Преминаването на бързея по този начин беше истинско приключение, но напълно безопасно, тъй като водата тук не беше по-дълбока от метър. Независимо от това, Катлийн всеки път следеше децата с напрежение. Днес нейната група беше смесена с тази на Майк Симисън и на още една възпитателка — Патси. Така че отговаряха почти за четиридесет деца.

Ерик прекара първия час след пристигането им плътно зад камерата си: катереше се с децата по скалистия хълм, снемаше възбудата от очакваното преживяване, изписана на лицата и в гласовете им, камерата му улавяше възторга им, докато се спускаха надолу по бялата пяна на бързея. Когато реши, че вече не е останало нищо за снимане, върна камерата си в автобуса за сигурност и се съблече по бански. Тялото му беше съвършено. Той се плискаше с децата, крещяха заедно — изцяло се отдаде на насладата от играта с тях, а те, от своя страна, ревностно си съперничеха за спечелване на вниманието му.

Следобед, на открито, възпитателите и Ерик настояха всички да си починат половин час, преди отново да влязат във водата.

Беше около два часът, когато Майк Симпсън се измъкна от реката и се отпусна върху скалистата плитчина.

— Хей, Катлийн, не сме броили децата от обяд. Не мислиш ли, че трябва да направим това сега?

— Прав си — съгласи се тя.

Всички прекарваха така весело, че беше пропуснала тази задължителна подробност. По настояване на Ерик и за радост на децата, и тя се беше спуснала няколко пъти по бързея. Заедно с Ерик, Майк и Патси започнаха проверката — извикваха децата по имена и отмятаха върху списъка присъствието им.

— Някой липсва — обади се тя стреснато, след като прехвърли децата от своята група.

— Все още има деца над бързея — обади се Ерик успокоително.

Но минутите течаха и въпреки че повториха проверката, резултатът беше същият — едно дете липсваше.

— Джейми! — възкликна Катлийн. — Къде е Джейми? — Огледа се, вече изпаднала в паника, като че ли го очакваше да се появи пред очите й само по силата на волята й. — Виждал ли го е някой?

— Хайде да не се паникьосваме — обади се Майк. — Ще разпитам децата и ще разберем кога и къде са го видели за последно.

— Аз ще сторя същото с моята група — предложи Патси.

— Направете го внимателно — няма защо да плашим и децата — предупреди ги Катлийн.

— Да, разбира се — Майк изтича към групата си.

Ерик я погледна:

— Ще проверя в гората на отсрещния бряг. Ти се огледай тук.

— Благодаря. Ерик… — хвана го отчаяно за ръката.

— Знам — каза той с разбиране. — Ще го открием, не се безпокой.

Катлийн отиде до щанда за продажба с отстъпки и запита за Джейми. Никой не го беше виждал. Отиде и до магазина, откъдето бяха наели приспособленията за плуване. Собственикът не беше виждал Джейми, но някой му беше донесъл гума, която бяха открили в реката, спряла в ниско надвиснали клони. Страх обхвана Катлийн. Дали Джейми не беше погълнат от бързата река и отнесен надолу по течението, преди да успее да извика? Той е толкова малък. Можеше да плува, но не много добре.

В главата й се блъскаха безразборно кошмарни картини. Джейми — крещеше вътрешно тя. — Изтича обратно до реката с надеждата, че Майк може да го е открил. Но лицето на Майк беше мрачно като това на Патси, когато и тя се присъедини към тях.

— Катлийн, какво да правим? — попита Майк. За първи път, откакто го познаваше, откритото му лице на вечен оптимист беше напрегнато и имаше следи от стрес.

— Ще трябва да се обадим на полицията. На горските рейнджъри — показваше по-голямо спокойствие, отколкото чувстваше.

И точно тогава Патси извика развълнувано:

— Ето ги!

Катлийн се обърна мигновено и видя Ерик и Джейми да слизат от стръмна скала на другия бряг на реката.

— Благодаря ти, Боже! — шепнеше тя, докато двамата газеха през реката към тях.

Когато се изправиха пред нея, не знаеше дали да притисне детето до себе си, или да му се скара строго. Не направи нито едното, нито другото. Ерик отново пое нещата в ръцете си.

— Хей, Катлийн, погледни какво е намерил нашият малък скаут! — каза той бодро, но с предупреждение в очите.

— Да-а, виж, Кати — изпя с тънкото си гласче Джейми. В ръка държеше камъче, наподобяващо острие на индианска стрела — Ерик казва, че може да е на чероките или някои други индиански племена. Какво мислиш — истинска ли е? Ерик е сигурен, че е истинска. А ти какво мислиш, Кати?

Сериозните кафяви очи погледнаха невинно нагоре към нея и Катлийн беше обзета от силно желание да протегне ръце към слабичкото дребно телце и да го притисне към себе си.

Но знаеше, че това само щеше да стресне и смути детето. Въздържа се и отговори колкото можа спокойно:

— Сигурна съм, че е истинско острие на стрела, но не знам на кое племе е принадлежала. Когато се върнем в лагера, ще прегледаш някоя от книгите на Би Джи — може да откриеш нещо.

— Окей — засмя се Джейми и изтича при другите.

Сега, когато неочакваното изпитание приключи, Катлийн почувства, че коленете й омекват и сигурно щеше да се отпусне върху горещия каменист бряг, ако Ерик не й беше предложил ръцете си и здравото си силно тяло.

Леко смутени, Майк и Патси побързаха да се отдалечат към децата, които продължаваха да лудеят в реката. Всички бяха някак помръкнали от преживяната тревога през последния час.

— Къде го намери? — запита Катлийн с треперещ глас.

— Ела тук — хвана я за ръка и я притегли зад паркирания автобус. Веднага щом се скриха от очите на другите, Ерик я прегърна нежно и леко я притисна към себе си — като че ли тя беше тази, която се беше загубила и най-сетне отново бе намерила своя дом.

Космите на гръдния му кош погъделичкаха носа й, когато той притисна главата й към него; докато говореше, ръката му успокоително галеше гърба й.

— Джейми не си е помислил и за момент, че се е загубил и че се тревожим за него. Затова ти дадох знак да не се нахвърляш срещу му. Каза ми, че трябвало да отиде до тоалетна — разсмя се. — До «двете нули», така ми каза. Решил да се скрие в гората отсреща. Свършва си работата, но забравя да се върне на брега — така се увлича от нещата наоколо… Намерих го, погълнат в изследване на това парче скала — убедих го, че сигурно е острие индианска стрела. Детето живее в свой собствен свят и не е разбрало колко дълго време го е нямало и колко много се бяхме разтревожили за него.

— Ерик, ако му се беше случило нещо… на него или на някое друго дете… аз… — потрепери от ужас, нямаше сили да довърши мисълта си.

— Знам, знам. Но сега всичко отмина и никой не е пострадал. По-късно ще кажа на Джейми никога повече да не се отделя от другите и да не остава сам.

— Благодаря ти — прошепна тя в мекия килим на космите под устните й.

— Няма ли да получа някаква награда? — запита той нежно, постави пръст под брадичката й и повдигна лицето й към своето.

Беше така близо до нея и толкова силен. Имаше нужда от него. И тя само кимна в отговор на въпроса, преди главата му да се отпусне леко надолу и устните му да докоснат нежно нейните. Това беше целувка, пълна с обич, ласка и копнеж, като налят със сок плод. Когато отдръпна устни, Катлийн остана притисната до него още няколко вълшебни мига.

Върнаха се при реката — вървяха един до друг и Ерик не махна ръка от раменете й.

През остатъка от времето им на бързея Катлийн се опита безуспешно да се държи нормално, но до края беше нервна и напрегната. Стрелките на ръчния й часовник се движеха безкрайно бавно, но все пак дойде моментът да надуе свирка и да събере всички за обратния път към лагера.

В автобуса седна до Ерик, без да се преструва, че не иска това. Отпусна се на неудобната седалка до него веднага щом всички се качиха и приключи с преброяването. Когато той й предложи ръката си, подаде с готовност своята и до лагера пътуваха с вплетени една в друга длани.

Пристигнаха в Маунтин Вю малко след определения час за храна. На децата им беше разрешено да вечерят, преди да си вземат душ, и да си починат, както беше според правилата на лагера. Наскачаха от автобуса, горящи от желание да споделят чудесата на деня си с другите малчугани. Изморените им придружители не бяха така екзалтирани и изглеждаха доста раздърпани и унили, когато влязоха в трапезарията.

Катлийн разказа накратко за изчезването на Джейми на Една и Би Джи — и двамата настояха да разберат причината за мрачното й изражение и пребледняло лице. Съгласиха се, че е постъпила правилно, като не му се е скарала, но решиха Би Джи да поговори с него и да го предупреди за опасностите, които крие всяко отделяне от другите.

Катлийн успя да хапне малко под строгия поглед на Ерик, но беше все още много разстроена от ужасния инцидент този ден. Никога не беше посрещала с такава радост звънеца за лягане, както тази вечер.

Докато се влачеше уморено по стъпалата към верандата на трапезарията с решението веднага да се прибере в бунгалото си, ръката му здраво я хвана.

— Хайде, идваш с мен — каза Ерик решително.

— Какво? — опита се неуспешно да освободи ръката си. — Искам да си легна — ужасно съм уморена.

— Да, знам. Но първо трябва малко да се отпуснеш.

— Ако се опиташ да заспиш в състоянието, в което си, ще сънуваш само кошмари.

Без съмнение беше прав, но тя не се предаде много лесно — още повече че вървяха по посока на неговото бунгало.

— Къде ме водиш?

— На малка разходка с колата.

Това не беше отговорът, който очакваше да чуе, но кога ли Ерик Гуджонсън беше правил нещо, което тя е очаквала?

— Разходка с кола? — повтори тя със слаб глас. — Къде?

Усмихна й се и зъбите му проблеснаха сред загорялото му лице.

— Почакай и ще видиш — подразни я той и обгърна с ръка раменете й, като я притегли.