— И аз исках да умра. Бях толкова гневна. Как можа Господ да ми стори това? Винаги съм била послушна, добра ученичка, покорно изяждах всичко, което се слагаше пред мен — вършех всички онези неща, достойни за похвала от гледна точка на едно дете — въздъхна с тъга. — Онази нощ ме оставиха при приятелка, защото бях настинала и майка не ме взе на лодката. Дори не разбрах за нещастието до следващата сутрин, когато майката на приятелката ми чу за случилото се по радиото.

Затвори очи и преживя отново целия ужас на онзи ден.

— Сега съм почти на двайсет и шест години. Живяла съм с мама и татко само половината от живота си и все пак те са все още живи за мен — добави тя тихо. — Спомените ми за тях са много по-ярки от събитията след смъртта им.

— Когато те настаниха в сиропиталище?

— Да — усмихна се тъжно. — Спомням си колко бях вбесена на приятелите им, които иначе повтаряха колко са разтревожени за мен, но не ме оставиха да живея с тях. Всички бяха много мили. Разбирам това едва сега. Но тогава нещастието, което животът ми сервира, ме изпълваше с горчивина и гняв. В онези дни не изпитвах особено доброжелателни чувства към когото и да било.

— Мисля, че си имала право поне на малко горчивина. — Той отново вдигна ръката й към устните си, целуна я и попита: — Къде ходи на училище?

— В сиропиталището. То беше поддържано от църковната институция — как само мразя тази дума! До девети клас учих там. После бях изпратена в обществено училище. То ми помогна да се приспособя към живота извън сиропиталището.

— А колежа?

— Имах достатъчно добри бележки, за да бъда предложена за стипендия от спонсорите на сиропиталището, но работих в магазин за продажба на рокли близо до колежа, за да субсидирам стипендията.

Ерик се усмихна многозначително.

— Не можете да ме заблудите, госпожице Хейли. Работила си, за да не изглежда, че приемаш милостиня.

— Може би — съгласи се тя боязливо.

— Продължавай.

— Знаеш останалото, фактически всичко останало. След като завърших, работих като продавачка в магазини за продажба на дребно. Постепенно ми бяха поверявани все по-отговорни постове и преди две години кандидатствах за службата в магазините на Мейсън — Катлийн побърза да отклони темата на разговор заради работата, която беше напуснала така внезапно. — Разкажи ми нещо за твоето семейство. От името ти съдя, че имаш скандинавски произход.

— Да, баща ми беше датчанин. Първо поколение американец. Родителите му са дошли от Дания, когато е бил бебе. Баба ми никога не научи английски. Спомням си от нея само опънатата й в стегнат кок бяла коса и домашните й сладки — най-вкусното нещо, което някога съм ял.

— Бил си твърде малък — предположи Катлийн с усмивка.

— Може би.

— А родителите ти? Какво работеше баща ти?

— Беше твърд, целеустремен човек. Издържал се е сам в колежа, участвал е във войната, след това се жени за майка ми. Работеше за Боинг в Сиатъл, където израснах. Беше едър, мускулест мъж с избухлив нрав. Но съм го виждал да плаче на мелодрами.

— Говориш за него в минало време — отбеляза тя тихо.

— Да. Почина преди десет години. Майка ми, която е дребна, добра и тиха — пълна противоположност на баща ми, все още живее в Нортуест.

Разговорът им беше прекъснат от поднасянето на храната. Катлийн с изненада установи, че независимо от всичко, можеше да се храни и скоро изпразни чинията си. Ресторантът на Кресън Хотел беше известен с чудесното съчетание на добра провинциална кухня и елегантно обслужване. Ерик похвали сервитьора за постигането на тази рядка комбинация, докато топеше залъци мека франзела в гъстия сос на пърженото пилешко — според него то беше несравнимо по вкус.

Катлийн отклони предложението му за десерт, но беше убедена да изяде остатъка от поднесените франзели с уханния гъст мед, докато пиеха кафето си.

Когато донесоха сметката на Ерик, Катлийн поиска да плати своята част от вечерята, но думите й бяха посрещнати с гневен поглед.

— Една предложи да дойдем тук — защити се тя.

— Госпожице Хейли, аз съм за равенство между половете — но до известна граница. Аз ще платя сметката.

Строгата линия на челюстта му и твърдият му, нетърпящ възражения тон й дадоха да разбере, че споровете по този въпрос са излишни.

— Къде е салонът с дансинга? — запита Ерик, когато излязоха от ресторанта и прекосиха фоайето.

— Не е задължително да отиваме там — запротестира бързо Катлийн.

— О, да, разбира се, че ще отидем. Една ще очаква от нас подробен доклад и аз се страхувам, че ще изпадна в немилост, ако не танцувам с теб поне веднъж.

Решителният израз на лицето му говореше достатъчно красноречиво, че е безполезно да спори и за това.

— По онези стълби надолу.

Той я поведе по широка стълба с резбовани перила до приземния етаж, където се намираше спокоен салон за коктейли. Това беше непретенциозно помещение, малко по-голямо от механа. Зад бара проблясваха етикетите на различни търговски марки бира. Тази вечер посетителите не бяха много, но пред малък дансинг, потънал в тъмнина, свиреше оркестър от трима души.

Без да обръща внимание на малкия брой посетители и на факта, че никой друг не танцуваше, Ерик хвана Катлийн за ръка и я поведе към дансинга, където я притегли в ръцете си.

Оркестърът свиреше балади. Изтанцуваха две от тях по традиционния начин, въпреки че ръката на Ерик на гърба й я притегляше към тялото си с чувство на притежание.

На третата мелодия той вдигна ръцете й и ги постави около врата си, а със своите обхвана талията й. Отпусна глава до нейната и прошепна в ухото й:

— Така ми харесва повече. Все едно че се любим с музиката.

Катлийн задържа дъха си, когато той я притегли по-плътно. В мига, в който я притисна, усети, че е напрегнат от желание. Бе заровил нос в косата й, вдъхваше с наслада сладкия й аромат. Устните му докоснаха ухото й, когато прошепна името й. И в следващия миг те бяха върху нейните, разтвориха ги и я дариха с нежна целувка.

— Прекрасно е да те чувствам плътно до себе си. Обичам начина, по който тялото ти се движи в унисон с моето. Обичам начина, по който изглеждаш, миришеш, обичам вкуса на устните ти.

Изминаха няколко дълги секунди, преди да разбере, че музиката беше спряла и че триото оставяше настрана инструментите си, подготвяйки се за почивка. Катлийн се отблъсна плахо от Ерик.

— Май няма да е зле да отведеш бързо вкъщи тази разгонена женска, приятел. Изглежда ми узряла и напълно готова за леглото.

Вулгарният глас на непознатия разби на парчета малкия им личен свят и ги върна рязко на земята.


Пета глава

Катлийн се обърна бързо към притежателя на отблъскващия носов глас и видя двама младежи, седнали на една от малките маси около дансинга. Бяха се отпуснали назад на столовете си с глупави и нахални физиономии и каубойски шапки с широки периферии и ленти, бутнати назад към тила.

Гореща червена вълна заля лицето й. Обърна се бързо и без да изчака Ерик, се впусна към вратата. Но резкият шум от падане на столове върху пода я закова на място.

С инстинкта на диво животно Ерик скочи срещу двамата младежи. Първият му юмрук попадна под брадата на единия. Той излетя от стола си и се приземи безпомощно на пода. Другият се изправи с надежда да се защити, но в корема му попадна вторият железен юмрук на Ерик и докато се навеждаше в агония от болката, позна и силата на удара на Ерик в челюстта си.

И двамата се вторачиха във видеооператора със замаяни и изплашени очи от унизителната си поза на пода.

— Почерпете се от мен, за да се поохладите малко, момчета — каза им той весело и им хвърли пет долара на масата. После, с достойнството на монарх, се присъедини към Катлийн и я изведе от смълчания клуб.

Едва когато изкачиха стълбите и пресякоха фоайето, тя го запита разтреперана:

— Добре ли си, Ерик?

— Разбира се. Защо да не съм? Те си заслужиха боя — усмихна й се и стисна успокоително ръката й. — Спокойно, нищо им няма. Честна дума. Не са изпитали дори част от болката, която можех да им причиня.

Точно това я тревожеше. В мига, в който се беше обърнал към двамата младежи, беше уловила такъв заплашителен израз на лицето му, че смразяващи трънки плъзнаха по гръбначния й стълб. Беше оголил зъби в животинска гримаса и ръцете му бяха стиснати в юмруци, отпуснати до тялото му, свито в готовност за скок.

Беше споменал за свирепия нрав на баща си. Очевидно кръвта на викингите в него, която реагираше така буйно на всяко чувство, не беше имунизирана срещу гнева.

— Ще можеш ли да ме насочваш, докато излезем от града? Улиците тук са истински лабиринт — замоли я Ерик веднага щом влязоха в колата му.

Този любезен мъж ли нападна двамата младежи преди малко? Катлийн се засмя нервно и му даде първите упътвания:

— Караш направо към следващите няколко блока.

— Направо? Шегуваш се! — каза той, като направи първия остър завой.

Беше прав — по-голямата част от улиците на Юрека Спрингс бяха наистина уникални. Всяка от тях се увиваше около възвишенията на вид без определена цел, но все пак успяваше да се влее в по-широките и леки за шофиране пътни артерии.

От двете страни на тесните лъкатушещи улици се издигаха исторически сгради, украсени с резба и прави тавански прозорци, а пред тях пъстрееха лехи здравец, петунии и невен. По-голямата част от тези стогодишни къщи бяха напълно реставрирани и боядисани в свежи, контрастиращи цветове, което превръщаше това малко арканзаско градче в нещо като Дисниленд.

— Искаш ли да спрем на някое друго място? — запита Ерик, когато стигнаха до магистралата за Маунтин Вю.

— Не. Приятно ми беше да напусна лагера за няколко часа, но утрешният ден ще бъде изморителен като днешния, а на следващия ще ходим с автобус до бързеите на Бъфало Ривър.