължи в слушалката: — Не си ли спомняш? Бежовата част е най-отгоре…

— Защо не прескочиш до него да му покажеш на място? — прекъсна я Сет.

— Какво? — възкликна Катлийн.

— Не съм казал нищо — обади се Ерик.

— Не ти, Ерик — каза тя смутено в слушалката. — Не мога — обърна се към Сет.

— Не можеш какво? — запита Ерик.

— О, за бога! — извика Катлийн. — Вие двамата ще ме побъркате!

— Дай ми телефона — каза Сет и взе слушалката от ръката й. — Ерик, какво става? Харесваш ли гоблена? Катлийн ми го описа. Тя го харесва и аз вярвам на вкуса й — Катлийн дъвчеше долната си устна, докато Сет слушаше отговора на Ерик. Не й харесваше насоката, която вземаше разговорът. — Мисля, че по-добре ще бъде Катлийн да прескочи за малко и да ти помогне да го закачиш. — Последва тишина и Катлийн затаи дъх. Ерик вероятно ще откаже — сигурно си има други планове за днес. — О, тя няма да има нищо против. Тя вече си е свършила работата тук. Аз ще поостана още малко, докато всички украшения се поставят на място. Изпращам я веднага. — Засмя се. — А, между другото, едва ли ще я познаеш. Днес изглежда като ученичка.