Катрин Каултър - Контесата

— Тя е много млада.

Спрях веднага, както бях протегнала ръка да отворя вратата към салона. Беше непознат за мен мъжки глас. Идваше от помещението, където бях вечеряла със съпруга си, и бях плакала за дядо, а той ме бе утешавал в прегръдките си.

Кой беше говорещият?

— Никоя жена никога не е млада — заяви Лорънс и думите му ме поразиха.

Разбира се, че бях млада. Недоволството в гласа му ме накара да се намръщя. Наистина бе слязъл много бързо.

— Ще видим — продължи графът. — Продължавай напред. Ще пристигнем в имението Девбридж за вечеря в други ден, за да изпреварим лошото време. Всичко върви добре. Не се притеснявай.

Хукнах нагоре по стълбите, забравила за пържолата на Джордж. С кого говореше Лорънс? Защо?

Може би с човека, който управляваше бизнеса му? Нямаше да забравя този глас. Несъмнено щях да срещна скоро притежателя му.

Бях млада и здрава, стомахът ми беше пълен и заспах бързо. Спах дълбоко през цялата нощ и дори хъркането на Джордж в ухото ми не прекъсна сънищата ми.

Бети почука на вратата малко след седем часа на следващата сутрин.

Мис Крислок ме разтърси за рамото.

— Анди, скъпа, трябва да се събуждаш вече. Опасявам се, че ако не изведа веднага Джордж на разходка, ни очакват неприятни последствия.

— Бедният Джордж — заявих аз и се протегнах. — Той така и не си получи пържолата.

— Няма нужда от пържола. Така, излизаме двамата. Ти се изкъпи, Анди. Аз няма да се бавя много.

— Благодаря ти, Мили. И аз, и моят красив Джордж ще ти бъдем задължени.

В този момент бях готова да убия не само заради новия си съпруг, а и заради мис Крислок. Молех се и двамата да нямат големи врагове, защото в противен случай със сигурност щях да увисна на бесилото.

След леката закуска напуснахме страноприемницата. Беше сив, влажен ден. Джордж изръмжа. Целунах го по главата.

— Хайде, Джордж, сега поне небето е сиво заради времето, а не заради ужасно замърсения въздух, както е в Лондон. Затова недей да скимтиш.

Лорънс позволи Джордж да пътува с нас известно време. Кучето, което не беше глупаво животно, го лизна по ръката.

— Нямаш срам — обадих се аз.

Съпругът ми се усмихна.

Денят премина приятно. Прекарахме нощта в страноприемницата в Колингфорд.

— Остава само още един ден — рече Лорънс, когато ме остави пред вратата на спалнята ми същата вечер. — Ще пристигнем вкъщи навреме за вечерята.

Точно това бе казал и на непознатия предишната нощ.

— Утре — добави той, като ме изчака да се прозея, — ще ти разкажа за Хюго, единствения ми предшественик, чиято история съдържа някои интересни моменти. Той си е водил даже дневник, за да знаят следващите поколения за манията му по прокълнатите еретици. Приятни сънища, Анди.

И така, на следващия ден научих, че Хюго Линдхърст, тогава виконт Линдхърст, бил издигнат в граф на Девбридж от добрата кралица Бес през 1584 година.

— Значи дневникът му съществува все още? — възкликнах аз. — Не си се шегувал с мен?

— Части от него. Страниците, които са останали, се пазят под стъкло в старата зала. Ще ти ги покажа. Той построил имението Девбридж, като го завършил през 1590 година. След като станал граф, ентусиазмът му да коли големи групи католици намалял. Започнал да се задоволява само с някое и друго аутодафе от време на време, когато някой католик минел през земите му. Умрял на седемдесет и четиригодишна възраст в леглото, заобиколен от седемте си деца.

Замислих се.

— Този Хюго изглежда доста зъл, Лорънс, но не виждам нищо романтично в цялата история. Не можеш ли да предложиш нещо по-добро?

Графът потъна в размисъл.

— След Хюго няма графове, които да представляват интерес. Процъфтявали сме под управлението на Стюартите, тъй като сме били заклети роялисти. За нещастие това в крайна сметка ни струвало твърде много. Кромуел и неговите хора превзели имението, когато Джеймс Линдхърст, тогавашният граф Девбридж, угощавал богато цял полк от роялистките войски. По-голямата част от сградата била унищожена по време на битката; единствено старата зала останала непокътната.

— Джеймс Линдхърст ми се струва по-обещаващ. Какво е станало с него?

— Последвал краля и в крайна сметка се качил на ешафода. Принуден съм да призная, че твоите предци, които са успели да избегнат неприятностите с Кромуел, са били по-гъвкави от моите. Родът Девбридж има късмет, че Стюартите се връщат бързо. Оттогава досега процъфтяваме. Последните ми предци съумели да се харесат на техни немски височества и били възнаградени подобаващо. И така, скъпа моя, стигаме до днешния ден.

— Ами имението? Кога е било възстановено?

— Както казах, старата зала си е същата от времето на Тюдорите. Всеки Девбридж оттогава досега е добавял по нещо свое и сега имението представлява не особено привлекателна смесица от различни архитектурни стилове.

Засмях се.

— Същото се отнася и за Диърфийлд Хол. Видях го за първи път, когато бях на десет години. Няма да забравя как се губех поне по веднъж на ден в продължение на цели три месеца.

— Ще ти бъде нужно известно време, докато се научиш да се ориентираш и в Девбридж. Аз затворих северното крило, така че ще се тревожиш за по-малко тъмни, плесенясали коридори.

Винаги бях обичала Йокршир. Човек разбира, че се намира в някоя по-специална част на Англия, когато може да види и да подуши тресавищата, които се простират като че ли чак до небето. Земите на съпруга ми се намираха на не повече от двайсет мили югозападно от Йорк, един от най-любимите ми градове. Бяхме се разхождали с карета в продължение на почти половин час сред гъста дъбова гора. И, дори още по-хубаво, Девбридж Манър отстоеше на не повече от петнайсет мили от Диърфийлд Хол. Имах чувството, че се прибирам у дома. Само дето дядо нямаше да е там.

Когато взехме поредния завой на пътя, пред нас се изправи Девбридж Манър, който все още блестеше под последните лъчи на яркото слънце. Както бе казал съпругът ми, той представляваше богата смесица от архитектурни стилове, но всички те се съчетаваха красиво — от назъбената кула до прекрасните арки в античен стил.

Бях се влюбила в имението, още преди да спрем пред огромните входни врати. Те бяха отворени със замах от Мойсей. До последния си ден ще се кълна, че библейският Мойсей не може да е бил по-впечатляващ от иконома на Девбридж — Брантли беше с дълги бели коси, черен костюм и светещи пророчески огънчета в светлите си очи.

Той щракна с пръсти и като по магия се появиха двама лакеи с ливреи в тъмносиньо и бяло. Единият от тях отвори вратичката на каретата, а другият постави табуретка за стъпване.

— Брантли — провикна се Лорънс, — това, разбира се, е новата ти любовница.

Очаквах от устата на Брантли да се излее някой от Божиите закони, но когато заговори, съседните хълмове не се разтърсиха, нито пък някой от храстите пламна.

— Добре дошли у дома, милорд, миледи — произнесе той с мек като бренди глас. — Цялото семейство е вътре и ви очаква.

Влязох със съпруга си в древна зала, мрачна и миришеща леко на ароматизиран с лимонова есенция паркетин и гниещо дърво.

Брантли ни поведе вдясно към красива двойна врата от орехово дърво. Отвори я, разпери широко ръце и обяви:

— Граф и графиня Девбридж.

Гостната представляваше дълго тясно помещение с висок сводест таван, доминирано от тъмночервени пердета и тежки махагонови мебели. Подът бе разделени от три прекрасни персийски килима и тази негова част, която се показваше между тях, блестеше с приятен, тъмен цвят. Всичко сияеше на светлината на най-малко петдесет запалени свещи, разположени в големи орнаментирани свещници.

В стаята имаше трима души. Те погледнаха от Лорънс към мен и отново — към него.

Определено не изглеждаха особено щастливи.