Сандра Браун - Копринената паяжина

Когато хвърчилото се гмурна надолу и лудо се завъртя, преди да започне да пада с носа напред, децата закрещяха и запищяха едновременно.

— Внимавай!

— Кати, не!

— Дърпай!

— Не, Кати, не!

Без да изпуска от очи ексцентричното хвърчило, Катлийн прехапа устни и опъна конеца. Изтича няколко стъпки назад с вдигната високо над главата ръка, внимавайки да не настъпи обутите в гуменки крака на дузината възбудени деца, които се блъскаха около нея.

— Отпусни го леко, малката.

Гласът беше дълбок, мъжествен и напълно неочакван. Катлийн нямаше време дори да го възприеме изцяло, преди да се сблъска с мъжа, който се появи зад нея.

Стресната, тя отпусна ръка и хвърчилото полетя надолу, гмурвайки се устремно с носа напред. Падна върху големия дъб наблизо и безнадеждно се наниза на един от клоните му, а опашката му се заплете в листата. Децата се втурнаха към дървото и бързо се закатериха нагоре, като взаимно се обсипваха с обвинения, оплаквания и смях.

Мъжът обхвана с поглед картината пред себе си, после обърна сините си очи към Катлийн.

— Извинявам се — каза той смирено, като постави ръка върху сърцето си. Но блясъкът в очите му поставяше под съмнение искреността на извинението. — Мислех, че помагам.

— Можех да се справя и сама.

— Сигурен съм, че щяхте да се справите, но ви помислих за едно от децата и ми се стори, че се нуждаете от помощ.

— Помислили сте, че съм едно от децата?! — Катлийн беше вързала косата си отзад на две плитки, по лицето й с форма на сърце нямаше и следа от грим. Беше с тъмносини къси панталонки и бяла тениска с лагерната емблема отпред — трябваше да признае, че наистина можеше да се направи подобна грешка.

— Аз съм Катлийн Хейли, един от директорите на лагера — той я огледа от главата до петите с красноречив поглед, който й подсказваше, че облеклото й не отговаря на длъжността директор. — Освен това допълнително работя и като възпитател — добави тя и протегна ръка.

Русият гигант с гъсти мустаци се ръкува с нея.

— Ерик Гуджонсън.

— Трябва ли да знам името ви, господин Гуджонсън?

— Аз съм видеооператорът, който ще снима документалния филм за UBC. Семейство Харисън не ви ли уведоми за идването ми?

Може и да са го направили, но информацията се беше изплъзнала от вниманието й.

— Не казаха, че ще дойдете днес.

Летният лагер за сираци Маунтин Вю трябваше да бъде включен в националното телевизионно шоу «Хора». За да предизвика обществен интерес към лагера, а оттам и дарения, Катлийн беше представила на телевизионен продуцент идеята си за сценарий. След няколко писма и продължителни телефонни разговори с Ню Йорк тя успя да наложи хрумването си. Беше й съобщено, че по някое време в лагера ще бъде изпратен видеооператор, за да направи филм за децата. Не беше помислила нито за миг за него, не беше се опитвала да си го представи как ще изглежда. Не бяха ли всички тези видеооператори малко късогледи? По-голямата част от тях не носеха ли отпуснати панталони с торбички на колената? Не ходеха ли напред-назад със светломери, които висяха на връвчици, вързани около вратовете им? Представите й за професията бяха много различни от вида на Ерик Гуджонсън.

Видът, а и името му силно напомняха за северните народи. Беше наследил тялото на свирепите си предци. В това високо мускулесто тяло, което излъчваше сила и виталност, сигурно течеше кръвта на известните от древността викинги. Дори и изправен неподвижно в измамно случайна поза, той изглеждаше невероятно силен.

Косата му блестеше на слънцето като златист шлем. Беше гъста, пищна и покриваше аристократичната му глава в небрежен безпорядък. По-тъмните на цвят мустаци засилваха чувствеността на широките му устни. Здравите му бели зъби проблясваха в приятен контраст със загорялото лице, привикнало да живее на открито.

Дънките му бяха добре износени и плътно прилепнали към тялото. Ризата му от лек памучен плат на райета прилепваше почти по същия начин към гръдния му кош. Навитите нагоре ръкави откриваха силни, жилести ръце. Разкопчаната отпред риза разкриваше широк гръден кош. Ръцете му бяха дълги — с издължени деликатни пръсти, и излъчваха едновременно и сила, и чувствителност, нужни за успешна работа със сложната видеокамера.

Неизвестно защо, Катлийн почувства странно присвиване в гърдите, докато очите й се плъзгаха нагоре по силния му врат, гордата брадичка, подсказваща упорство, чувствената уста и добре оформения нос — чак до сините очи.

Когато зелените й очи се срещнаха директно с неговите, в долната част на тялото си почувства странно усещане на потъване — едновременно вълнуващо и тревожно.

— Изглеждате по-подходящ за заснемане на тежки природни бедствия и кървави сблъсъци.

Той сви неопределено рамене.

— Отивам там, където ме изпратят.

— Надявам се, че не очаквате особено много от нас, защото иначе ще бъдете разочарован. В живота ни няма нищо необикновено.

— Не съм и имал подобни илюзии. Защо всъщност говорите така? Нямате ли доверие на журналистите? — Наведе се леко напред, с усмивка, само частично прикрита от мустаците му, и прошепна: — Или може би на мъжете изобщо?

С глас, хладен като израза на лицето й, Катлийн каза:

— Трябва да изкачите хълма и да завиете наляво. Карате направо, докато стигнете главната външна врата. Административната сграда е непосредствено зад нея, а вдясно е офисът. В него ще намерите Една или Би Джи.

— Благодаря — все още с предизвикателна усмивка, той се отправи с небрежна походка към паркирания си блейзър.

Катлийн не можеше да намери логично обяснение на раздразнителността си през остатъка от следобеда, въпреки че съумяваше да се справи с децата с присъщото си умение. По-голямата част от тях я обожаваха и я предпочитаха пред другите възпитатели. Тези чувства бяха взаимни.

Днес, поради някаква неясна за нея причина, от момента на срещата с Ерик Гуджонсън Катлийн беше избухлива и напрегната, искаше й се слънцето да слиза по-бързо към линията на хоризонта. В пет часа всички щяха да се отправят към бунгалата си за час почивка преди вечерта в голямата шумна трапезария.

Сега Катлийн седеше на брега на Кингс Ривър — река, която си пробиваше път през Озарк Маунтин в северозападен Арканзас. Беше си разрешила малка почивка под ласката на слънчевите лъчи, докато децата лудуваха в обградената с въже част от реката. Внимаваше за тях, следеше ги с очи, но все пак можеше да се поотпусне малко и да ги остави на собствените им игри в прозрачната вода.

Въздъхна дълбоко и затвори за миг очи, за да ги предпази от заслепяващото отражение на слънчевата светлина върху водната повърхност. Обичаше това място. Прекарваше отпуската си тук всяко лято и престоят в лагера беше празник за нея и помощ за приятелите й, семейство Харисън. Тя с радост работеше като възпитателка.

В продължение на шестдесет дни Катлийн Хейли, доставчик на модни стоки за универсалния магазин на Мейсън в Атланта, преставаше да съществува. Оставяше зад себе си бясното напрежение, с което живееше през другите десет месеца на годината, и се сливаше с планинския въздух, подчинявайки се доброволно на режима на редовна храна, ранни часове на ставане и лягане и изтощителни физически натоварвания. Но въпреки строгия режим на лагера, работата в него я отморяваше и физически, и психически.

Малко млади жени, втурнали се да правят кариера, биха отделили от ценното си време, за да работят като възпитателки в детски лагер, но за Катлийн това беше задължаващ емоционален ангажимент. Познаваше добре от личен опит отчаяната нужда на тези деца от обич и внимание.

Ако беше по силите й да даде обратно поне една частица от онова, което тя самата беше намерила тук преди години, струваше си да отдава време и усилия.

— Хей, Кати, Роби е извън въжето.

Отвори очи и видя малкия доносник с обвинително насочен пръст към момчето, нарушило строгите нравила на къпането в реката.

— Роби! — извика Катлийн. Когато главата на малкия нарушител се показа над повърхността, Катлийн му отправи заплашителен поглед. Това беше достатъчно, за да го принуди да се гмурне обратно под въжето при другите. За да му докаже, че не се шегува, тя го предупреди:

— Ако още веднъж те видя извън това въже, с дните ти за плуване тук е свършено. Ясно ли е?

— Да, Кати — прошепна виновно момчето и наведе глава.

Катлийн се усмихна вътрешно — знаеше, че неодобрението й е достатъчно, за да укроти и най-буйните от децата.

— Защо не се упражняваш да стоиш на ръце в реката, както се опитваше оня ден? Я провери колко дълго можеш да издържиш под водата.

Очите на детето светнаха моментално — знаеше, че Кати е отново благосклонна към него.

— Окей! Гледай!

— Добре — тя му махна с ръка от брега и малчуганът започна да демонстрира трика си. — Джейми, благодаря ти, че ми насочи вниманието към Роби, но искам да знаеш, че не е много хубаво да се доносничи. Окей?

Слабичкото момче с тъмна коса и очи се оклюма малко, но й отговори с плаха усмивка:

— Да, мадам.

Всяко лято сред лагеруващите винаги имаше поне едно дете, което й въздействаше много по-силно емоционално, отколкото останалите. Този път това дете беше Джейми.

Беше по-дребен от другите, несръчен, затворен в себе си. Игрите не му се удаваха и обикновено го избираха последен, когато се разделяха на отбори. Но той страстно обичаше да чете и рисуваше най-добре от всички. Тъмните му влажни очи грабнаха сърцето на Катлийн още при първата им среща и за нея, но въпреки усилията й да не показва предпочитания, Джейми заемаше специално място.