Катрин Каултър - Контесата

„Не, лъжеш се — помислих си аз. — Темпест е много повече от конете, които си виждал. Той може да лети през целия път до Лондон, без да забави темпо или да се измори. Защо не продължите да търсите, да преследвате? Вървете, вървете нататък.“ Повтарях си тези думи отново и отново, като молитва. „Да, просто си продължете напред по пътя. Ние не сме тук. Тук няма нищо за вас, продължете нататък.“

— Имаш право. Тя не може да е стигнала по-далеч оттук. Конят на Джон е бърз, но дори той се изморява и вече би трябвало да е даже мъртъв.

Това беше Лорънс, моят любим съпруг. О, Боже, не беше справедливо. Прекалено близо, той и хората му бяха прекалено близо. Какво да правя?

— Тя е наблизо. — Това отново беше гласът на графа. — Готов съм да се закълна, че чух конско цвилене. Дойде отнякъде близо, сигурен съм.

Някакъв мъж изсумтя, но не си каза мнението. Те идваха дори още по-близко. Всеки момент някой от тях щеше да ни види и това щеше да сложи край на всичко.

Този, който ни издаде, не беше Темпест. А Джордж. Той нямаше представа какво става, затова задраска по гърдите ми и изсумтя силно. Не че това променяше нещо; те щяха да ни открият така или иначе, невъзможно беше да не ни видят.

„Нямам избор“ — помислих си аз, затегнах по-здраво колана около териера, сграбчих издатината на седлото и се метнах на седлото. Излетяхме измежду дърветата като гюлле.

Опитът ми бе отчаян; знаех, че нямам шансове. Темпест дишаше тежко под мен. Това бе прекалено много за него, той намаляваше темпото. По лицето ми потекоха сълзи на безсилие и замръзваха, преди да достигнат брадичката ми. Погледнах през рамо и успях да различа мрачното лице на съпруга си на бледата светлина преди зазоряване. Буквално се задушавах от страх.

Миг по-късно някакъв кон се изравни с нас. Ездачът се присегна и ме прихвана през кръста. Джордж изръмжа и мъжът се отдръпна изненадан.

— Проклетото куче — извика той. — Пъхнала го е под пелерината си.

Чух ги как си подвикват един на друг. Скоро мъжът се върна и този път сграбчи юздите на жребеца и ги издърпа от ръцете ми. Бавно ги опъна и накара Темпест да спре. Тогава Лорънс се озова от другата ми страна. Удари ме неочаквано с опакото на дланта си и ме събори от гърба на коня. Грабнах Джордж и успях да го измъкна, преди да се стоваря върху замръзналата земя. Не се приземих на него, слава Богу.

Въздухът ми излезе от дробовете. Лежах на земята, взирах се в сивата предутринна виделина и опитвах да си поема въздух. Териерът лаеше като побеснял и тичаше около мен, опитвайки да ме защити. След това изскимтя нещастно и скочи върху мен. Над мен се надвеси лицето на Флинт.

— Жива е, милорд — обърна се той към Лорънс, който стоеше до него и можеше да види и сам, че съм жива. — Просто се е поударила, нищо повече. Кучето е добре и най-сетне престана да джафка. Виж го само, как се е настанило на гърдите й и й лиже лицето. Искате ли да го убия? Надявах се, като я съборихте от коня, че ще се приземи върху псето и ще го убие.

Ако в този момент бях успяла да си поема въздух, щях със сигурност да му обясня какво мислех за него. Но не бях в състояние да направя каквото и да било, освен да лежа безпомощно и да се питам дали въздухът ще успее да достигне някога отново до тялото ми.

— Не, остави й нещо — отвърна графът, — въпреки че тя не заслужава никаква милост от мен. Тя ми създаде повече неприятности, отколкото си заслужава да изтърпи човек заради нея. Да, остави й окаяното псе. Господ е свидетел, че тя го обича повече отколкото обича което и да било човешко същество.

— Не е редно да се обича толкова един помияр — заяви Флинт и се изплю, като за малко не успя да улучи лицето ми.

— Тя няма нищо друго — отговори съпругът ми.

В този момент го мразех повече от което и да било друго човешко същество, защото имаше право.

Тогава Лорънс се надвеси над мен; вятърът развяваше пелерината му. И изрече усмихнато с прекрасен, мил глас:

— Не се съпротивлявай повече, мадам, в противен случай ще кажа на Флинт да убие кучето. Разбра ли?

— Да — отвърнах аз, като поемах големи порции въздух. — Разбрах.

Захаросаният му глас ме беше уплашил повече отколкото падането от гърба на Темпест.

— Ти ми създаде куп неприятности — додаде той. — И затруднения. Загуби ми много време. Край на това. Ставай. Чака ни път.

Никой не ми помогна. Успях да се обърна и да се изправя на колене и длани, а след това бавно да се изправя. Притиснах Джордж към гърдите си. Пистолетът ми бе все още на кръста, но засега не можех да го използвам. В него имаше само един-единствен куршум.

Бяха им отнела няколко часа, докато ме открият. Бяха ме хванали, тъй като конете им бяха свежи. Сигурно ги бяха сменили в селото. Ако бях рискувала да го направя, сега сигурно щях да бъда на свобода.

Графът изглеждаше мрачен и черен като самия дявол, както стоеше пред мен, увит в черна пелерина и с черни ръкавици на ръцете.

— Аз те подцених, Андрея. Не, няма да те наричам повече Анди… какво смешно име само. Трябваше доста дълго да се преструвам, че ми е приятно да те наричам така, за да запазя доверието ти. Предполагах, че ще опиташ да избягаш, затова бях решил да те упоя. Не беше изключено някой слуга да мине край стаята ти и да те чуе да викаш или да блъскаш по вратата. Да, давах си сметка, че няма да стоиш мирно там и спокойно да ме чакаш. Затова се върнах бързо с едно чудесно упойващо средство, което смятах да излея в гърлото ти. Но за моя изненада се озовах в една празна и много студена стая. Беше леденостудена, по-точно, тъй като ти беше оставила прозореца широко отворен. Щях да те убия, ако те бях открил тогава. Но за твой късмет не те намерих. А сега обаче съм спокоен и ти си отново в ръцете ми. Всичко приключи.

Дишането ми вече се бе нормализирало. Стоях и съзерцавах човека, на когото се бях доверила, човека, чиято привързаност към мен бях смятала за дълбока и здрава, поне в началото, поне преди появата на старицата в стаята ми. Лъжа, всичко е било лъжа, хитрост. Но какво се стремеше да постигне с тях?

— Какво ще правите сега, милорд? Ще ме върнете в Девбридж Манър и ще ме заключите в Синята стая ли? Ще сложите ли отново решетки на прозорците, както сте го направили за Каролайн?

Вятърът преметна пелерината му върху ботушите.

— Мълчи, глупаво момиче. Не знаеш за какво говориш.

— Така ли? Знам, че ме излъга. Каролайн не е минала по онази издатина по стената, за да стигне до съседна стая и да отиде на северната кула. Няма друга стая преди края на перваза при комина. Какво направи с Каролайн? — Но аз вече знаех. Беше я убил. Беше я блъснал от балкона на северната кула. Той беше наясно какво мислех. Виждах го по лицето му. И, тъй като това вече нямаше значение, добавих: — Накарал си я да се качи в северната кула, и си я блъснал от балкона й, нали?

Видях как дръпна рязко ръка към тялото си и я стисна в юмрук. Лицето му се изкриви от злоба, а по омразата в очите му разбрах, че не трябваше да казвам това. Усетих, че ще ме удари лошо, може би ще ми счупи челюстта.

Нямах време, нямах време да се спася.