— Искате да кажете, че сте все още девствена ли, миледи? — попита мисис Бъркънхед и се приведе толкова близо до мен, че едва не се задуших от тежкия парфюм, с който се бе напръскала прекалено щедро.

Амилия се изкашля доста гръмко.

— Предлагам Андрея да ни изсвири някоя соната на Моцарт. Много е талантлива. Може също така да пее, но не толкова добре, колкото да свири. Хайде, Анди, изсвири нещо.

— Съмнявам се, че изпълнението й може да надмине онова, което направи пред господата преди да излезем от трапезарията — заяви една дама с майчински вид, чието име не можех да си спомня.

Приближих се до пианото и засвирих. Изпълних сонатата доста прилично. Когато вдигнах поглед, видях съпруга си, застанал съвсем близо до мен.

— Съжалявам, Лорънс — рекох аз веднага, щом затихнаха аплодисментите. — Дяволът ме накара да го направя.

Той се засмя, обърна се към господата, покашля се и обяви пред всички присъстващи в стаята:

— Съпругата ми ме информира, че дяволът я бил накарал да го направи.

Репутацията ми беше възстановена.

Била съм обявена за оригинал, уведоми ме по-късно мис Крислок. В Лондон съм щяла да бъда в центъра на нещата.

— На какви неща? — попитах аз.

— На всички партита и тям подобни, предполагам — рече тя, потупа ме по бузата и ме изгледа продължително. — Не изглеждаш щастлива, Анди. Какво има, скъпа?

Едва не си глътнах езика.

— Нищо, Мили. Аз съм съвършената млада дама.

Беше почти два сутринта, когато графът ме изпрати до Синята стая.

Погледна ме замислено.

— Ти продължаваш да ме изненадваш, Анди.

— Надявам се, че повечето от изненадите са приятни.

— Поне половината. Не се притеснявай, последната беше прелестна. Господата не бяха в състояние да говорят за нищо друго, освен за това кой бил най-очарователният, най-начетеният, най-забавният сред нас.

— Точно така предположи и лейди Елизабет Палмър. Всъщност, аз изненадах и самата себе си. Повечето ни гости са много симпатични.

— Да, така е. И те те харесаха. Честно казано не очаквах, ти си толкова млада. Беше очарователна.

— Сега звучиш така, сякаш вече не си сигурен, че направеното от мен ти допада.

— Така ли? Колко глупаво от твоя страна да мислиш подобно нещо. Лека нощ, детето ми.

И си тръгна.

Наистина ли ме мислеше за дете?

ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Рано на другата сутрин нанасях една миризлива отвара, направена по рецепта на дядо ми, върху заздравяващите рани по гърба на Малката Бес. Седемте дълбоки разреза, на разстояние около половин-един сантиметър един от друг, образуваха почти съвършен кръг. Гледката ме вбеси невероятно. Чудовището, което бе сторило това, заслужаваше да го гръмна между очите, с новия си пистолет.

— Виждам, че е по-добре.

Беше Джон. Обърнах се бавно. Не исках да го виждам. От друга страна повече от всичко друго на света желаех просто да стоя тук и да го съзерцавам, докато Малката Бес ме изрита от отделението си.

Тръснах глава, за да се освободя от тези безполезни мисли.

— Да, по-добре е, много по-добре, благодарение на Ръкър, но цялата тази история продължава да ме изпълва с такъв гняв, че ще се пръсна. Още е много рано. Изненадана съм, че вече си буден.

Той ме изгледа от главата до петите; знаех какво вижда. Носех много стара кафява пелерина и здрави, стабилни боти. Сплесканите ми коси бяха хванати и навити на тила. Няколко кичура вече се бяха измъкнали.

И тогава той се усмихна.

— Ти си будна. Защо и аз да не съм буден?

— Когато снощи се качих в стаята си, ти все още сладко си говореше с лейди Елизабет Палмър, а полунощ вече бе минала отдавна.

Сарказмът ми не му убягна. И той имаше нахалството да ми се усмихне самодоволно.

— Всъщност не е нужно да произнасяш цялото й име. Лейди Елизабет е достатъчно. Сред гостите няма друга като нея, не си ли съгласна?

Бях съгласна, но нямах намерение да му го кажа. Това обаче не го спря, дори за секунда.

— Интересно, че си забелязала. Както виждам не ти е много приятно да говориш за това — устните ти са така стиснати, че почти не се виждат. Затова ще премина разумно към нещо по-безопасно. Всъщност мнозина от господата вече са станали и, ако все още не са започнали да говорят, пият кафе и четат вестници. А, поговориха и за теб, тъй като чичо Лорънс още го нямаше. Ти предизвика истинско вълнение, Анди. Предполагам, че чичо ми няма да бъде много доволен.

— За твоя информация аз вече му се извиних. Не съм пълна глупачка. Извиних се незабавно, което със сигурност ще му покаже, че съм напълно сериозна и разкаяна.

— Не, не говоря за пламенното ти изпълнение на вратата на трапезарията, докато бе заобиколена от дамите. Става дума за другото.

Сега вече действително бе привлякъл вниманието ми.

— Какво друго? Не съм казвала нищо друго, кълна се. Слушах внимателно и дълго гостите. Смях се. Свирих Моцарт, и то съвсем не лошо, но, кълна се, не съм казвала нищо друго, с което да го поставя в неудобно положение.

Джон се разсмя.

— Боже, Боже, ама ти май наистина не знаеш, а?

Само го изгледах. И се захванах да слагам меките бели превръзки отново на гърба на Малката Бес. Кобилата изви глава, за да види какво правя. Потупах я лекичко и я погалих по врата, след което погледнах отново към Джон.

— Не. Нямам представа за какво става дума.

— Виждам — произнесе бавно той, извил глава встрани, един от неговите навици, с които започвах да свиквам.

Правеше го, когато беше озадачен или не можеше да реши как да постъпи.

— Очевидно искаш да ми кажеш, така че давай. Притежаваш финеса на фанатичен викарий. Та какво толкова съм казала, с което да поставя в неудобно положение Лорънс?

— Всички вече знаят, че си все още девствена.

Подскочих толкова рязко, че Малката Бес ритна със задните си крака. Трябваше ми цяла минута, за да я успокоя, а после заявих, вбесена и възмутена:

— Това е невъзможно. Искам да кажа, вярно е, но не съм казвала нищо по този повод. Истински абсурд би било да говоря подобни неща. Нелоялно, и най-вече — свръхглупаво. Как си ме представяш да се обърна към маркизата с думите: „Е, миледи, аз съм омъжена за онзи добър човек, но съм девствена, нали разбирате?“.

Видях го как сви отпуснатите край тялото си ръце в юмруци, и отново ги отпусна. Сви няколко пъти пръсти, сякаш за да ги раздвижи, и рече:

— Не, не си казвала такова нещо. Доколкото разбрах, дамите обсъждали факта, че според слуховете Наполеон не бил много надарен или бил зле с размерите.

— Каква надареност? Какви размери? Искаш да кажеш, че не е висок ли? Чувала съм често да го казват. В това няма нищо особено, разбира се. Какво общо има то с девствеността?

Младият мъж завъртя очи. Погледна ме разкаяно и това ме изненада. Той бе определено смутен. Съжаляваше, че бе подхванал тази тема.

— Забрави. Исках да те подразня за проклетата ти наивност, но не мога. Анди, просто забрави за това, чу ли? Ти си невинна, в което няма нищо лошо. Не позволявай на никой да твърди противното. Няма за какво да се извиняваш на чичо ми, абсолютно за нищо.

— Но…

Той докосна устните ми леко с върховете на пръстите си. Гласът му беше нежен:

— Не, Анди, забрави за това. Ако чуеш нещо по този въпрос, някакви дребни коментари или насмешки, просто не им обръщай внимание.

Кимнах несигурно.

— Искам да бъда дори още по-ясен. Всеки път през следващите три дни, когато чуеш натъртени дребни коментари за Наполеон, просто си дръж устата затворена. Обещаваш ли?

— Добре. Но не ра…

— Малката Бес е много по-добре — прекъсна ме Джон. — Но няма да можеш да я яздиш още няколко седмици. Не, забрави за Темпест! Няма да му е нужно да те хвърля в заешка дупка. Просто сам ще изрови дупка с копито и ще те хвърли в нея. Ще те изяде на закуска с овеса си. Ще те…

— Достатъчно. Всички тези приказки показват какво би искал да се случи, ако някога имам дързостта да пояздя коня ти.

— Възможно е. Така, предлагам ти да попиташ чичо Лорънс дали има някакъв друг кон, подходящ за теб. Дори няма да храниш Темпест. Ще ти отхапе ръката. О, да, още нещо. Не опитвай да се отървеш от Бойнтън, моя лакей, който отсега нататък ще те следва навсякъде.

С тези думи се обърна и излезе от конюшнята.

Изпратих го с поглед. Бойнтън щял да ме следва навсякъде ли?

Какво, по дяволите, искаше да каже? Предупреждението за Темпест не беше ново, но онези размери, свързани с Наполеон, ми се струваха наистина много странни. Е, щях да забравя, за всичко. Та значи Бойнтън щял да ме следва. Вече се чувствах в по-голяма безопасност.

Както се оказа през този ден не ми остана време да се тревожа за каквото и да било друго, освен за бала.

Единственият случай, когато бях виждал прислугата по-развълнувана, отколкото тук и сега, беше на бала, посветен на излизането ми сред обществото. Дори Брантли стигна дотам, че да се развика на един от лакеите, задето изтърва засадената в саксия палма във вестибюла. Тя се търкулна към една от броните и тежкото метално съоръжение се стовари с трясък на пода. Брантли никога не викаше. Прислугата видя в това добро предзнаменование.

А аз се смеех ли смеех. Просто не можех да се въздържа. Икономът спря да вика и ме погледна толкова тъжно, че ми се прииска да го утеша. Знаех обаче, че никога не би приел подобно нещо, затова не казах нищо, а само му се ухилих безсрамно.

Тази вечер слязох долу с новата си красива рокля в абсолютно същия светлосин цвят като очите ми, така поне ме бе уверила Белинда. Беше дълбоко изрязана, за да разголи гръдта ми, нещо, което според моята модистка било задължително, в противен случай съм щяла да изглеждам много старомодна и това неминуемо щяло да рефлектира и върху нея. Тогава никой нямало да ходи повече в ателието й и щяла да умре от глад в някой канавка, като всичко щяло да бъде по моя вина. Стори ми се доста драматично. Все пак не виждах как гръдта ми може да стане причина за безвременната й кончина? Все пак й позволих да направи деколтето колкото иска дълбоко. Но споделих с Белинда, че според мен така се виждаше прекалено много бяла плът. Камериерката хлъцна от негодувание. Когато предложих да се покрия с някой широк шал, помислих, че ще припадне — толкова се разстрои.