— Вие, госпожице Хейли, сте наистина смайваща личност. Тук — Ерик посочи лагера зад себе си с глава — като нечия красива малка сестричка. Сега изглеждате като красивата… ъъ…

— Какво?

— Няма значение — простена той. — Това, което исках да кажа, можеше да ме вкара в беля. Хайде да тръгваме.

Изведе я през вратата и двамата тръгнаха към блейзъра, паркиран на няколко метра от бунгалото й.

— Надявам се, че познаваш местността. Дойдох тук, като следях с едно око пътя, а с другото — някаква остаряла карта.

Катлийн се разсмя, докато сядаше в колата.

— Познавам я, но за това ми бяха нужни години. Само хората, които живеят в този район, могат да твърдят, че познават добре пътищата наоколо.

— Вярвам им — съгласи се той. — Сега накъде?

Катлийн му даде необходимите упътвания и се отпусна на облегалката, която беше още топла от слънцето. Лек поток въздух от климатичната инсталация скоро промени въздуха.

— Не ми изглеждаш човек, който предпочита кола от този тип — каза тя замислено.

Ерик се разсмя развеселено и посегна към радиото.

— А каква кола би ми отивала според теб? — намери подходяща музика и протегна ръка, докато пръстите му докоснаха голото й рамо и я разтрепериха отвътре.

— Вероятно «Miata». Или може би «Корвет».

Разсмя се отново, този път по-силно. Смехът му беше толкова естествен, така лек, така типично мъжки. Той буквално извираше от гръдния му кош.

— Какво ще кажеш за «Додж»?

— Шегуваш се!

— Не. Тази кола е собственост на телевизионната станция. Фактически, когато съм в Щатите, карам фургон «Додж». Нищо луксозно, никакви матраци, покрити с кожа, никакви рисунки отвън. Но е много подходящ за апаратурата ми — изключително практичен.

— Не мога да повярвам — призна си Катлийн. После, като вдигна коляно на седалката и се обърна леко към него, запита: — Живееш в Сейнт Луис, нали? — Харисънови поне й бяха казали така.

— Да. Чувала ли си някога израза «О и О»?

— Не — поклати тя глава.

— Естествено е, след като не работиш в телевизията. «О и О» е съкращение за притежание и експлоатация. Отнася се за телевизионни станции, собственост на телевизионните мрежи. Според нравилата на FCC всяка телевизионна мрежа може да има пет VHF телевизионни станции. UBC притежава тази в Сейнт Луис. Всъщност това е само един адрес за мен. Обикновено ме изпращат навсякъде, където имат нужда.

— Интересно. Страхувам се, че не знам много за телевизионната индустрия.

— И аз толкова знам — усмихна се той. — Единственото, което мога да твърдя, че познавам, е камерата ми и начинът на работа с нея. Имам желание да снимам истински, не само да предлагам някой и друг кадър за илюстрация на новините. Разглеждам зависимостта ми от тях в момента като обикновено чиракуване. Един ден ми се иска да имам моя собствена продуцентска компания, която да представя на света оригинални търговски реклами, филми, свързани с някои клонове от промишлеността, и други подобни. За съжаление това изисква много голям начален капитал.

— Предполагам, че на ценен служител като теб се плаща добре.

— Така е, но не и прекалено добре. Момчетата на славата са онези пред камерата, а не хората зад нея — показалецът му потупа шеговито върха на нека й. — Сега е твой ред. Не знам нищо за «търговията на дрипи».

Катлийн се разсмя от сърце и се впусна в кратко описание на работата си, но — за нейна изненада — той показа естествен интерес и й зададе интелигентни въпроси, които я накараха да се отпусне в оживен разказ за работата си.

— Посещавам обикновено няколко модни разпродажби на година — не само в Атланта, но и в Чикаго и Далас. Често ходя в Ню Йорк.

— Това звучи страхотно — той беше истински впечатлен.

— Е, не чак толкова много — засмя се тя. — Често ми се налага да омилостивявам шивачката, която трябва да поправи дрехата според изискванията на клиентката дори и тогава, когато всяка поправка изглежда невъзможна. А и винаги се появява някоя богаташка, която на всяка цена трябва да има рокля за официалния прием на клуба си. Тя ме поставя в зависимост от милостта на отговорничката на склада, която обикновено е със сърце от камък. Отговорничките по продажбите непрекъснато свършват стоките, които производителите твърдят, че нямат повече на разположение. — Катлийн направи пауза да си поеме дъх. — Стига ли ти всичко това дотук?

Ерик се разсмя.

— Но ти ще се върнеш през есента, нали?

Внезапното напомняне, че няма къде повече да се връща, я стресна и тя бързо погледна встрани.

— Да — отговори му неясно. Не й се искаше да обяснява защо беше напуснала магазина на Мейсън.

Ерик усети смущението й, отклони очи от пътя и се вгледа в нея с присвити очи.

Катлийн нарочно смени темата на разговора, като каза:

— Намали малко тук. На кръстопътя ще трябва да завиеш наляво.

* * *

Сградата на Кресънт Хотел господстваше над Юрека Спрингс. Изглеждаше много европейски със сивите си тухлени стени, синкав покрив и червени комини и характеризираше чудесно периода, през който беше построена. Всеки етаж имаше просторни веранди, които опасваха цялото здание — там гостите на хотела можеха да почиват в шезлонги и да се наслаждават на планините. Ъглите на сградата бяха квадратни и завършваха с пирамидално оформени кулички.

Ерик паркира колата си и помогна на Катлийн да излезе, като постави ръка под лакътя й. Беше истински впечатлен от стария хотел, но Катлийн беше смутена от прекомерните похвали на Една пред човек, обиколил света. Искрено или не, коментарите му бяха възторжени.

Фоайето беше с високи колони, които свързваха пода от твърдо дърво, покрит с разхвърлени тук-там персийски килими, с високия, украсен с различни фигури таван над тях. Сред обширното помещение имаше открита камина от бял мрамор — гостите на хотела можеха да се топлят на огъня й и от четирите й страни. И през тази гореща лятна вечер тя беше заредена с пънове, но разбира се, не бе запалена. Гостите седяха на викториански мебели сред комфорта, осигуряван от климатичната инсталация.

Ресторантът изглеждаше като стая от «Вечната Моли Браун». Стените бяха покрити с червена и златиста полирана хартия. Дървеният под блестеше с мекия блясък на старо дърво и това говореше достатъчно красноречиво за добро поддържане. Покривките на масите също бяха червени — чудесен фон за порцелана, кристала и среброто. В единия ъгъл се намираше огромно пиано, на което тихо свиреше мъж, облечен в смокинг.

Една беше направила резервация. Бяха отведени до запазената за тях маса от келнера, който държа стола на Катлийн със старомодна елегантност. Прие поръчката им и дискретно се оттегли.

— Какво, по дяволите, е спритцер? — запита Ерик с любопитство.

— Бяло вино, сода с лед и малко лимон.

— Какво не е в ред при старите добри напитки като скоч и вода? — наведе се напред с лакти върху масата и подпря брада на юмруците си, като я дразнеше с весели искрици в очите.

— Не харесвам напитки с вкус на алкохол. Обичам напитки с вкус на пунш или тръпчиви, или приготвени със сладолед.

Ерик направи гримаса.

— Какво правиш, когато имаш нужда от добър стимулатор?

— Вземам витамини.

Той се разсмя и я поздрави с чашата си с уиски и сода, която току-що му бе сервирана. Отпиха и той каза:

— Искам поне да опитам този спритцер. Никой не трябва да мине през живота, без да е сторил това.

Пое от ръката й винената чаша със студеното питие, преднамерено я обърна така, че да постави устни върху петното от нейното червило. Наблюдаваше я над чашата, докато отпиваше от нея. Когато й я върна, прошепна тихо:

— Разкошно е.

Стомахът на Катлийн се преобърна, но тя не можеше да откъсне очи от неговите. Ерик естествено нямаше предвид питието, когато изрази възхищението си. Напомняше й, че беше вкусил устните й, че ги познаваше, разпознаваше и харесваше.

Можеше да прегърне сервитьора, които се появи с менюто точно в този момент.

— Какво ли да вечерям? — Катлийн си даде вид, че е заинтригувана от менюто. Всъщност имаше чувството, че няма да може да хапне нищо. Сърцето й като че ли се разшири и зае целия й гръден кош, притисна дробовете й, затрудни дишането й.

— Вече избрах — заяви Ерик, като затвори решително папката с менюто.

— Какво? — засмя се тя.

— Пържено пиле. Само тук, на юг, човек може да яде истински добре приготвено пържено пиле.

— Трябва да дойдеш някой път в Атланта. Струва ми се, че Атланта е световната столица на пържените пилета.

Той проследи с поглед движението на устните й, после очите му срещнаха нейните.

— Ще дойда.

Това беше обещание и отново сърцето й затанцува в гърдите.

— Ти какво ще си поръчаш? — запита той, когато сервитьорът се върна с химикалка и бележник.

— Пъстърва, печена на скара, с повече лимон.

Сервитьорът си записа поръчката й и ги остави сами.

Ерик отново се наведе през масата към нея.

— Искаш ли още един спритцер?

— Не, благодаря. Но ако желаеш, поръчай си второ питие.

— Не. Достатъчно съм пиян и без него — покри с ръка нейната, обгърна със силните си пръсти китката й и я вдигна към устните си, за да постави пламенна целувка върху пулса й. — «Митсуко». Винаги ли миришеш така омайващо? — Устните му прошепнаха думите срещу гърба на ръката й, докато палецът му галеше чувствителната й длан в стопяващ сърцето ритъм. Въпросът беше риторичен и не се нуждаеше от отговор. — Разкажи ми за себе си, Катлийн.

— Какво искаш да знаеш? — запита тя, останала без дъх.

— Всичко. Много ли ти беше трудно, когато загуби родителите си?

Нямаше намерение да го прави, не беше дори и помисляла за такова нещо, но сега импулсивно протегна другата си ръка и леко я постави върху неговата, в която все още беше уютно сгушена нейната. Гледа втренчено известно време сплетените им ръце, преди най-сетне да заговори.