Той се взираше напрегнато в мен. Аз треперех. Знаех го, но не можех да се спра.

— Как ми се иска никога да не бях виждала това, никога да не бях научавала каквото и да е от цялата тази история — рекох аз.

Лорънс ме пусна. Отстъпих крачка назад. Потърках с длан челото си. Дали не опитвах да изтрия онези кошмарни спомени? Спомени, които не бях виждала или чувствала така ясно от много години.

Настана дълбоко, безконечно мълчание. Аз опитвах да се преборя с личния си кошмар, и студенината на тишината, нейната заплашителност не достигнаха до мен.

Дочух гласа му:

— Може би сега разбирам защо си се омъжила за мен, Андрея. Мислеше си, че ще заема мястото на дядо ти, нали така? Че ще те защитавам и пазя от собствените ти страхове, от ужасните кошмари и видения от твоето минало, които продължават да те спохождат, както стана и сега? Не, в твоите планове няма място за похотлив млад съпруг, нали?

Видях смеещия се Джон, видях как гали с голямата си длан гривата на Малката Бес. Джон, който държеше Джордж и пак се смееше на нещо, което бях казала, и смехът му ми харесваше, усещах го с душата си. Пак Джон, този път ядосан, с потъмнял от ярост поглед, тъй като бях съпруга на чичо му и никога нямаше да бъда негова. Все едно, че някой завъртя забит в сърцето ми нож.

Бавно поклатих глава.

— Би ли искала да ми кажеш какво е направил баща ти? Какво си го видяла да прави? Какво си чула за него?

— Баща ми — промълвих бавно аз. — Баща ми. Какво знаеш ти за него? Какво общо има той с тази лудост?

— Няма значение, не и сега. Ще се убедиш, че знам за твоето минало повече, отколкото предполагаш.

Надвеси се над мен; лицето му се приближи до моето. Сигурно бе забелязал убийствения ми страх, защото се изправи и се разсмя. Смехът му беше грозен; сърцето ми изтръпна при този звук.

— А, не се притеснявай, че ще те изнасиля. Нямам време за това, честно казано. Би ми се искало да ти отнема девствеността, но явно не е писано да стане. Жалко.

— Защо се ожени за мен?

Той придърпа стола си по-близо до моя и седна, като кръстоса ръце пред гърди. Нямах представа какво мисли, какво планира, но знаех, че не е хубаво. Трябваше да го накарам да говори. Имах нужда от време. Джон щеше да дойде, със сигурност. Не, той беше с лейди Елизабет. Беше ме изоставил. Знаех, че не трябва да се изненадвам, защото мъжете никога не бяха почтени с нито една жена, но въпреки това бях съсипана от неговото предателство. Макар да знаеше на каква опасност съм изложена, той бе заминал.

— Наистина постъпи много глупаво, като ми претърси стаите.

Претърсила стаите ли? А, по дяволите. Откъде можеше да е научил? Но дълбоко в себе си не бях изненадана, че знаеше. Графът бръкна в джоба на жилетката си и измъкна писмо със смачкани ръбове. Показа ми го.

— Какво стана ли? Ти прочете всичките ми писма и това те разстрои особено много, така че едва не го унищожи. Не беше никак съвършена в методите си на претърсване. Не успя даже да пригладиш ръбовете така, че да не забележа. А и подуших миризмата ти, лека, нежна и съвсем отчетлива. Вдишах я и разбрах, че си влизала в тайната ми стаичка.

Свих рамене.

— Пликът, който размахваш пред очите ми… изглежда като от много старо писмо, милорд, написано отдавна, може би по времето, когато дори ти си бил млад.

Помислих, че ще ме удари.

— Вечната ти наглост. Доста си арогантна, моето момиче, но в крайна сметка се показа недостоен опонент, направо глупав. Искаш ли да те ударя? Не, вероятно не.

Започна да сгъва и разгъва старото писмо между дългите си пръсти.

— Ти открадна писмото от баща ми — рекох аз.

— О, да. Всъщност беше Флинт. Проклетото ти куче едва не му откъсна крака. Той искаше да убие мизерната гадинка, но нямаше как да го направи. Казаха ми, че си получила писмо. Не беше трудно да го намеря. А ти, скъпа, знаеш, че баща ти е пристигнал в Лондон на осми този месец.

— Кажи ми защо правиш всичко това. По дяволите, какво съм направила аз? Нямам ли право да знам?

— Нямаш никакви права. Но ще разбереш всичко, когато му дойде времето. — Изправи се. — Така, достатъчно по този въпрос. Наистина нямам повече време за губене с теб. — Спря за момент и погледна към разпилените по пода шахматни фигурки. — Не мога да повярвам, че успя да ме биеш втори път.

— Не беше трудно. Ти наистина играеш добре, но не можеш да се сравняваш с моето ниво. Да вземем стратегическите ти опити — те са банални като изтърканите стратегии на старците, които играят шах в Хайд парк. Колкото до логиката и планирането, беше достатъчно да те подканя и ти всеки път налапваше въдицата. Ако тук има недостоен опонент, определено си ти.

Тогава Лорънс ме удари, силно, с цяла длан по бузата. Не издадох звук. Скочих насреща му и го ритнах с коляно в слабините. Той изрева и залитна назад, хвана се, като стенеше, и се сгъна надве. Вдигнах полите си и хукнах. Той се спусна след мен, все така приведен, като някой старец, какъвто бе всъщност. Но беше силен. Хвана ме за ръката и започна да я извива, докато заохках от болка. Опитах да се отскубна, но щом помръднех, той извиваше ръката ми още по-високо зад гърба. Най-сетне успя да се изправи.

— Кучка. — Удари ме отново, по другата буза. Щях да се залепя за стената, ако не ме държеше. Дръпна ме грубо към себе си. — Чуй ме добре. Опитай само да ме удариш отново и ще те удуша, тук и сега. Това няма да промени кой знае какво. Така, сега двамата с теб отиваме в стаята ти. Няма да казваш нищо. Няма да опитваш да се отскубнеш от мен. Направиш ли го, просто ще обясня на всички, че си станала жертва на болестта, поразила бедната ми Каролайн. Дръж си устата затворена. Мисли за кучето си. Мисли как Флинт ще го вдигне за шията и ще му я извие.

— Копеле.

— А, виждам, че ме разбра.

Не се мяркаха никакви слуги. Молех се да видя поне Брантли, но Старата зала беше празна. Когато наближихме Синята стая, графът рече:

— Уволних Белинда. Вече би трябвало да е пристигнала в къщата на майка си в селото. Джордж обаче е в спалнята ти. Двамата ще ме чакате там. А аз ще дойда, не се бой.

Отвори вратата, блъсна ме вътре и я затръшна след мен. Чух как завъртя ключа в ключалката.

ДВАЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Студеният зимен вятър пареше лицето ми и мяташе вълненото ми боне. Приведох се към шията на Темпест, за да се стопля от вдигащата се от гривата му пара. Той дишаше тежко, по хълбоците му бе избила пяна. Накарах го да намали темпото. Не исках да падне от изтощение. Джон нямаше да остане доволен, че съм съсипала любимия му кон. Джон. Не, нямаше да мисля за него. Джордж се размърда под пелерината ми, усетих малката му глава точно под сърцето си. От време на време той ме близваше и ризата ми бе измокрена на това място. Молех се да не му е много студено.

Поведох жребеца встрани от пътя, към горичката от борови и кленови дървета, смъкнах се от гърба му и дръпнах юздите над главата му. Той замята нагоре-надолу глава, от устата му полетя пяна. Дърветата осигуряваха известна защита срещу безмилостния вятър. Нямах друг избор, освен да оставя Джордж на земята и да му кажа да не се отдалечава. Той изскимтя и се притисна в крака ми.

— Всичко ще бъде наред — казах аз. — Дай ми само една минутка. — Разтърках Темпест с одеялото от седлото, и отново го наметнах с него, за да го предпазя колкото мога от вятъра, който връхлиташе измежду голите клони на дърветата. Потупах го по шията и се притиснах в главата му. — Благодаря ти, Темпест. Джон грешеше. Ти не ни изхвърли с Джордж в канавката. Ти ще ни спасиш живота и на двамата. Единственият ми въпрос обаче е защо Джон не те взе на проклетото Коледно парти с лейди Елизабет? Една не паднах, като те видях в конюшнята.

Конят изцвили тихичко и ме бутна с глава по рамото.

Вятърът наду пелерината ми, когато се запътих бавно обратно към главния път и се взрях напрегнато натам, откъдето бяхме дошли. Бледият полумесец на зимната луна гледаше към празния път. Самотен бухал се обади от дъба, който се намираше на не повече от три метра от мен. Отпуснах се на колене сред храсталаците край Темпест и се притиснах в голите клони, търсейки топлина. През глезена ме проряза болка. Побързах да седна, измъкнах краката си изпод тялото и започнах да масажирам болезненото място през обувката, доколкото можех. Ако имах по-голям късмет, това нямаше да се случи. Но аз носех Джордж, привързан с колан за кръста ми, и нямаше как да го използвам, за да пресека падането.

Вдигнах очи към тънкия лунен сърп, който се открояваше ярко на тъмното небе. Погалих копринения перчем на Джордж и си спомних как до съвсем скоро бях стояла насред спалнята си и, вперила поглед към заключената врата, се вслушвах в отдалечаващите се стъпки на моя съпруг.

Джордж бе скочил на крака и се бе втурнал към мен. Хванах го и го прегърнах силно.

— Имаме проблем, сладкия ми Джордж. И то много голям, но поне онзи побъркан ни остави сами за известно време. Което означава, че двамата с теб ще се измъкнем все някак си от това място.

Аз, разбира се, знаех какво трябва да направя. Не губих време в дърпане на дръжката или блъскане по вратата на стаята. Бях сигурна, че наблизо няма никой, който да ме чуе. Не, очевидно с териера трябваше да се задоволим с прозореца и да се приземим някак си на замръзналата земя. После трябваше да открадна един кон. Е, нямаше да бъде Малката Бес, тъй като гърбът и ставата й все още не бяха достатъчно добре заздравели. Щях да видя какви животни бяха останали в конюшнята.

— Хайде, Джордж, да видим с какво разполагаме там.

Занесох го до прозореца. Дръпнах тежките завеси и се взрях в мрака. Навън изглежда беше много студено, а на нощното небе блестеше твърдият лунен сърп. Разстоянието до земята беше доста голямо, външната стена изглеждаше съвсем отвесна. Силният вятър раздразни очите ми, докато опипвах прозоречните рамки. Знаех, че там някъде има перваз. Каролайн се бе измъкнала навън и бе вървяла по него, докато стигне до друга стая. Трябва да беше достатъчно широк. Само че аз щях да нося Джордж и беше още по-опасно.