Сандра Браун - Копринената паяжина

Сутринта беше красива и свежа. На Катлийн й се искаше някакъв каприз на природата да предотврати днешното пътуване до Бъфало Ривър. Очевидно желанието й нямаше да бъде изпълнено, така че не й оставаше нищо друго, освен да се облече подходящо за екскурзията и да вземе малката брезентова раница.

Беше длъжна да се подготви за евентуални нежелани, но възможни проблеми с децата и натика в нея бинтове, антисептичен лосион, средство против комари, крем против слънчево изгаряне, цинков окис срещу слънчеви изгаряния, марли, таблетки против стомашни киселини, аспирин, резервни кърпи, чорапи и чифт дрехи за себе си. Сигурно ще забрави нещо много необходимо, но сега не се сещаше за нищо повече; затвори ципа на раницата, преметна я през рамо, излезе от бунгалото си и тръгна към трапезарията.

Закуската мина без произшествия. Катлийн се концентрира в храната пред себе си, като си заповяда да не обръща внимание на Ерик, който влезе и веднага стана част от шумния, активен пчелен кошер. Децата, които щяха да участват в екскурзията, бяха твърде превъзбудени, за да закусят нормално. Когато звънецът удари, всички се втурнаха към автобуса и настъпи луда борба за местата до прозорците.

— Пожелавам ви да прекарате добре, но внимавайте — Една махна с ръка на децата.

— Ще се върнем навреме за вечеря, за която, сигурна съм, ще бъдат напълно готови — каза Катлийн със смях.

— В такъв случай ще ви чакам — с крайчеца на очите си Една забеляза, че и Ерик се качва на автобуса. Погледна Катлийн, като че ли искаше да каже нещо, но после размисли, потупа я само по ръката и й пожела приятен ден.

Катлийн заговори любезно с шофьора, който беше карал и стария, раздрънкан училищен автобус от нейното юношество. Апаратурата на Ерик беше внимателно поставена и осигурена на едно от празните задни места, но той беше задържал камерата при себе си. Седна на другата редица седалки — от Катлийн го делеше само тясната пътечка.

Най-сетне всички се настаниха, шофьорът запали мотора и потеглиха. Не можеше и да се помисли за разговор сред неописуемия шум — децата пееха високо, спориха, предизвикваха се, надсмиваха се едно на друго, и всичко това под акомпанимента на равномерното боботене на автобуса.

Катлийн беше седнала точно зад шофьора и живописната панорама пред очите й отпускаше опънатите й нерви с всеки изминат километър. Когато по някое време се осмели да погледне Ерик, видя, че той я наблюдава най-безсрамно. Усмихна й се някак боязливо отначало, но после, когато тя не му обърна гръб и не го изгледа гневно с каменно изражение на лицето, усмивката му се разшири и Катлийн не можа да потисне импулсивното си желание да му отговори.

В продължение на няколко километра минаваха през сънливи планински градчета, разположени от двете страни на двупосочната магистрала. Изглеждаха едни и същи тези градчета, всяко от тях имаше бензиностанция, комбинирана с бакалница. Някои имаха дори и пощи. Много често пощата беше само пригоден за целта фургон, но над него неизменно се вееше американското знаме.

И къщите, обикновено разположени близо до магистралата, изглеждаха еднакви. По просторите висеше пране. На верандите отпред имаше шезлонги за отмора привечер. Но всяка къща, без значение колко незначителна на вид, беше благословена с грандиозната красота на планинската панорама. Наоколо имаше градини, натежали от плодовете на лятото, всяка една — с плашило. Катлийн знаеше, че тези малки късчета земя не се поддържат само за удоволствие — те осигуряваха с храна някои семейства в продължение на месеци.

В едно от тези градчета Катлийн направи кратка почивка, за да даде възможност на децата да ползват тоалетната на бензиностанцията и да изпият по една изстудена напитка.

Винаги чувствителна към неговото присъствие, Катлийн неочаквано осъзна, че Ерик не е сред групата деца около нея. Огледа се и забеляза, че изкачва прашна пътечка към самотна къща, кацнала на обрасъл с дървета хълм.

Последва го инстинктивно от другата страна на пътя и видя какво беше привлякло вниманието му. На изкривената нестабилна веранда на къщата седеше старец и свиреше на нещо като цигулка. Седеше на метална пейка, отмъкната по всяка вероятност от някоя автобусна спирка; избелял «Рейнбо Бред» знак едва се различаваше сред ръждата и люспещата се боя.

Кожата на стария човек беше кафява, суха и пресечена с дълбоки бръчки. Рядка бяла коса стърчеше от главата му в комичен безпорядък. Беше с дънков работен комбинезон, който се държеше само на една презрамка. Нямаше риза и отпуснатите меса на гръдния му кош трептяха, докато свиреше на инструмента си.

Вероятността инструментът, подпъхнат под двойната му брадичка, да бъде определен като цигулка, беше доста далечна, но Катлийн беше сигурна, че никой не се бе отнасял с толкова обич дори и към Страдивариус. С мазолести пръсти, пожълтели от никотина, старецът съумяваше да извлече от инструмента си мелодия с весел ритъм; сигурно само той знаеше тона му и можеше да свири на него.

Посрещна Ерик с беззъба доброжелателна усмивка и тропна с мазолестия си гол крак по небоядисаните стъпала на верандата.

Когато камерата на Ерик започна да бръмчи, Катлийн застина в благоговение. Старецът ни най-малко не се впечатли от насочения срещу му уред, който явно не принадлежеше към неговия век. Ерик се придвижи по-близо, докато накрая се сви на стъпалата на верандата, близо до краката на стареца, с камера, насочена към набръчканото му лице.

Отвори се врата и се появи жена на същата възраст. Пристъпи напред, като бършеше ръцете си в дрипава кърпа. Усмихна се и когато забеляза, че камерата на Ерик се насочва към нея, стеснително прибра няколко раздърпани кичура бяла коса, измъкнали се от стегнатия на тила й кок. Избелялата басмена рокля висеше на слабата й фигура като на закачалка; краката й, също като на съпруга й, бяха боси и почти толкова мазолести и загрубели. Метна кърпата на рамо и започна да пляска с ръце под такта на музиката.

Когато старецът престана да свири, тя се наведе над него и звучно го целуна по бузата.

— Тази е моята любима песен — каза тя с дрезгав глас. Ерик се изправи и пое ръката на жената в своята, вдигна я към устните си и леко я целуна. Тя се засмя и запремига с редките си обезцветени мигли като кокетка на бал.

— Благодаря и на двама ви — каза Ерик, преди да се обърне и да скочи от стъпалата на верандата. В сянката под нея лежаха три мързеливи кучета, които едва погледнаха със сънливи очи натрапника.

Ерик вдигна глава и забеляза Катлийн, изправена между него и издълбания от коловози прашен път. Когато се изравни с нея, усмихна й се и докосна леко лицето й със свободната си ръка, преди да кимне с глава към автобуса, който нетърпеливо ги зовеше с клаксона си.

— Защо направи това? — запита тя, когато подновиха пътуването. — Защо поиска да ги запечаташ на лента?

Децата пееха тихо някаква песен и можеше да се разговаря по-леко.

— Защото бяха красиви — отговори той просто. — Не мислиш ли и ти така?

Да, сега ги виждаше с неговите очи. Но сама не би ги възприела така. Сигурно нямаше дори да ги забележи, ако Ерик не я беше насочил към тях.

— Да — каза тя тихо. — Те наистина бяха красиви.

Погледът му спря на устните й и през сините му очи пробяга израз на отчаяние и копнеж.

— И ти също — прошепна той така, че да го чуе само тя. Когато очите му отново срещнаха нейните, Катлийн почувства, че се стопява под синия им огън. — Съжалявам за онази нощ — продължи той тихо. — Твое право бе да кажеш «не».

Снощи двамата с Би Джи бяха изпили по кутия бира и си бяха поговорили дълго. От разговора им Ерик научи доста неща. Беше разбрал отказа й и това уталожи гнева му.

Катлийн много искаше да чуе извинението му, да го види да пълзи в краката й и да си посипва главата с пепел, докато я умолява да му прости. Но когато чу сега искреното съжаление в гласа му, призна, че и тя има вина.

— Не постъпих честно с теб, не играх по правилата — прошепна на свой ред тя.

— Когато те срещнах, Катлийн Хейли, оставих книгата с правилата настрана. Отсега нататък ние сами ще си създадем наши собствени правила, към които ще се придържаме. Това достатъчно честно ли е?

Невъзможно й беше да се съпротивлява на нежността в усмивката му и страстта в очите му.

— Да, Ерик, да — съгласи се с готовност.

Ерик й отпрати невидима за другите целувка и тя почервеня, наведе за миг очи, преди да ги вдигне отново, за да поеме топлината на неговите в себе си.

Няколко километра след градчето на име Ясиер шофьорът зави надясно и автобусът запълзя по лъкатушещ планински път, който ги отведе до бреговете на Бъфало Ривър.

Преди векове реката бе прорязала дълбок пролом в планината. На много места по протежение на бреговете й над бързата вода се надвесваха скали. Сега стени от сив камък, обвити в лиани, се протягаха над реката и напомняха за Висящите градини на Семирамида. В тази част от страната реката беше широко известна с предлаганите възможности за плуване с кану, риболов и други водни спортове. Катлийн идваше на това място от години и виждаше как то се превръща в процъфтяваща туристическа атракция. През всяка от двуседмичните смени на лагера тя довеждаше децата тук за еднодневна игра край бързеите на реката. От близкия магазин вземаха назаем приспособления, които наподобяваха големи вътрешни гуми с възможност за сядане в тях. Върху скалист хълм беше монтирано корито — то слизаше надолу покрай брега до гладките плоски скали, над които кипеше бързеят. Седнали в откритите гуми, туристите преминаваха със смях и викове през това място на реката до около половин километър надолу, където бързото течение ги отнасяше — там водата се успокояваше достатъчно и човек можеше да се изправи и прецапа до брега.