ПЕТА ГЛАВА

Прат изглеждаше така, сякаш някой току-що бе допрял дулото на пушка в гърба. Той не помръдна нито едно мускулче. Съмнявах се, че даже диша. Съзерцаваше чашата, която бях протегнала към него, и бутилката портвайн, сякаш бяха змия, готова да го ухапе.

В този момент си дадох сметка, че бях направила нещо, което една дама не би сторила никога, дори в предсмъртния си час. Зачаках, тъй като нямаше какво друго да направя. Лорънс ме погледна и видя, че съм напълно сериозна. Понечи да отвори уста, най-вероятно, за да ме прати по дяволите.

Но в крайна сметка реакцията му ме изненада. Просто даде знак на Прат с глава да напълни чашата ми. Не мислеше, че съм уличница, както обикновено наричаха обичащите да си пийват портвайн или бренди жени. Усмихнах се вътрешно, докато Прат, без да ме погледне в очите, наля около три непълни лъжички от червената течност в чашата ми.

Помня отвращението си, когато дядо ми бе налял за първи път малко от своя портвайн. Беше свел очи към мен, а аз се осмелих да изпръхтя отвратено.

— Какво е това? Да не би превъзходният ми портвайн да не ти харесва, госпожичке? Превъзходният ми портвайн, който е пропътувал дотук чак от региона на Дуеро в Северна Португалия?

— Може би се е развалил по време на дългото пътуване?

— Достатъчно. Този портвайн е най-хубавият на света. Ще ти кажа само, тъй като си очевидно страшно невежа, че портвайнът е наречен на името на град Порто. Чуй ме, мис Лъжеморал, за чиито вкусови луковици не си заслужава да се говори; това е част от твоето възпитание, и то много важна част. Ще се погрижим да направим небцето ти по-изтънчено. Не искам да те виждам да пиеш от онези отвратителни прасковени, кайсиеви или бадемови ликьори, които някой идиот е сметнал за най-подходящо питие за дамите преди един Господ знае колко време. Изпий всичко, което ти е налято в чашата, и да не си посмяла да се намръщиш или да издадеш отново някакви звуци.

И аз го бях изпила. Сега много обичах да пийна малко портвайн след вечеря, но тогава за обучението на бедните ми чувствителни вкусови луковици бяха необходими цели три месеца.

В продължение на почти осем години бях имала възможността да се присъединя към мъжката традиция за пийване на нещо хубаво на сладки приказки след вечеря. Дали това щеше да продължи?

Стоях в очакване.

Когато Прат и Бети излязоха, натоварени със сребърни подноси и чинии, съпругът ми се облегна назад, хванал грациозно чашата с портвайн между тънките си пръсти, и ме загледа изпод дебелите си тъмни вежди. Исках да му кажа, че дядо одобряваше това, а той бе дори по-стар от Лорънс, може би с цяло поколение. Не, по-добре беше да си държа устата затворена, ако не се сещах да кажа нищо друго в защита на обичая си да пийвам след вечеря. Знаех, че той нямаше да остави въпроса без внимание. Затова чаках. Едва ли щях да чакам дълго за укора. Но не последваха изречени с крясъци обвинения. Не, гласът му беше студен и уравновесен, когато заговори.

— Предполагам, че необичайния ви вкус към пиенето е отговорен херцогът?

— В началото това определено не беше моя идея — отвърнах аз с надеждата, че ще го обезоръжа с откровеността си. — На тринайсет години портвайнът ми се струваше отвратителен. Когато станах на четиринайсет, дядо ме информира колко е доволен, че е успял да възпита вкуса ми. Сега това е просто отдавнашен навик. Вярвам, че не намирате нищо лошо в него.

Беше добра защита. Най-хубавото в нея беше, че не излъгах. Но започнах да се питам дали лъжата нямаше да ми свърши по-добра работа, когато съпругът ми заяви със завидно спокоен глас, който обаче не можеше да ме заблуди:

— Напълно недопустимо е за една дама да пие портвайн. Намирисва на простащина, на леки жени в бирарията. Винаги съм мразел простащините.

— Струва ми се, че този портвайн е прекалено скъп за устата на леките жени, милорд. О, Божичко, не ме ругайте. Смайващо бърза съм в отговорите, нали? Умът ми се е сврял някъде в ъгъла и само наблюдава. Простете ми.

Реших да не споменавам за любовта си към брендито от областта Арманяк във Франция, както знаеше всеки образован човек.

Графът ме изгледа така, сякаш бях някакво невероятно същество, което вижда за първи път.

— Дядо ми — додадох вече по-бавно аз, готова за битка, тъй като не се различавах кой знае колко от която и да било друга млада дама. Спрях, изкашлях се и започнах наново. — Дядо ми никога не е бил простак. Дори за миг през целия си живот. Щом той е одобрявал нещо, тогава всеки, който го оспорва, трябва да е простак, не той.

Помислих си, че Лорънс ще скочи и ще обърне масата отгоре ми, но не го направи. Само си пое дълбоко въздух.

— Досега трябваше да съм научил, че човек трябва да се приспособи към навиците на своя съпруг или съпруга. Вече имам опит в това отношение. За разлика от вас. Вие сте съвсем млада. Не искам да пречупвам духа ви, Андрея, не… Анди, но не мога да позволя да правите така, когато сме с други хора. Не, не спорете с мен. Предлагам ви един компромис. Само ние двамата ще знаем, че пиете портвайн. Не е ли справедливо така?

— И без това никога не пия портвайн в компания — отвърнах аз. — Само пред дядо ми.

— В такъв случай въпросът е разрешен. — Съпругът ми вдигна чашата си и я чукна леко в моята. — За красивата ми нова съпруга. Дано никога не си помисли, че се е омъжила за досаден старец.

— Наздраве — рекох аз и се ухилих до уши като грешница, отървала се току-що от наказание.

Отпих от портвайна. Той не беше толкова хубав като този, който се намираше в мазето на дядо. Ако сега бях с него, щях да изпръхтя и да го изхвърля от чашата си. Но продължих да пия. Дядо определено беше справедлив човек, но понякога животът не беше. Някой вероятно би казал, че бях паднала в собствения си капан.

— Вие може би имате силна воля?

— Ни най-малко — отговорих аз, като премигнах няколко пъти. Сведох поглед към салфетката си. Разгънах я, след това я сгънах отново и пак я разгънах. — Ако някое от действията ми ви е неприятно, трябва да ми кажете. Както казахте, жененият човек трябва да се научи да прави компромиси. Да пречупва волята си. Възможно е в някои случаи дори да е сгрешил.

— Трябва ли да разбирам, че току-що ми дадохте разрешението си да ви поправям, ако нещо ми се стори особено нередно?

Не бях казала нищо подобно, но той бе изключително снизходителен; бях чувала, че доста по-възрастните мъже се държали често така към много по-младите си съпруги. Отново се почувствах поразена от това колко е мил, и отвърнах:

— Точно така. Вие сте джентълмен, Лорънс, също като дядо ми.

В мига, в който думите излязоха от устата ми, аз изгубих способността си да говоря. Само го съзерцавах безмълвно. И, за свой огромен ужас, заплаках.

Кълна се, нямам представа откъде се взеха проклетите сълзи, но те просто заизвираха от очите ми и потекоха по бузите.

— О, Божичко, много съжалявам.

Когато графът ми помогна да се изправя и ме притисна към гърдите си, не се поколебах. Никой не ме беше прегръщал след смъртта на дядо, никой, преди завръщането на Питър. Отпуснах се в обятията му. Той беше висок. Допирът до него ми носеше утеха. Плаках дълго.

Усещах топлия му дъх в косите си.

— Всичко е наред. Ти преживя тежък период. Всичко е наред, Андрея, не, Анди. Поплачи си, скъпа. Всичко е наред.

В този момент щях да се откажа доброволно от портвайна си, ако ме беше помолил. Но той предпочете да не го иска от мен. Вместо това ми предлагаше своето приятелство. Носеше ми утеха. Бях голяма късметлийка, че беше дошъл да ме навести и бе преценил, че би могъл да живее с мен.

След като се наридах и нахълцах, вдигнах лице.

— Ако наистина не ви харесва да пия, ще престана да го правя.

Той се позасмя и ме прегърна отново.

— Не, една графиня не би трябвало да се разделя с портвайна си.

В този момент бях готова да убия заради него. Усмихнах му се през сълзи.

— Ако криете някакви ужасни семейни тайни, кълна се да не ги издам никога.

Лорънс замълча за миг, после изрече спокойно:

— Не бих очаквал друго от вас — дядо ви ви е възпитал толкова добре. Надявам се, че няма да се разочаровате, но моите предци са били изключително уравновесени хора и са следвали един след друг без особен шум, предателство или скандали. Е, може би по малко, но не особено много. Въпреки това ценя обещанието ви. И така, скъпа ми Анди, вие се държахте достойно досега. Надявам се, че новият дом и новите хора, които ще срещнете, ще спомогнат за намаляване на мъката ви. Но все пак, скъпа, мъката е важно нещо, както знаете. В крайна сметка спомените ви за вашия дядо ще улегнат около вас като удобна стара дреха. Те ще ви утешават, ще ви карат да се усмихвате, може би дори да се смеете, в най-странни моменти. Но моето рамо ще бъде винаги наблизо, ако пожелаете да го използвате отново.

— Господ ви е създал много добър човек, сър — подсмъркнах аз и се изсекнах в кърпичката, която ми подаде. — В моето семейство обаче има тайни, някои от тях доста скандални, но нито една не е достатъчно стара, за да бъде романтична.

— Заедно ще съумеем да създадем някоя чудесна история на ужасите от миналото, с която да се забавляваме през студените зимни вечери.

— Трябва да побързаме, тъй като зимата почти пристигна.

— Ще направя отново справка с историята на моето семейство, за да видя дали ще мога да изнамеря някой възмутителен факт.

Графът ме придружи до спалнята ми, сведе към лицето ми усмихнатия си поглед и ме потупа по бузата.

— Приятни сънища, скъпа Анди.

Проследих го с очи, като тръгна по слабо осветения коридор. Той ми махна, преди да отвори вратата към своята стая. Интересно дали камериерът му Флинт вече бе заспал. Аз самата не бих искала Флинт да спи някъде наблизо до мен.

Щом влязох, бях посрещната от деликатните въздишки, които изпускаше насън мис Крислок, и гръмкото хъркане на Джордж. Сетих се за парченцата пържола, които му бях отделила. Забравих ги увити в една салфетка долу на масата. Мисълта, колко щастлив щеше да бъде териерът, когато му ги дам утре сутринта, ме накара да взема свещ и да заслизам надолу. Може би едрогъдрата Бети все още не беше разчистила всичко.