— Защо, какво има? Да не би да сте сложили корсет, който заплашва да ви счупи ребрата? Или препечената ви филийка на закуска е била поизгоряла? Да не би камериерката ви да е имала наглостта да откаже да ви донесе гореща вода?

— Затваряй си устата — смъмри ме тя, видимо раздразнена. — Не можеш да ме разсмееш, затова престани да се опитваш. Някой трябва да ти го каже и, струва ми се, трябва да съм аз. Става дума за Наполеон.

— Имаш предвид проклетите му размери ли?

— Да — отвърна тя и ме изгледа така, сякаш ми бе израснал втори нос.

— Джон ми каза да не обръщам внимание на нищо, свързано с размерите на Наполеон. Просто да забравя. И да продължа да живея блажено в невежество.

— Когато стане дума за надареността или размерите на един мъж, се има предвид мъжествеността му — рече лейди Елизабет. — Не може да не знаеш как са устроени господата?

Изгледах я безизразно.

— Да, разбира се. На глупачка ли ти приличам?

Тя успя да завърти очи и същевременно да кимне с глава.

— Да.

Точно в този момент съпругът ми зави иззад ъгъла и се блъсна в нея.

— Боже, простете ми, скъпа. Какво правите тук? Говорите за последните модни тенденции може би?

— Точно така — отговорих аз. — Не си падам много по воланите, а лейди Елизабет току-що ме информира, че най-новото тази пролет ще бъдат именно те. Страшно се разочаровах.

— Караш ме да се смея, дори когато ме лъжеш право в очите — заяви графът и продължи нататък по коридора.

Така разговорът ни приключи и аз отидох да намажа гърба на Малката Бес с мехлем.

След малко се появи Джон. Беше ухилен като грешник, който бе успял да се промъкне незабелязано край свети Петър през Райските порти.

— Току-що се видях с лейди Елизабет. Тя ме информира за прекъснатия ви разговор.

— Опитах се да не обръщам внимание на приказките за Наполеон, както предложи ти, но тя беше непреклонна.

— И тогава се появи чичо ми и ти така и не научи края на историята, а?

— Точно така. — Погледнах през рамото му. — Тя ме попита дали знам как са устроени мъжете, но нищо повече. — Въздъхнах. — Толкова е красива. Чувствам се жалка и неугледна. Щом я видя, ми иде да я ударя, толкова й завиждам.

Младият мъж отметна глава назад и се засмя. Малката Бес изцвили. Чух как Темпест се обади от своето отделение.

— Е, тя мисли, че си голям оригинал.

— Същото се отнася и за нея.

— И невежо момиченце.

— Не се и съмнявам, дяволите да я вземат.

— Да, но това няма значение, нали така?

Погледнах го, истински го погледнах, и заявих бавно:

— Не знам. Има ли значение?

Той не обърна внимание на последните ми думи. Загали кобилата по врата.

— Внимателно ли действаш?

— Да.

— Не. Проследих те дотук, за да бъда сигурен, че някой негодник няма да опита да се справи с теб. Не сваляй и за момент гарда, Анди. Онзи, който иска да те накара да си платиш за всичко, каквото и да означава то, е все още тук. Бойнтън просто не е в състояние да те следва като сянка всеки миг.

Джон имаше право. Сутринта, след като и последните ни гости си тръгнаха, аз се върнах в стаята си. Истината буквално ме удари през лицето, докато вървях по дългия коридор. Не срещнах нито един слуга. Къщата изглеждаше толкова празна. И същевременно бе изпълнена със заплаха, която не разбирах, както Черната стая с ужасяващия хлад. Според виконт Уейвърлий това означаваше, че тук и сега, скрито сред нас, живееше някакво зло.

Не видях следа даже от Белинда. Изведох Джордж на много дълга разходка. Бойнтън вървеше на три-четири метра зад мен. Бях благодарна на Джон. Благодарение на неговия лакей се чувствах много по-сигурна.

Вечерята бе много скромна и тиха, в сравнение с предишните няколко дни. Томас въздишаше непрекъснато, родителите на Амилия очевидно бяха изчерпали запаса си от истории за феномени от други светове, тъй като вниманието им бе съсредоточено предимно върху чиниите. Лорънс се хранеше мълчаливо, дори замислено. Колкото до мис Гилбанк, тя се усмихваше много, но усмивките й не бяха за нас, а за някого, за когото си мислеше. Питах се дали не беше нейният баронет Кристофър Уилкинс. Мис Крислок пък говореше за коледните подаръци, които беше ушила и трябваше да изпрати на приятелите си в Лондон. Сподели, че ми е приготвила изненадана. През десетте години, през които живеехме заедно, тя винаги ми бе правила най-хубавите изненади. Миналата Коледа например бе поръчала да ми изработят кънки за лед и бе наела учител, който да ме обучи да ги използвам най-изкусно. Едва не си бях счупила врата, когато налетях на огромния варел, поставен в края на леда, но оттогава бе изминало доста време. Ако в момента тя беше наблизо, най-вероятно щях да се хвърля на врата й и да я благословя, задето винаги бе до мен.

Джон я попита какво е приготвила за него. Тя само поклати глава и отвърна, че ще трябва да почака като всички останали.

Сетих се за Наполеон, но не си отворих устата. Всички си легнаха рано. Белинда не се появи. Къде ли беше? Стаята ми беше празна. Това не ми харесваше. Притисках Джордж към себе си, докато той пожела да се отдели от мен.

Събудих се в десет сутринта на следващата сутрин, протегнах се и погалих териера по главата. Той завря лицето си в моето и ме близа по носа, докато се засмях и се отдръпнах. Спуснах крака отстрани на леглото. Златното ключе за кутията за писма се показа от нощницата ми. Бях забравила напълно за него и за писмото от баща ми, което не ми казваше нищо друго, освен че трябва да напусна веднага Девбридж Манър.

Е, щях да размисля. Реших да прочета отново писмото. Занесох Джордж до писалището си и издърпах най-горното чекмедже. Извадих кутията за писма, свалих златната верижка от врата си и пъхнах ключето в ключалката. Ключалката беше счупена. Взрях се в нея; не исках да вярвам на очите си. Отворих бавно кутията. Беше празна.

Писмото на баща ми го нямаше.

Кучето не съзнаваше какво означава това. Неговото желание бе да излезе, за да се облекчи.

Облякох се набързо треперейки. Докато го разхождах, Бойнтън се промъкваше неотстъпно на няколко метра зад мен. Искаше ми се да го помоля следващия път да доведе двама приятели.

Родителите на Амилия си тръгнаха, след като лорд Уейвърлий обиколи отново музикалната стая на Каролайн.

— Нищо — заяви той, — тук няма абсолютно нищо.

Трябваше да се съглася с него. Никакви останки от Каролайн. Дали наистина Каролайн бе тази, която бе заключила Амилия в музикалната стая преди време? Или може би затръшването на вратата в лицето ми бе само плод на моето въображение. Може би беше лудост.

Виконтът посети отново и Черната стая. Според него злото било все още там и било съвсем реално. Поклати глава, а съпругата му рече:

— Е, Хобсън, няма причина да плашиш всички.

— Напротив — отвърна той и погледна към мен озадачено. — Има. Но иначе си права, скъпа; след като не разбирам какво точно става, не би трябвало да плаша цялото семейство.

Да не би да смяташе, че по този начин изтриваше всичко казано дотук? Искаше ми се да го ударя. Беше ме ужасил и не ми беше дал никакво обяснение.

Думите му убиха също така всяка надежда за разговор. И ме потопиха в океан от страх. Изпитах истинско облекчение, когато най-сетне си тръгнаха. Всички стояхме пред къщата и махахме, докато каретата им потегли.

— Баща ти ми каза, че трябва да престана да се оплаквам заради здравето си, в противен случай като умра, духът ми няма да има силна аура — обърна се към съпругата си Томас. — Няма да мога да те видя никога повече, дори от това метафизично разстояние. Каза, че съм щял да бъда обречен.

Трябваше да впрегна цялата си воля, за да не избухна в смях.

Джон обаче нямаше подобни задръжки. Той тупна брат си по рамото и рече:

— Не искам да бъдеш обречен, Томас, независимо за какъв вид разстояние става дума. Помисли върху думите на тъста си.

Амилия бе свела поглед към върховете на обувките си. Какво ли си мислеше тя по тоя повод? Или за злото в Черната стая? Не се намеси в разговора, само предложи на мъжа си да му приготви много хубав билков чай, ако я придружи до спалнята им. Проследих ги с поглед, докато се отдалечаваха рамо до рамо и си говореха тихичко. За какво ли?

Когато с Джон останахме сами и се уверих, че никой не се навърта наблизо, аз заявих:

— Има нещо, което струва ми се, трябва да ти призная. Не знам защо не го направих досега, но мисля, че вече е крайно време.

Тъмните му вежди се повдигнаха. Той ме погледна.

— Е? Давай, за какво става дума?

— Ами, преди две седмици получих писмо от братовчед си Питър. В него бе приложено писмо от баща ми. Надявах се, че той отдавна е мъртъв и гори в ада, където му е мястото.

— Баща ти ли? Мислех, че е мъртъв. Ти живееш с дядо си, нали?

— Да. Нямам желание да обсъждам този въпрос. Презирам баща си. Той уби майка ми.

— Как?

— Не желая да го обсъждам. Просто ми повярвай. Та той пишеше в писмото си, че прочел за сватбата ми с чичо ти. Тази вест го впечатлила неприятно. Настояваше да напусна незабавно Девбридж Манър и обясняваше, че той самият щял да дойде при първа възможност.

Видях как в тъмните му очи проблеснаха ядни светлинки, но изчезнаха почти веднага. Разбрах, че е вбесен.

— Мога ли да попитам — промълви любезно той, — защо не си ми казала досега за проклетото писмо?

— Не смятах, че то засяга някого другиго. Всъщност не е цялата истина.

— А каква е тя?

— Не исках да знаеш за мъжа, който ми е баща.

— Защо?

— Не желая да го обсъждам. Единствената причина да ти кажа сега, е защото писмото бе откраднато от моята кутия за писма. — Измъкнах от корсажа си златната верижка с ключето. — Държах заключена кутията. Носех ключето винаги на врата си. Сега, след като всички си тръгнаха, вече нямаше какво да ме отвлича. Реших да прочета отново писмото. Но го нямаше. Някой го е откраднал. Претърсих цялата си стая, но не намерих нищо друго, освен чифт чорапи, които Джордж е измъкнал от чекмеджето.