— Направих онова, което ми се струва добро за мен — отвърнах аз.

И замълчах отново. Изчаквах. Обикновено имаше по-малки взривове, по-слаби избухвания след първоначалните едно-две. Този път братовчед ми посочи към един красив, тапициран с брокат фотьойл.

— Седни и ме слушай.

Седнах.

— Идвам от адвоката на дядо, Крейгсдейл. Ти си една изключително богата млада дама. Вече го знаеш, нали?

— Да, точно така — изключително богата.

— Отидох да се видя с Крейгсдейл преди да дойда тук, защото имах нужда от време за размисъл. Естествено, той засегна тази тема, така че явно е истина, колкото и да се молех да не е. Не го прави, Анди. Не го прави.

— Ще го направя — заявих аз. — Съжалявам, че ти не одобряваш, Питър, но в крайна сметка това е моят живот, не твоят, нито нечий друг. Ти може да си ми настойник, но не си ми пазач. Ще постъпя така, както смятам, че е най-добре за мен. Мислиш ли, че съм толкова глупава, та да се съглася на нещо лошо за мен?

— Андрея — рече той.

Това вече наистина ме впечатли. Не ме беше наричал така, откакто на петнайсетгодишна възраст бях засилила кобилата си срещу една прекалено висока за моите способности ограда и в резултат едва не си бях счупила двата крака. Тогава той се вбеси, нещо, което аз не разбрах, тъй като ме болеше толкова, че исках да умра. Но по-късно разбрах. И ето, че сега отново ме нарече Андрея. Очевидно го бях разстроила много.

— По една случайност знам, че граф Девбридж е на петдесет, ако не и на повече години — продължи той, — вдовец, и има двама племенника, един от които — мой връстник, му е наследник. С други думи, той е стар човек, прекалено стар, за да се ожени за едва навършило двайсет и една години момиче. Кажи ми, че съпругата на Хенчли и Крейгсдейл грешат. Кажи, че е пусната от злонамерени хора клюка, или че си дошла на себе си и си пратила графа да си гледа работата. — Спря и ме погледна. — Мътните да го вземат, бяла си като шалчето ми. Какво ти е? Наистина си го направила, нали? По дяволите, наистина си обещала на онзи проклет старец да се омъжиш за него.

Изпитвах ужасното желание да го помоля за прошка, изправена пред лицето на цялото му отвращение и недоверие, но не го направих. Просто седях и го наблюдавах; едва сега осъзнавах истинските размери на шока му, на неспособността му да повярва. Но това не беше смешно. Имаше толкова подобни бракове с голяма разлика във възрастта и никой не казваше нищо за тези решения. Със сигурност и доста по-стари мъже от Лорънс се бяха женили за мои връстнички. Той все още имаше всичките си зъби. Не беше прегърбен и не трябваше да си увива крака в одеяла и да го вдига на стол, защото страда от подагра.

— Щях да те уведомя — отвърнах аз. — Щях да ти напиша писмо. Нямах намерение да те каня на церемонията, тъй като ще бъде съвсем скромна, а пък и ти не дойде за погребението на дядо, нали? Защо тогава да идваш на моята сватба? Да, щях да ти пиша утре.

Той скочи от мястото си и започна да крачи напред-назад из дългата тясна стая. После се приближи до мен и обхвана брадичката ми в дланта си. Повдигна насила лицето ми.

— Погледни ме, дяволите да те вземат.

— Гледам те.

— Да, гледаш, но виждаш ли? Виж ме, Анди, виж братовчед си, който те обича, който те има като своя любима сестра. Добре, стига съм крещял. С викане може да се върши работа само когато насреща си имаш друг мъж. Това дава възможност всичко да избухне, изразява се предимно в ругатни и понякога — в юмручни удари, но завършва с разумни слова. При жените обаче, крясъците водят или до сълзи, или до бунтарство. Но не и до разум. А сега не само ме гледай, ами ме и чуй. Няма да ти викам повече. Единственото, което те моля, е да ми кажеш защо се съгласи да се ожениш за мъж, който е почти три пъти по-възрастен от теб.

Какво можех да отвърна, което да прозвучи логично и разумно? Че такива неща се правят непрекъснато и не виждам какъв е проблемът ли? Не, от подобни думи на устата му щеше да избие пяна. Питър продължаваше да ме гледа, без да пуска брадичката ми. Трябваше да кажа нещо, което да му се стори разумно. Но от устата ми излезе нещо съвсем друго.

— Графът не е чак толкова стар.

Братовчед ми изруга, пусна ме и закрачи отново напред-назад. Когато стигна в другия край на кабинета, заяви:

— Едва ли се омъжваш за него заради общественото му положение, и със сигурност — не заради парите. За Бога, ти си богата и си внучка на херцог. Можеш да си търсиш съпруг толкова високо, колкото желаеш, в това число и сред мъжете, които все още имат зъби, стъпили са здраво в този век, а не в миналия и, не на последно място, все още имат енергия, мускули и плосък корем. — Спря за момент и си пое дълбоко въздух. — О, по дяволите! Слушай, Анди, знам, че не ти е било леко без дядо. И на всичкото отгоре аз не бях тук, за да ти помогна. Но аз имам моите отговорности и ти отвърна, че разбираш. По този начин не казвам кой знае какво, нали? Слушай, съжалявам, че избрах да остана в Париж, вместо да се върна в Лондон и да бъда с теб. Съжалявам. Нали не се омъжваш за този човек, за да ме накажеш?

„Мъже — помислих си аз. — Наистина ли смятат, че всичко се върти около тях? Че всяко едно решение и действие на околните поставя тях в центъра?“

Усетих паренето на сълзите. Дядо винаги беше в центъра на нещата и аз никога не бях имала нищо против, никога не се бях замисляла даже върху това. Боже мили, как само ми липсваше. Понякога спомените ме задушаваха. Така стана и сега; просто не можех да ги потуша. Избърсах с опакото на ръката си смехотворните сълзи. Дядо не одобряваше сълзите, по-точно — мразеше ги. Мисля, че беше така, защото баба ми е плакала много рядко, а когато все пак го е правела, го е поставяла на колене. Ако се караха, бе достатъчно тя да заплаче, без да каже нищо, и той изругаваше шепнешком и се предаваше безусловно.

— Съжалявам, скъпа — промълви Питър и се отпусна на колене до фотьойла ми. — Много съжалявам.

Прегърна ме.

Положих глава върху рамото му. Усетих силните удари на сърцето му, мирисът му — на мускус и лимон… всичко бе толкова познато, толкова любимо; то изпълни спомените ми с копнеж, с приемане, с безусловна любов.

— Ела и ми разкажи за всичко — рече той, като галеше гърба ми с големите си ръце.

Останах дълго така, подпряла глава върху рамото на братовчед си. Не исках да му казвам нищо. Исках само да стоя, където бях, и да го накарам да замълчи. Искаше ми се да му кажа да ме прегръща така, без да казва нищо повече. И да не иска нищо от мен.

Разбира се, той поиска.

— Кажи ми, Анди. Кажи ми.

ТРЕТА ГЛАВА

Положението беше безнадеждно.

Най-после проговорих; гласът ми беше сух, тъй като сълзите бяха отзвучали и бе останала само старата болка.

— Когато дядо умря, нямаше кой да ми помогне. Мис Крислок е далечна братовчедка и сме заедно, откакто се помня, но тя винаги е гледала на дядо със смесица от страх и притеснение. И, за разлика от мен, няма прекрасни спомени от него, по-скоро го смяташе за деспот. Когато й казвах как е правил това или онова, тя само ме поглеждаше и прошепваше: „О, успокой се, скъпото ми дете.“ Струва ми се, че просто престанах да говоря, защото нямаше с кого да го правя.

Големите ръце продължаваха да разтриват гърба ми.

— Можеше да ми пишеш. Можеше да ми кажеш да домъкна дотук егоистичните си задни части.

— Беше невъзможно. Опитах да ти пиша, на няколко пъти, но думите все не идваха. Чувствах се глупава и безпомощна. Тогава срещнах онзи човек. По-скоро — видях го случайно на три пъти. Той искаше да се запознае с мен, но аз не позволих. Разбра коя съм чрез лорд Анстън. Каза, че те познавал.

— Как се казва?

— Не знам. Научих само първото му име — Джон. Накара ме да се смея, и той се смя на това, което казвах. Държа се прекрасно с Джордж.

— Познавам поне половин дузина Джоновци. Нямаш ли представа какво е последното му име? Или нещо за семейството?

Поклатих глава.

— Добре, давай нататък, Анди. Чакането няма да улесни нещата. Изплюй камъчето.

— Добре. Преди около два месеца графът дойде вкъщи. Каза ми, че неговият баща бил един от най-добрите приятели на дядо, а той самият уважавал и се възхищавал от дядо ми през целия си живот. Държеше се мило с мен, винаги искрено и прямо. Нито веднъж не опита да ми пробута онази фалшива симпатия, която ме кара да посягам към бутилката с бренди. — Спрях за момент и се усмихнах, когато усетих подсмиването на Питър. — Караше ме да чувствам, че разбира внезапната празнота, ужасната болка. Не се отнасяше към мен като към безпомощна жена, нуждаеща се от мъжки грижи. Говорехме за дядо; той бе приятел не само на баща му, а и на него самия. Сподели, че дядо улеснил влизането му във висшето общество като гарантирал за него в „При Уайт“ и „Фор хорсмен’с клъб“.

Питър се намръщи.

— Никога преди не съм чувал дядо да споменава за граф Девбридж, нито за предишния, нито за сегашния. Семейното им име е Линдхърст. Лорънс Линдхърст. Чувал съм името му, но никога не съм го срещал, нито съм чувал да говорят за него. Не ти ли се струва доста странно, Анди?

Кимнах.

— Да, наистина, странно е. Затова и попитах графа защо досега не сме се срещали. Той каза, че след като дядо се оженил и се оттеглил в Йоркшир, двамата с бащата на Лорънс престанали да се виждат. Лорънс се запознал с дядо, когато като младеж дошъл тук, в Лондон.

— Странно — повтори братовчед ми. Трябва да бе усетил напрежението ми, защото ме потупа по гърба. — Всичко е наред. Ще разсъждаваме върху това по-късно. Давай нататък.

— Той поиска ръката ми преди три седмици. Слушай, Питър, не може да се каже, че идвам направо от училищната скамейка. На двайсет и една години съм, голяма жена. Мислила съм много върху това. Дядо смяташе, че имам добър мозък. Моля те, опитай се да разбереш. Решението ми не е плод на глупост, лекомислие или емоции. Размишлявала съм най-задълбочено. Знам, че Лорънс може да ми предложи живота, който желая и от който се нуждая.