Катлийн стана и тръгна, подмамена от водата. Седна на мокрия пясък, събу спортните си обувки и късите чорапи. Напълни шепи със студена вода и обля уморените мускули на краката си. Усети как я обсебва неочаквано образът на Ерик Гуджонсън.

Двайсет и пет годишна вече, Катлийн се беше срещала с много мъже, беше си въобразявала, че е влюбена в някои от тях, но избягваше интимния контакт. Всъщност не беше ли това истинската причина, поради която бягаше?

Силен смях я върна към действителността и тя бързо погледна ръчния си часовник. Пет без десет!

Наду сребърната свирка, която висеше на врата й, вързана със синя панделка. Децата излязоха с протести от водата, струпаха се на покритата с камъчета плитчина и си обуха спортните обувки. Банските останаха върху тях, за да ги изсуши слънцето, докато се приберат в бунгалата. Всяко дете си прибра дрешките, Катлийн също се обу и подреди протестиращата група деца в сравнително права редичка за изкачване по хълма.

Запя песен с безкраен брой стихчета и децата с удоволствие я подеха, вървейки бавно по стръмния склон. И Катлийн отново се зачуди вътре в себе си на силната си любов към тези живописни места. Покритият с червен чакъл път към Маунтин Вю Инкампмънт ги облъхваше с горещи изпарения, всяка крачка вдигаше прах, но никой не би и помислял да се правят тротоари и по този начин да се нарушава естествената красота на планинската местност. Администрацията на лагера беше взела мъдрото решение да остави околността колкото е възможно дива и непокътната. За децата от домовете за сираци в големите градове този лагер беше единственият им шанс за истински контакт с природата с естествен пейзаж, напълно различен от смазващото ги обкръжение от огромни сгради и бетон.

Всеки сезон тук имаше своя собствена, неповторима красота, но тъй като тази година пролетта беше необичайно дъждовна, сега планината радваше очите с истинско богатство от нюанси на зеления цвят — специфичния зелен цвят на дъба, чинара, на бряста и бора. Пълзящи растения обвиваха в зелени драперии дърветата, а земята под тях беше покрита с буен храсталак.

Кингс Ривър течеше надолу пълноводна и бърза. В плитчините й водата беше толкова прозрачна и чиста, че човек можеше без усилие да преброи камъчетата по дъното.

Катлийн обичаше всичко наоколо. Обичаше планината, дърветата и хората, които водеха обикновен, природосъобразен живот във фермите си сред тази пасторална среда.

Каква огромна разлика имаше между техния живот и нейния в Атланта, където ежедневието й беше белязано с постоянен стрес и безжалостно напрежение. Като доставчик на модно облекло за голям универсален магазин от нея се очакваше непрекъснато да взема решения. Задължението й беше да закупува стока за няколко отдела — младежко облекло, спортни дрехи за жени, луксозни рокли, палта, облекла за късния следобед, официални вечерни тоалети.

Но независимо от главоболията, свързани със специфичната й работа, тя беше свикнала с нея и я обичаше. И когато в началото на лятото подаде молба за напускане, приятелите и колегите й бяха истински изненадани.

— Кати, кажи на Алисън да престане да ме спъва. Прави го нарочно — оплака се покритата с лунички Грейси.

Катлийн се върна с трепване в настоящето и реагира автоматично:

— Алисън, как ще ти се хареса, ако аз започна да те спъвам? Престани.

— Тя първа започна — заспори Алисън.

— В такъв случай защо не дадеш пример и не покажеш на всички, че можеш да бъдеш добра и великодушна, вместо да отговаряш със същото?

— Окей.

Жарките слънчеви лъчи се сипеха върху гърба на Катлийн и когато грубо изработената от кедрова дървесина врата на Маунтин Вю се появи пред очите им, тя използва тениската си, за да попие капчиците пот, които се стичаха между гърдите й.

Лагерниците бяха нервни и явно се нуждаеха от определената им почивка. Момичетата се разделиха от момчетата и уморено се отправиха към бунгалата си.

— Всеки да си вземе душ преди звънеца за вечеря. Ще се видим тогава. Лес, прибери си ръцете и престани да дразниш Тод — Катлийн ги изпрати до бунгалата им, после се отправи към сградите за възпитатели. Участието й в управлението на лагера й даваше право на самостоятелно бунгало. Отвори леката врата и веднага включи вентилатора на тавана.

Останала без сили, тя се отпусна напречно по гръб на тясното легло, разтворила ръце и крака като парцалена кукла. Наложи си да диша бавно и скоро почувства как горещината и напрежението започнаха да се оттичат от тялото й. Затвори очи и независимо от волята й, мислите й я върнаха обратно в Атланта.

Господин Мейсън, объркан и разтревожен от внезапното й напускане, беше поискал да узнае причината. Не му каза истината. Не му каза, че не може да работи повече с Дейвид Рос.

Дейвид беше главният счетоводител на магазина на Мейсън и се занимаваше с цялото счетоводство — от закупуването на електрически крушки до огромната ведомост за заплатите. Беше взискателен към подчинените си, но любезен и приятен извън офиса. Катлийн се беше наслаждавала на общите им почивки пред чаша кафе и на няколкото случая, когато бяха обядвали заедно, обикновено сред група служители от магазина.

Но скоро обедите им станаха по-интимни, «неочакваните срещи» — по-чести, случайните докосвания — по-продължителни. Отначало Катлийн смяташе, че засиленият му интерес към нея е чисто въображение, но скоро й стана ясно, че той е напълно сериозен, а и не можеше повече да издържа на глада в очите му всеки път, когато я погледнеше.

Тя охлади отношението си към него и започна да отблъсква прикритите му опити за сближение. Дейвид Рос беше много интелигентен, красив — и женен. Имаше три деца и английско овчарско куче, което живееше с него и очарователната му съпруга в един от кварталите на Атланта.

Завършваше един от дългите и уморителни дни и Катлийн се чувстваше съвсем изтощена. Беше отваряла току-що пристигнали кутии със стока и бе проверявала съдържанието им по списъка за направените от нея поръчки. Магазинът беше затворен вече от час и почти всички служители се бяха прибрали по домовете си.

Дейвид влезе в офиса й и затвори вратата зад себе си.

Усмихна й се мило, приближи се до бюрото, опря се на него с широко разтворени ръце и наведе глава към нейната.

— Какво ще кажеш за една вечеря заедно? — Гласът му беше делови и прецизен като счетоводните му картони.

Катлийн се усмихна.

— Не тази вечер. Имах много тежък ден и съм уморена. Отивам си вкъщи, вземам си вана и веднага си лягам.

— Ще трябва все пак да ядеш нещо някъде — Дейвид не се предаваше.

— Мисля, че в хладилника има някакъв сандвич.

— Това не звучи твърде апетитно — той направи комична гримаса.

Катлийн извади чантата си от чекмеджето на бюрото и протегна ръка за блейзера на закачалката. Преди да може да го откачи, Дейвид хвана ръката й. Обърна я с лице към себе си, взе й чантата, сложи я върху бюрото и постави двете си ръце върху раменете й.

— Фактът, че си уморена, не е истинската причина за отказа ти да излезеш с мен, нали?

Срещна спокойно погледа му.

— Не.

Той въздъхна тежко.

— Така си и мислех — пръстите му докоснаха с ласка бузата й, но тя не реагира. — Катлийн, не е тайна, че те харесвам — това е повече от обикновено харесване. Защо поне не излезеш да вечеряш с мен?

— Знаеш защо, Дейвид. И това не е тайна. Ти си женен човек.

— Нещастно стечение на обстоятелствата.

— Съжалявам, но това не е мой проблем.

— Катлийн — простена той и я притегли по-близо до себе си. Тя се дръпна, но не можа да се освободи от силните му ръце. Дейвид реши да опита друг трик и запита:

— Ако не бях семеен, щеше ли да имаш желание да се виждаме?

— Въпросът е спорен. Ти…

— Знам, знам. Но ако не бях женен, щеше ли да искаш да се срещаш с мен?

Очите му настояваха за отговор и както винаги, Катлийн беше прекалено честна.

— Ти си привлекателен мъж, Дейвид. Ако не беше женен, да, щях да искам да те виждам…

Преди да може да довърши изречението си, той отново я притисна към себе си в отчаяна прегръдка. Ръцете му се обвиха около нея и я обхванаха като в клещи. Той наведе глава, за да впие устните си в нейните.

Дейвид умееше да целува. За миг Катлийн се поддаде на копнежа на жадните му устни. Ръката му се плъзна надолу до бедрата й и той я притисна още по-силно към себе си.

Отчаяно се опита да го отблъсне. Направи няколко несполучливи опита да го удари силно с юмруци в гърба. После притисна длани срещу раменете му и го заблъска, като в същото време го риташе в глезените, докато най-сетне той я пусна.

Очите му бяха подивели от похот, дишаше тежко. Пристъпи към нея, но решителното изражение на лицето й и зеленият лед на очите й го спряха. Разбра, че си беше позволил твърде много.

— Стой настрана от мен! — каза тя задъхано, с пресекващ глас. — Ако ме докоснеш още веднъж, ще направя официално оплакване за сексуално преследване.

— Глупости. Дори и да посмееш да стигнеш дотам, кой ще ти повярва? Куп хора са ни виждали заедно. Ти предизвикваш. Аз действам. Толкова е просто.

— Ти си определено елементарен, ако не можеш да направиш разграничение между обикновени колегиални отношения и опити за прелъстяване! — извика тя гневно. — Ние сме колеги. Това е всичко.

— Засега.

— Завинаги, господин Рос.

Той се изсмя подигравателно, докато оправяше дрехите си.

— Ще видим.

Излезе от офиса й, но Катлийн знаеше, че беше успяла само временно да го възпре. Вероятно планира следващата си атака. Седна на бюрото и покри лице с ръцете си. Сега какво?

Дявол да го вземе, той беше прав — нямаше да го обвини в сексуално преследване. Можеше да накара колегите си да застанат на нейна страна, но не искаше да влага време и енергия в това. Дори и да спечели, тя ще продължи да работи в магазина на Мейсън, а напоследък беше започнала да чувства, че той не й осигурява достатъчно поле за действие. Всичко беше прекалено спокойно и улегнало, прекалено консервативно. Искаше й се да работи сред хора с прогресивно и новаторско отношение към модата.