Тя тръгна послушно — нямаше нужната воля и сила да спори и с радост го остави той да я води. Носеше върху крехките си рамене цялата отговорност за собствения си живот в продължение на толкова много години без каквато и да било подкрепа отстрани — обстоятелствата я бяха принуждавали сама да поема плюсовете и минусите от решенията си. Истинско облекчение беше да отстъпи тази отговорност на някого, макар и за малко.

Помогна й да влезе в колата, преди сам да се отпусне пред волана. Пресякоха широкия двор на лагера и минаха през портала.

— Отиваме към мястото за плуване — обади се тя, когато той взе завоя в тази посока.

— Да, но ще трябва да повървим малко, за да стигнем дотам, закъдето сме тръгнали. Искам да ти покажа нещо.

Нощта беше сравнително хладна и във въздуха се носеше усещане за дъжд. Ерик беше оставил прозорците и от двете страни отворени; Катлийн отпусна глава на облегалката, затвори очи и се потопи в успокоителните ласки на хладния въздух, който облъхваше лицето й.

Отвори очи, когато колата спря до мястото за плуване.

— Приятно е, но съм го виждала и преди — каза тя сухо.

Ерик се засмя.

— Явно се чувстваш по-добре. Възстановена е силата на острото ти езиче — отвори вратата откъм нейната страна и я измъкна навън. — Хайде, стегни се. Ще се наложи да повървиш малко.

Вместо да тръгне към реката, както очакваше, той пое към гората, като я влачеше след себе си.

— Ерик — обади се тя с тревога в гласа. — Сигурен ли си…

— Че знам къде отивам? — завърши той изречението й. Слабата лунна светлина не можеше да проникне през гъстите клони на дърветата, които се сплитаха над тях като огромен причудлив чадър. — Да, знам къде съм. Открих това място онази нощ, когато бях твърде… разгорещен… и имах голяма нужда от охлаждане. — Стисна ръката й и тя се изчерви.

Вървяха няколко минути, без да говорят. Изглежда, познаваше добре местността — помагаше й да избягва пълзящите растения, увиснали отгоре, и големите валчести камъни по пътя им.

— Къде?

— Слушай! — прекъсна я той. — Не чуваш ли реката?

Спряха и тя напрегна слух. Ясно чу шум от течаща вода.

Пресякоха последната бариера от дървета и лунната светлина разкри пред очите им крайната цел на Ерик. Край реката се простираше затворено пространство, покрито с бял, фин като захар пясък. То преминаваше естествено в покритото с дребни камъчета корито на реката. На около 30 метра нагоре по течението имаше големи скали, които образуваха точно тук малък бързей. Близо до песъчливия плаж водата се спускаше надолу с доста голяма скорост. Огромни дъбове и брястове протягаха клони над реката и оформяха естествен навес над нея. На това място тя беше тясна и създаваше чувство на интимност и закътаност. Беше наистина красиво.

— Как откри това място? — запита Катлийн с благоговение.

Беше истински изненадана — толкова години бе идвала тук, а не познаваше този малък рай. Но той беше доста встрани от познатите пътеки и в област, опасна за разходки с децата.

— Казах ти вече, че трябваше да се справя някак онази нощ с чувството на неудовлетвореност, меко казано — усмихна се. — Ела.

Изтичаха към брега на реката. Ерик беше донесъл одеяло от колата, което разстла на пясъка. Катлийн се спря, съблече се и остана по бикини. По-рано през деня беше вързала връзките им на врата в панделка между гърдите си, за да може да използва по-пълно слънчевите лъчи. Горната част на бикините й можеше да се носи с връзки или без тях, така че сега спокойно влезе в реката.

— О! Студена е! — възкликна тя, когато водата забълбука над глезените й.

— Не и когато свикнеш с нея — успокои я Ерик.

Той навлезе по-навътре, но водата не мина над коленете му. Клекна, като се опитваше да се пребори с бързото течение, а после седна на каменистото дъно с гръб към него.

— Все едно че се намираш във водовъртеж — отбеляза той.

Бързото силно течение заплашваше да наруши всеки миг равновесието й, докато пристъпваше боязливо към средата на реката, за да се присъедини към Ерик. Когато стигна до него, се опря с ръка на рамото му и се отпусна леко във водата. В първия миг тя я вледени и почти спря дъха й.

— Как издържаш на този студ? — запита го Катлийн, когато все пак седна на дъното и протегна крака пред себе си.

— Ще свикнеш — отговори й той. — Прекрасно е, нали? След няколко мига трябваше да се съгласи с него.

Забързаната надолу река, равномерното приспивно бълбукане й действаше успокоително, отмиваше напрежението й. Опря се на лакти, повдигна горната част на тялото си, като го наклони назад, отдели се леко от дъното на реката и краката й заплуваха по течението. Беше наистина прекрасно, но тази поза я затрудняваше. Бързата вода се вмъкваше в чашките на сутиена на бикините й, дърпаше ги надолу.

— Има опасност да загубя бикините си — тя се засмя нервно.

— Мога да отстраня този проблем — каза Ерик.


Седма глава

Преди да осъзнае какво става, сутиенът на банския й се изплъзна от тялото й и се понесе надолу по бързея.

— Ерик! — изпищя тя и покри гърдите си с кръстосани ръце. — Какво направи?

— Спестих ти безпокойство за евентуална загуба на горната част на банския ти. Сега, след като вече наистина липсва, няма и за какво да се тревожиш. — Той сви рамене като щастливо, буйно момче. Усмивката му беше заслепяваща, както винаги, и — опасна…

— Ти го разкопча нарочно!

— Виноват — призна си той с лекота. — А сега се отпусни и се наслаждавай на водата. — Отпусна назад глава и вдигна лице към небето като своите прадеди — езичници, които са боготворили небесата. Очите му бяха затворени.

Притеснението на Катлийн не бе бързото течение, а припряното биене на сърцето й. Беше тук, сред дивата природа, посред нощ, сама с този силен, арогантен мъж и на всичкото отгоре седеше, може да се каже, напълно гола на няколко сантиметра от него!

Въпреки нарастващата тревога, честолюбието й беше засегнато от демонстрираното пълно безразличие към нея — той дори и не я поглеждаше! Започна да се отпуска постепенно и зае предишната си поза, като се облегна назад на ръцете му, но взе мерки върховете на гърдите й, които се бяха втвърдили от студената вода, да бъдат под нея. Катлийн и Ерик лежаха така тихо и неподвижно; спокойствието на нощта се нарушаваше само от шума на течащата около тях вода. Нищо чудно, че почти подскочи, когато гласът му внезапно погали ухото й.

— Чу ли това?

— Кое? — В ушите й пулсираше само лудото биене на сърцето й.

— Виждаш ли онзи бухал на външния клон на голямото дърво ей там? — той посочи към един от дъбовете наоколо, но тя не видя нищо.

— Не. Къде е?

— Ето там. Погледни онзи клон… Почакай за миг. Така не става — той се премести зад нея и обгърна с мускулестите си бедра нейните. Гърбът й се отпусна на солидната опора на гръдния му кош. Едната му ръка се протегна край главата й, когато посочи към въпросното дърво. — Виждаш ли го сега? На най-долния клон над водата.

Катлийн напрегна очите си и се взря в тъмнината, но не можа да различи и следа от бухал или от каквото и да било друго.

— Не мога да го видя — въздъхна тя.

— Нищо чудно. Как ще го видиш, когато там няма нищо — устните му докоснаха нежно ухото й, а ръката му обхвана здраво талията й и я притисна плътно към силното му мъжко тяло. — Излъгах те. Търсех повод да се приближа до теб.

Катлийн направи половинчат опит да се измъкне от ръцете му, но той беше достатъчно чувствителен, за да усети, че в действителност не желае да се освободи от него.

— Един ден ще си имаш куп неприятности, ако продължаваш да правиш това — предупреди го тя с тих, напрегнат глас. — За втори път ме занасяш.

— Мм-хм. И двата пъти ми провървя — плъзна устни надолу по врата й и я изгори с дъха си. Държеше внимателно косата й с ръка, докато целуваше уханната кожа под нея. Но когато пусна косата над раменете й, пръстите му не останаха неподвижни.

Започна да масажира врата й с вълшебни движения, после спусна ръка надолу по гръбначния й стълб, сякаш искаше да опознае всеки прешлен. Мъчително възбуждащо плъзна длан и широко разперени пръсти по ребрата й надолу, стигна до гладкия й корем и спря там. Ръката му замря, но не и пръстите му — те я галеха, подпъхваха се под еластичното коланче на бикините й, предизвикваха я, но все пак се въздържаха от истинско докосване…

— Кожата ти е като мокра коприна — шепнеше той в ухото й. Езикът му се заигра с косите точно зад ухото й. Ръката му незабелязано се придвижи нагоре.

Обхвана нежно с голямата си шепа долната част на лявата й гръд.

— Сърцето ти бие лудо, Катлийн. За мен ли?

Едва можа да прошепне «Да», докато пръстите му леко галеха долната извивка на гръдта й.

— Катлийн…

Сега и двете му ръце покриха гърдите й, той ги притискаше с длани, галеше ги внимателно. С неохота освободи едната й гръд, за да обхване брадичката й и да обърне главата й към него. Изтегли я назад, положи я нежно върху бедрото си и я целуна страстно.

Устните им се сляха. Вкусваха се взаимно, наслаждаваха се и отново се отпускаха в дълбока целувка. Никога не беше целувала с такава самозабрава и толкова обещание. Вдигна ръце и зарови пръсти в косата му.

Ръцете му се движеха по тялото й с изящна прецизност, изследваха всяка вдлъбнатинка, всяка извивка, всяка плоскост. Плъзнаха се надолу по ребрата й, преминаха в гореща ласка над стегнатия й корем, за да се опият отново от насладата, която предлагаха гърдите й… Тези горещи, любопитни ръце и властни устни я накараха да изпита непознато досега удоволствие. Цветето на желанието дълбоко в нея започна да набъбва и расте до пълен цъфтеж.