Дейвид Рос беше последната капка, която преля чашата и й помогна да вземе трудното решение да напусне сигурността на добре познатата рутинна работа и да се впусне в неизвестността.

Поне така беше обяснила пред себе си подадената молба за напускане. Отказваше да си признае, че беше предпочела да избяга, вместо да се опита да намери някакво разреше ние на проблема с Дейвид Рос. Откакто загуби родителите си, винаги решаваше проблемите чрез отстъпление и бягство. Някои неща бяха толкова ужасяващи, че единствената възможност човек да се справи с тях беше да обърне гръб и да си плюе на петите…

Необяснимо защо, лицето на Ерик Гуджонсън неочаквано се очерта пред затворените й клепачи. Самоувереният му израз й напомни твърде силно за Дейвид Рос. Какво всъщност имаше около привлекателните или дори не чак толкова привлекателните мъже? Дали не си мислят, че всички жени са готови да легнат веднага с тях? Да се отдадат на умели ръце и устни? Да…

Катлийн си наложи да забрави за внезапното сърцебиене. За частица от секундата се беше запитала как ли се чувства една жена, ако я целуне мъж с мустаци.

— По дяволите всичко това! — каза си Катлийн и се отправи към банята.

Взе си душ с хладка вода и специален козметичен сапун с овлажнителна съставка, а след като се изсуши, се напръска с дезодорант. Разпусна тежката си гъста коса и енергично я разреса. Поколеба се дали да я остави свободна, но реши да я събере в опашка, която върза със синя панделка. Дори и след потъването на слънцето зад планинските възвишения на запад вечерите продължаваха да бъдат топли. Къдриците, които обкръжаваха лицето й, бяха все още влажни и се навиваха примамливо по гладката й кожа.

Когато беше в лагера, не употребяваше много грим. Луничките, пръснати по носа и високите й скули, само подчертаваха загорялата й кожа с цвят на кайсия и насочваха вниманието към червеникавите оттенъци в кестенявата й коса. Сложи си малко цветен гел на бузите под скулите, гребна на върха на малкия си пръст гланц за устни с аромат на праскова и внимателно го постави на устните си. Сложи малко грим на дългите си черни мигли — беше готова.

Плъзна се в дантелени пликчета — бикини — единствения лукс, който си разрешаваше през лятото — и си обу униформения чифт тъмносини къси панталонки. За вечеря обаче обикновено сменяше тениската си с блуза. Какво ли не бих дала за една вечер, в която да мога наистина да се облека, както аз си знам! — помисли си тя с копнеж, докато си обуваше чисти бели къси чорапи и спортни обувки.

Пресече двора по посока към трапезарията точно когато прозвуча звънецът за вечеря. Децата винаги с нетърпение се редяха за ядене и тя се присъедини към тях.

— Хей, Кати! — извика й един от другите възпитатели, Майк Симпсън, мускулест здравеняк, специализант по физическо възпитание в Арканзанския университет. Независимо от заплашителните му размери, децата го обичаха. Той умееше да се държи приятелски с тях и проявяваше безкрайно търпение. Тренираше ги в по-силови спортове, като футбол и волейбол.

— Здравей, Майк! — надвика Катлийн децата, които се трупаха пред входа в нестройни редици в нетърпеливо очакване да нахлуят в трапезарията.

— Харисънови искат да се отбиеш в офиса им преди вечеря. Чакат те.

— Окей, благодаря — извика му Катлийн през рамо, докато слизаше по стълбите.

Зад гърба си чу гласа на Майк:

— Много смешно наистина. Кой от вас, момчета, ме ощипа? Я да чуя?

Въпросът му беше посрещнат с буен смях.

Когато отваряше вратата към снабдената с климатична инсталация административна сграда на Маунтин Вю, Катлийн все още се усмихваше.

— Катлийн, ти ли си? — извика Една Харисън, когато чу лекото щракване на вратата.

— Да.

Катлийн пресече коридора и се отправи към вътрешния офис на Харисънови.

— Влез, скъпа. Чакаме те.

Тя вече стоеше на прага лице в лице с Ерик Гуджонсън, който се изправи от канапето, изработено в ранен американски стил. Беше с гръб към Харисънови.

— Катлийн Хейли, запознай се с Ерик Гуджонсън — каза Една. — Той е видеооператорът от UBC. Ерик, Катлийн е член на нашата управа. Тя е направо незаменима за лагера.

— О, вече се срещнах с госпожица Хейли. Днес следобед съвсем случайно се сблъскахме един в друг.


Втора глава

За миг й се прииска да го удари по самодоволното лице, но не й достигна смелост. Вместо това — заради приятелите си — каза учтиво:

— Здравейте, господин Гуджонсън.

— Влез и седни, Катлийн — обади се Би Джи. — Господин Гуджонсън иска да знае някои подробности за Маунтин Вю. Казах му, че историята на лагера може да бъде обяснена най-добре от теб — ти си живяла тук. Ще отидем на вечеря по-късно.

Тъй като Една и Би Джи седяха в единствените два фотьойла в стаята, Катлийн нямаше друг избор, освен да седне до Ерик на канапето. Докато сядаше, смутено придърпа надолу късите си панталонки.

— Как мина денят за теб, Една? — запита тя.

Тази семейна двойка й беше много скъпа — всъщност те бяха заместили рано загиналите й родители. И двамата бяха навлезли в шейсетте си години, но бяха здрави и жизнени. Любовта им към сирачетата, които идваха всяко лято в лагера, и грижите им за тях бяха трогателни.

Катлийн винаги мислеше за Харисънови като за нещо общо и — странно наистина — те си приличаха и физически. И двамата бяха ниски и закръглени. Очите на Една имаха топъл кафяв цвят, а тези на Би Джи бяха сиви, но с едно и също излъчване на открито доброжелателство. Походката им също беше еднакво целенасочена — дори жестовете им си приличаха.

Катлийн се съмняваше много дали някога някой от тях е допускал отрицателна мисъл дори и за най-безскрупулния човек. Те откриваха добрата и положителна страна у всеки и във всичко. Сега, докато си мислеше за това, Катлийн осъзна, че удивителната прилика между тях не беше толкова изненадваща предвид четирийсетте години съвместен живот.

— В едно от бунгалата имаше пробита тръба и цял ден се мотах с нея — говореше междувременно Би Джи. — Но смятам, че спестих една надница на водопроводчик. Ще се разбере след ден-два — добави той със смях.

— Благодаря ти, скъпи — Една го потупа ласкаво по коляното. — Утре ти предстои да поработиш по тази капризна климатична инсталация.

— Чуваш ли, Ерик? — Би Джи разтвори преувеличено безпомощно ръце. — Тези жени никога не са доволни.

— О, ти! — възкликна тихо Една и бутна обичливо съпруга си ПО рамото. После прехвърли вниманието си към младия мъж, който следеше с интерес изблиците на обич между тях. — Ерик, Катлийн дойде в нашия лагер, когато беше на четиринайсет години. Не искам да те смущавам, Катлийн, но съм сигурна, че Ерик ще иска да чуе разказа ти. — В ласкавите й очи имаше тревога, но усмивката на младата жена я успокои.

— Знаеш, че винаги говоря с удоволствие за Маунтин Вю.

Катлийн си наложи да се обърне с лице към Ерик. Близостта му силно я смущаваше — ясно изразената му мъжественост беше една реалност, която не можеше да игнорира и на която тялото й неволно реагираше.

— Когато бях тринайсетгодишна, родителите ми загинаха при инцидент с лодка. Нямах роднини, нито братя или сестри. Приятели от нашата църква ме оставиха в сиропиталището в Атланта. За него се твърди, че е най-доброто в страната. Но ми беше трудно да се приспособя към новия си живот след годините, прекарани в защитена и наситена с обич семейна среда. Успехът ми в училище падна чувствително. Станах агресивна. Накратко — превърнах се в досадно, нетърпимо дете.

Би Джи се разсмя, но Една му отправи укоряващ поглед и смехът му заглъхна.

— Следващото лято от сиропиталището ме изпратиха тук. Реагирах отрицателно на идеята — както впрочем реагирах на всичко по това време. Смятах, че всички, включително и Бог, се отнасят към мен крайно несправедливо. Но това лято целият ми живот се промени.

В гласа й звъннаха сълзи и тя отправи трепереща усмивка към Харисънови.

— Би Джи и Една не допуснаха да разруша живота си с озлобление и омраза. Научиха ме отново да обичам, като ме обградиха с любов тогава, когато бях най-отблъскваща. Отново започнах да се държа като нормално човешко същество, а не като ранено животно. Дължа им огромна благодарност и знам, че никога не ще мога да изплатя дълга си към тях.

— Ти си го изплатила хиляди пъти досега, Катлийн — Една погледна Ерик през сълзите в очите си. — Катлийн идваше при нас всяко лято, докато порасна твърде много, за да бъде лагерник. Когато стана студентка, предложихме й да идва при нас като възпитателка. Тъй като познава добре от личен опит болките и разочарованията на децата тук, тя се сближава с тях много полезно, отколкото всеки друг. Виждали сме я да постига чудеса дори и с най-отчуждени и трудни деца. Когато се освободи място в Съвета на директорите, предложихме го на Катлийн. Отначало отказваше, но ние настоявахме. И никой няма причини да съжалява за подобно решение. Миналата година съвсем сама събра достатъчно пари за монтиране на две баскетболни табла и на климатична инсталация в трапезарията.

Катлийн почервеня от тази според нея незаслужена похвала. Смущението й се усили, когато вдигна очи и срещна втренчения поглед на Ерик.

Усетил притеснението й, той насочи вниманието си към домакините.

— С удоволствие ще чуя повече за успеха ви тук, но точно сега умирам от глад. Ще можем ли да продължим разговора си в трапезарията?

— Ето едно момче по мой вкус! — възкликна весело Би Джи, като се изправи и плесна с ръце по бедрата си.

— Не разчитайте да разговаряте по време на вечеря, Ерик — предупреди Една. Малкото му име прозвуча леко и естествено. — Трапезарията ни не предразполага особено много към сериозни разговори.

Ерик се разсмя, хвана небрежно Катлийн за ръката и я поведе към вратата.