Джон изруга особено цветисто.

— Когато ме държиш в неведение, ме деморализираш — заяви той, като ме гледаше така, сякаш му се искаше да ме удуши.

Моментално заклатих глава.

— Съжалявам, ако си се почувствал така. Писмото на баща ми ми се стори смехотворно. Не, не съвсем, след като вече с мен се бяха случили всички тези неща. Важното сега е, че напускам. Не искам да стоя тук и да позволя на някой си да ме убие или да ме накара да си платя за всичко. Връщам се в дядовата къща в Лондон.

— Да — възкликна той. — И аз мисля, че трябва да заминеш. А докато те няма, аз ще стигна до дъното на цялата тази работа.

— Как?

— Време е да се поогледам — отговори той. — Не, не можеш да се прибереш в Лондон. Какво например ще кажеш на чичо Лорънс? Няма основателна причина. Не можеш да заминеш, дяволите да го вземат.

— Нямам избор.

— Добре. И каква причина ще му изтъкнеш? Измисли нещо.

— О, Боже, не знам. Чакай да помисля. Все трябва да има някоя основателна причина, поради която трябва да се върна. Сетих се… Питър. Сега той е маркиз Бротън. Ще кажа на всички, че ми е писал и ме е помолил да отида да му помогна при премебелирането на лондонската къща. Какво мислиш?

— Звучи нелепо.

— Само защото ти смяташ, че…

— Не, Анди. Помисли. Следващата седмица е Коледа. Семействата се събират заедно за Коледа. Ти си младоженка. Никой няма да приеме, че можеш да изоставиш съпруга си точно за Коледа. Нещо повече, ти си новата графиня и като такава ще трябва да посещаваш службите в селото и да присъстваш на партитата, давани от местната аристокрация. Ще трябва да купуваш, опаковаш и раздаваш подаръци. От теб ще се очаква да организираш Коледен бал за слугите и да им подариш пари. Не, ще трябва да измислим нещо друго. По дяволите, в момента не се сещам за нищо, но ще се справя.

Почеса се по брадичката, обърна се и ме остави. Зърнах Бойнтън край един от старите дъбове.

Отидох да навестя Джудит и мис Гилбанк и научих как да казвам „довиждане“ на турски. Прекарах един час с мис Крислок, която говореше неспирно за гостите. Всички те имаха недостатъци, която тя държеше да обсъди с подробности на всяка цена.

Най-накрая взех Джордж и го изведох навън. Изчаках търпеливо, докато подуши десетина дървета и храстчета, плета, тревите, докато се спре на едно самотно, мършаво кленово дърво. Надявах се, че дървото щеше да оцелее. Застудяваше се.

Някой бе счупил кутията ми и бе откраднал писмото. Помъчих се да си спомня кой знаеше за него. Брантли го беше донесъл. Това означаваше, че всеки от живеещите в къщата можеше да знае за него. Сенките започваха да се удължават на хоризонта. Вече беше по-студено, отколкото бе само преди пет минути.

Забързах към конюшнята, за да видя Малката Бес, следвана от териера. Той опита да я ухапе по крака. Щом го видяха, другите коне започнаха да се възмущават. Вдигнах го, извиних се на животните и тръгнах бавно към къщата. В този момент случайно погледнах към северната кула, от чийто балкон Каролайн се бе хвърлила върху каменната пътека. През тесните процепи-прозорци видях някаква движеща се светлинка. И след това — нищо. Очите ми ме лъжеха. Не, чакай, ето я отново, просветна за миг, като единична свещ, носена от някого.

Но какво щеше да прави някой в северната кула? Нямаше никакъв смисъл.

Изведнъж си дадох сметка колко ми се искаше да разбера какво можеше да прави там този човек, който и да бе той. Спуснах се в къщата, стиснала под ръка диво лаещия Джордж. Минах тичешком покрай Брантли, който не каза нищо, само ме проследи с поглед, докато изкачвах забързано стълбището, вдигнала полите си до коленете. Затворих териера в стаята си, запалих свещ и тръгнах към северната кула.

Усещах пулсирането на кръвта във вените си. Минавах покрай слуги и лакеи и кимах учтиво, без да спирам да им кажа нещо. Бях изпълнена с някакво главозамайващо съчетание от неописуем страх и възбуда. Бях взела пистолета. Много ми се искаше да видя човека, който ми причиняваше всичко това.

Бяха ми необходими почти петнайсет минути, докато стигна до целта си. Едва когато бутнах старата врата в основата й, поспрях. Извадих пистолета от джоба си, вдигнах свещта и заизкачвах неравните дървени стъпала.

В кръглата стая на върха нямаше никой. Въздухът беше застоял и леденостуден. Нямаше и следа от свещ. Някой я беше донесъл и после си я бе взел обратно.

В стаята все така се виждаха само старото легло и скринът. Внимателно поставих свещта на пода и сложих пистолета до нея. Вдигнах капака на стария дървен скрин. Най-отгоре имаше рокля от златист брокат от миналия век. Платът беше много тежък; не можех да си представя да стоя права с такова нещо, толкова тежеше. Взех роклята и внимателно я оставих на дървения под.

Под нея имаше изключително старомодна нощница от много фин лен, обшита с най-красивата дантела, която съм виждала. Тя беше пожълтяла от времето.

Имаше пантофи и боти за езда с изтъркани подметки.

А на самото дъно на скрина лежеше заплетена маса от дълги бели коси.

ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Отскочих назад. Вторачих се в заплетените коси. Не изпищях, макар да ми се искаше. Сърцето ми като че ли бе заседнало в гърлото. Познавах тези коси. Старицата беше с тази отвратителна перука, когато се бе появила в стаята ми с ножа на Джон. Не ми се искаше, но въпреки това протегнах ръка и докоснах косите. Бяха твърди и гъсти. Перуката беше много стара. Потреперих, когато ги вдигнах от скрина.

Под нея лежеше грозната, безформена бяла роба, с която бе облечена старицата. Този път извиках. Вдигнах дрехата и от гънките на древната роба падна отвратителна маска с дупки за очите, и стара, набръчкана кожа. Сега вече знаех — някой се бе дегизирал по този начин, за да ме уплаши.

И определено бе успял.

И така, ето къде бе скрило такъмите си въпросното чудовище. В стаята, където беше дошла Каролайн, преди да излезе на каменния балкон, да се покатери на парапета и да се хвърли в обятията на смъртта.

Всеки имаше достъп до това помещение — то не се заключваше. Всеки можеше да скрие дегизировката си на дъното на стария скрин.

Върнах всичко, освен чудовищния костюм, на мястото му и затворих капака. Поставих внимателно дрехите на старицата, перуката и маската под мишница и заслизах надолу.

Джон не беше в стаята си. Насочих се веднага към шкафа, в който държеше колекцията си.

Ножът го нямаше.

„Не — помислих си аз, — не. Джон няма нищо общо с всичко това.“ Не можеше да има, просто не можеше. Но защо, запитах се аз. Никой нямаше причина да ми причинява зло. Фактът, че Джон също нямаше причина да се държи така, не означаваше, че е невинен. Но аз просто нямаше да позволя тази мисъл да се загнезди в ума ми. Не можех, не желаех да мисля каква бе причината пък за моята позиция. Не, Джон просто бе оставил проклетия нож някъде другаде, за да не бъде взет отново.

Внимателно поставих ужасната перука, старата намачкана роба и маската на кувертюрата. Точно смятах да си тръгна, когато той влезе. Беше се привел леко и разтриваше тила си. Трябва да съм издала някакъв шум, защото вдигна рязко глава. Изгледа ме и замръзна на място. После се изкашля.

— Мога ли да попитам какво правиш в стаята ми?

И от разстоянието, което ни делеше, видях огъня в очите му. Отстъпих крачка назад. Краката ми се удариха в леглото му и аз седнах върху него. Скочих веднага.

Разперих длани пред себе си; чувствах се като някоя глупачка.

— Почуках, но теб те нямаше. Ножът пак е изчезнал.

— В Бойнтън е.

— Намерих тези неща в скрина в стаята на върха на северната кула. Донесох ги, за да ти ги покажа.

— Защо си ходила там? — попита той, като се приближаваше към мен и леглото.

— Прибирах се от конюшнята и видях през тесните прозорци да се процежда светлина от свещ. Някой се разхождаше там.

Без да каже нищо повече, младият мъж се вгледа в нещата, които бях сложила върху леглото му.

Взе маската и я опъна на юмрука си.

— Боже, ужасяваща е. Изненадан съм, че не си получила инфаркт.

— Аз също.

— Всеки може да е скрил тези неща в скрина.

— Знам.

— Ще ги върна на мястото им. Не искам човекът, който стои зад този терор да разбере, че си ги открила.

Не исках да се връщам там. Обясних му как бяха разположени под другите дрехи. Върнах се в стаята си. Белинда беше там и приготвяше една рокля от богато тъмносиньо кадифе за вечерта. Всичко изглеждаше толкова нормално, чак до кадифените ленти, които възнамеряваше да вплете в косите ми.

Направих си дълга баня, като пях на Джордж през цялото време, докато се търках с насапунисаната гъба. Той си играеше с Белинда край камината, дърпаше колана, който държеше тя, тръскаше буйно глава, ръмжеше през цялото време. Преди да бяха минали двайсет и четири часа от пристигането му в Девбридж Манър бе успял да превърне момичето в своя предана робиня.

По време на вечерята, която се състоеше от супа с фиде, пържени змиорки и вкусни кюфтета, Лорънс каза:

— Скъпа, утре рано сутринта трябва да замина за Лондон. Чака ме неотложна работа. Ще се върна преди Коледа. Има ли нещо, което би искала да ти купя?

— Как би могъл да се върнеш за Коледа? — попита Джон. Лъжицата му бе застинала във въздуха. — От утре до Коледа остават само осем дни.

— Работата ми няма да отнеме толкова време — отвърна графът. — Предполагам, че в мое отсъствие ще се разбирате добре.

Не отговорих. Мислех си, че докато го нямаше, щях да мога да претърся кабинета и спалнята му. Погледнах го през цялата деляща ни дължина на масата и се усмихнах.

— Нямам нужда от нищо, благодаря. Хареса ли супата?

— Наистина е прелестна.

И това беше всичко.

Същата вечер съпругът ми ме попита дали би ми било приятно да изиграя партия шах с него. Никога досега не бяхме играли. Останах доволна, задето предполагаше, че знам да играя. А аз наистина знаех. Дядо ми ме наричаше „убиец“. На петнайсетгодишна възраст вече го биех почти в половината случаи.