— Ти ми написа писмо, от което нищо не разбрах. За мен то нямаше реален смисъл, освен някакви мелодраматични бръщолевения, че съм била в опасност. Не, излъгах, вече е прекалено късно за каквито и да било измами. Възнамерявах да си тръгна съвсем скоро, но не само заради твоето предупредително писмо. Това чудовище ме тероризираше и беше причината да искам да си тръгна. Само дето едва вчера установих, че именно той е виновен за всичко.

Лорънс ме стисна още по-силно за ръката. Заболя ме, но не издадох звук.

— Аз, чудовище? Погледни го, скъпа ми съпруго, той е чудовището и ти го знаеш добре.

Погледнах към мъжа, който лежеше на мръсното тясно легло. Във вените ми течеше неговата кръв, той ми бе дал своите черти, и бе дошъл в Англия, за да ме спаси. Най-сетне си дадох сметка, че изтърпяваше ужасни болки, именно защото бе дошъл да ме спаси.

— Татко, ти си ранен — прошепнах аз.

Видях засъхналата кръв на рамото му, видях окъсаните му, изцапани и кални дрехи.

Понечих да се приближа, но съпругът ми ме стисна още по-силно и ме възпря.

— Това значи ли, че си готова да му простиш всичко, което причини на майка ти? Всичко, което причини и на теб? О, виждам съжалението в очите ти. Не се притеснявай, прострелял съм го където трябва. Няма да умре веднага.

Започнах да галя ритмично Джордж, който се би притиснал силно в гърдите ми. Обърнах се към графа.

— Какво е сторил на теб, че си го прострелял? Защо си го примамил в Англия и си го направил твой затворник?

Лорънс се изсмя.

— Е, Джеймсън, ти ли искаш да й разкажеш за отвратителното си развратничене или да го направя аз?

— Това не я засяга, Линдхърст — обади се баща ми. — Нека си остане между нас двамата, където му е мястото.

— Не мисля така, Джеймсън. Все пак успях да се добера до теб едва след като използвах нея като прелестна примамка. Но дори тогава не бях сигурен дали ще дойдеш, защото не знаех дали изобщо изпитваш някакви чувства към нея. Колко съм се молил да е така. Реших, че най-добрият начин да те накарам да се върнеш, вероятно единственият сигурен начин, е като се оженя за нея. Тогава щеше да приемеш, че тя е напълно в моя власт. Но, казвам ти, когато разпратих съобщението за сключването на този брак до всички вестници, за които се сетих, аз се молех да откриеш по-скоро какво съм направил. В противен случай щях да бъда вързан с нея, докато измисля нещо друго. Ти обаче прочете красиво оформеното ми съобщение. Написа й онова писмо, за да я предупредиш, че идваш, нейния рицар-спасител. Но, разбира се, това нямаше значение. Аз контролирах всичко. Да, всичко, което бях планирал, се развиваше чудесно. Ти, тя, дори нещастният ми племенник. Ах, скъпият ми племенник Джон. Беше много приятно, истинско представление. Наблюдавах го как се влюбва в нея. Всъщност мисля, че бедният ми племенник се е влюбил в нея още преди да пристигането ми в Лондон, за да я ухажвам. Но тя е толкова повредена от теб, толкова се страхува от мъжете заради примера на твоята безсрамна порочност, че видя в моя племенник само опасност за себе си. Обзалагам се, че всяка негова усмивка, всяка негова дума я е ужасявала. Осъзнах колко дълбоки белези си оставил в душата й едва когато видях, че племенникът ми я обича и вероятно бе опитал да я привлече по време на престоя си в Лондон. Той е войник, добре сложен, силен, красив млад мъж, а аз, колкото и да ми е неприятно да го призная, съм по-възрастен. Въпреки всичко тя предпочете мене пред него. Той се провали. Питах се каква беше причината. Разбира се, отговорът беше ясен за всеки, който просто зададеше няколко дискретни въпроса. А аз знаех точно какво да питам. И тогава разбрах, че тя се страхуваше от младия мъж заради това, което те бе видяла да правиш.

Обърнах се бавно и го погледнах. Отново осъзнах собствената си заслепеност, неспособността си да преценя кое е истинско и кое — не в живота ми. Той знаеше, че Джон ме обича? Ах, но какво беше направил с него?

— Какво имаше предвид като каза, че си контролирал Джон? — попитах аз.

Той ми се усмихна. Беше готов да потрие ръце, толкова доволен изглеждаше от себе си.

— Погрижих се за него.

— Той не е на никакво Коледно парти с лейди Елизабет, нали? Заради това Темпест беше в конюшнята. Направил си му нещо. Боже мой, убил си го, нали? Убил си собствената си кръв и плът.

ТРИЙСЕТА ГЛАВА

Чудовището пред мен се засмя.

— Още не. Но скоро, скъпа, съвсем скоро.

Нещо се счупи вътре в мен, счупи се напълно, непоправимо. Пуснах Джордж на пода и се спуснах към съпруга си. Свалих си ръкавиците и посегнах към очите му, но той беше прекалено висок и аз не успях да достигна дотам. Впих нокти в бузите му. Усетих как кожата му се съдра, усетих влагата от кръвта му по пръстите си.

— Къде е Джон, дяволите да те вземат? Къде?

Той извика от болка и ме сграбчи за китките. Бях му причинила голяма болка. Толкова ми беше приятно. Задъхана го сритах, но пелерината не ми позволяваше да му нанеса гадните удари, които бях намислила.

— За Бога, отиди да доведеш майор Линдхърст от навеса — обърна се Лорънс към Флинт. — Остави Бойнтън там. Нека малката кучка види, че още не съм го убил. Пък и защо да пропуска тази прекрасна сцена? Все пак тя ще е резултат от всичките ми така добре изпълнени планове. А сега, мадам, стой мирно, иначе ще убия и него, и проклетото куче. — Пусна ме и постави носна кърпа върху бузите си. — Ще ми платиш за това.

— Да, — отвърнах аз. — Ти вече ми каза, че ще платя за всичко.

Наведох се и взех териера. Не казах нищо повече, само стоях на мястото си и се тресях от гняв, от безсилие, като гледах към баща си. Чуваше се само дълбокото дишане на мъжете. Струваше ми се, че аз самата не дишам. Стоях замръзнала на мястото си, с изцапани от кръвта на Лорънс длани. Баща ми лежеше неподвижно, без да издава звук. Огънят изсъска и нагоре политнаха искри.

Вратата се отвори отново. Завъртях се рязко и видях как Флинт блъсна Джон в стаята. Ръцете му бяха завързани зад гърба. Беше само по една бяла риза, бричове и ботуши. Сигурно бе вледенен. Копелета. Лицето му беше насинено. Изглеждаше отслабнал, измъчен. По бузите му бе набола тъмна брада. Колко ли го бяха държали тук? Всъщност знаех. Държаха го тук заедно с Бойнтън от два дена.

Искаше ми се да се спусна към него, но знаех, че не трябва да го правя. Произнесох спокойно и много бавно:

— Добре ли си, Джон?

Учудващо той ми се усмихна и белите му зъби блеснаха в сумрака.

— Добре съм, Анди. Малко ми е студено, но ще оцелея. Бойнтън също ще оцелее. Чудех се колко време ще му бъде нужно да те доведе тук. Знаех, че ще го направи. Съжалявам, че не успях да го спра. Опитах, но бях закъснял. Той ме чакаше заедно със своите биячи. Доколкото разбрах, човекът на леглото е баща ти?

— Да. — Джордж залая лудо. — Млъкни — рекох аз. — Джон не може да те държи сега. Спомни си обучението на Брантли. Бъди търпелив, Джордж.

— Ако това ще направи живота ти още по-мил, Джон, нека ти кажа, че малката кучка те обича — обади се графът. — Дали толкова, колкото я обичаш ти ли? Е, не знам. Но опита да ме убие като разбра, че съм те хванал. Виж само какво ми направи на лицето.

— Иска ми се да бе успяла да направи нещо повече — отвърна Джон. Погледна ме и се усмихна отново, този път — още по-широко. — Повече ли ме обичаш, отколкото те обичам аз, Анди? Мислиш ли, че такова нещо е възможно?

Стоях като закована на мястото си и галех трескаво перчема на Джордж.

— Не. Не е възможно.

Младият мъж ме дари с ослепителна усмивка, но не каза нищо.

— Тя е само едно малко момиче — заяви графът, като се намръщи насреща ми; стори ме се леко озадачен. — Успя да ми разкъса кожата с ноктите си. А, можеш да бъдеш сигурен, че ще си плати за това.

Сетих се отново за притиснатия в корема ми пистолет. Тресях се от желание да го застрелям.

— Е, вече събра всичките си играчи — обърнах се към съпруга си аз. — Използва ме като примамка, за да се добереш до баща ми. Сега имаш и двама ни. Довел си тук дори собствената си плът и кръв. С Джон нямаме ли вече право да разберем за какво е целият театър?

Лорънс нямаше да убие собствения си племенник, своя наследник, нали? Не, беше прекалено чудовищно. В такъв случай оставахме само двамата с баща ми.

— Е? Някой от вас няма ли да ми каже? Да каже на Джон?

Баща ми трепна от болката в рамото си и се вторачи в дланите си. Сетне вдигна глава и погледна право към мен. Трябваше да бъдеш сляп, за да не видиш абсолютното отчаяние в очите му.

„Той гледа през мен, в миналото“ — помислих си аз.

— Оттогава мина толкова време…

Не довърши мисълта си, прекъснат от раздираща кашлица. После избърса уста с ръкава си и додаде бавно:

— Срещнах лейди Каролайн в Париж. Тогава тя беше втората съпруга на Линдхърст.

Разбира се, Каролайн. Трябваше да се досетя, но не го бях направила. Толкова очевидно беше. Баща ми обичаше жените, те вероятно го обсаждаха и той ги използваше. Защо не Каролайн? Устата ми пресъхна толкова силно, че ми стана трудно да дишам. Загалих отново Джордж и усетих как Джон застана на по-малко от метър от мен. Макар да мълчеше, знаех, че мисли как би могъл да ни спаси.

— Станахме любовници, Андрея, чуй ме. Аз я обичах и тя ме обичаше. Никога не съм обичал никоя жена така, както обичах Каролайн. Опитай да разбереш — нито аз, нито тя можехме да постъпим по друг начин. Трябва да опиташ да ми простиш.

— Продължавай, Джеймсън — обади се Лорънс. — Време е тя да научи цялата истина за баща си.

— Вече знам цялата истина — отвърнах аз, но и двамата не ми обърнаха внимание.

— Добре тогава, ще чуеш всичко — отвърна баща ми. — Лейди Каролайн забременя. Аз, разбира се, бях женен за майка ти. В крайна сметка и двамата разбирахме, че нямаме избор. Тя трябваше да направи така, че детето да мине като създадено от Линдхърст. Каза, че е пътувала в продължение на почти месец без съпруга си и не беше сигурна дали ще успее да представи детето като негово. Но трябваше да опита. Какво беше един месец в крайна сметка? Бебетата често се раждат преждевременно. Двамата обаче трябваше да се разделим и това ни изпълваше с безкрайно отчаяние.