— Олеле — обърна се към мен заварената ми дъщеря. — Мислиш ли, че не й харесала? Нали си получила точни указания за това, което желае, Анди? Може би си разбрала погрешно цвета? Или деколтето е прекалено дълбоко? Като го гледам ми се струва, че ще й стигне до кръста.

Мис Гилбанк се засмя през сълзи. Отказа да ни се покаже с роклята, като измънка някакво извинение; това щяло да стане утре вечер.

Подсвирквах си щастливо, когато излязох от покоите на Джудит. Бях забравила за цели петнайсет минути, че на някой моето присъствие в Девбридж Манър не му допадаше. Какво бе изнесла Амилия от стаята на Джон вчера? Със сигурност — не ножа, със сигурност.

Вдигнах глава и видях някакъв мъж, който сви припряно по коридора пред мен.

— Чакайте! — извиках аз. — Кой сте вие? Почакайте!

Но, разбира се, от него нямаше и следа, когато на свой ред завих на ъгъла.

— По дяволите! — изругах аз.

Стисках в ръката си пистолета. Бях готова. Не се бях вцепенила на място.



Същата вечер, облякла поредната прекрасна рокля, вечерях заедно със съпруга си в компанията на трийсет и шест гости в голямата трапезария. Бях чула, когато Брантли даваше указания на Джаспър и останалите лакеи да донесат всички удължения на масата от склада зад килера.

Масата изглеждаше великолепно. Кристалите блестяха, сребърните прибори и съдовете бяха подредени безупречно. Брантли бе наел временно още десет лакеи, така че да има по един за всеки трима от гостите.

Менюто, при чието съставяне бях послушала съветите на почти всички обитатели на Девбридж Манър, можеше да очарова дори плиткоумния кулинар, принца-регент. Имаше шестнайсет различни блюда. Преброих ги, докато ги поднасяха с изключителен финес и елегантност.

Погледнах към мис Гилбанк, красива в една от моите рокли, които бяха преправили за нея, с корсаж от воднистозелена коприна и пола от по-тъмнозелена коприна. Белинда се бе погрижила за косата й. Бях я сложила да седне до сина на един местен баронет, когото я бях чула да споменава веднъж. Тя се смееше. Погледнах към Амилия и Томас, седнали един до друг, по средата на безкрайно дългата маса. Те си говореха тихичко един на друг. За какво ли? В този момент и двамата се обърнаха, сякаш го бяха планирали предварително, за да говорят със съседите си.

Моята скъпа мис Крислок седеше от лявата страна на Лорънс. Тя се усмихваше на нещо, което й казваше той.

Всички изглеждаха в добро настроение. Не смеех да преброя колко бутилки вино се изляха в гърлата ни по време на двучасовата вечеря.

Погледнах на Джон, въпреки нежеланието си. Знаех, че това само щеше да ми причини болка, да ме накара да си задам някои въпроси и да се нарека стотина пъти глупачка. Той седеше до една от най-красивите жени, които бях виждала в живота си — лейди Елизабет Палмър. Тя бе изключително богата вдовица и не можеше да е на повече от двайсет и пет години. Предполагам, че Лорънс опитваше да ожени племенника си и я бе поканил именно заради това. Трябваше да призная, че имаше превъзходен вкус. Аз не я харесах, но и тя не се бе държала особено любезно с мен, когато бе пристигнала заедно с приятели. Беше погледнала като че ли през мен, сякаш бях прозрачна, и ми се бе приискало да я зашлевя и по двете бузи. Но във всяко друго отношение беше безупречна, дяволите да я вземат. Имаше гъста руса коса, вдигната на тила, но поне десетина кичурчета падаха по белите й рамене и прекалено разголената белокожа гръд. Дядо ми щеше да съзерцава лицето и гръдта й без да каже дума. Веднъж беше споделил, че предпочита да се възхищава мълчаливо на съвършенството. А в този случай щеше да мълчи доста дълго време.

Очевидно Джон се различаваше от дядо ми, поне в това. Той се смееше, разговаряше и не изпускаше нито една нейна дума. Повдигаше ми се.

Едва когато преминах към изключително вкусния шницел от омар, осъзнах, че ревнувам. Едва не изтървах вилицата, толкова се ужасих от себе си. Просто престанах да се храня и се втренчих натам. Двамата беседваха съсредоточено, свели глави един към друг, косата й изглеждаше още по-руса на фона на неговата тъмна коса.

Не можеше да ревнувам. Това бе лудост. Бях омъжена. Джон не можеше да ми бъде никакъв. Беше племенник на съпруга ми, следователно и мой племенник. И винаги щеше да си остане такъв. Когато се оженеше, щеше да доведе съпругата си в Девбридж Манър. И може би тя щеше да бъде Елизабет Палмър.

Той ме беше излъгал, подобно на всеки един от мъжете на този свят. И аз бях изненадана, признавам. Каква глупачка бях наистина! Джон заливаше лейди Елизабет с цялото си внимание, с хумор, с проклетото си остроумие, с наблюденията си, и го правеше само ден след като ми се бе обяснил в любов.

Беше ме лъгал.

От друга страна не желаех да стои мълчалив и мрачен и да бъде нещастен, защото не може да ме има. Освен това аз не желаех да бъда с него. Беше прекалено едър и силен… Тук едва не се задавих от смях заради смехотворното изречение, които си повтарях непрестанно.

Не, не беше смехотворно. Той беше излъгал. Като баща ми. Точно в този момент се сетих за писмото му и си дадох сметка, че не бях казала на Джон за него. Е, не беше нужно да го правя.

Започнах да беседвам със съседите си — един херцог от Манчестър, сух като кокал и със също толкова сухо остроумие, и някаква маркиза, притежателка на най-големия бюст, който бях виждала, при това в по-голямата си част — разголен. Полагах отчаяни усилия да не се взирам в този бюст, за разлика от повечето насядали в близост господа.

Разговарях оживено. Сипех остроумия и се смеех на техните остроумни прояви. Маркизата с бюста се оказа забавна, особено с приказките си за своя пекинез, от който имала цели дванайсет кученца, всичките невероятни сладурчета. Суховатият херцог пък бъбреше с охота за някакви хора в Лондон, за които никога не бях чувала, но аз се смеех и участвах в разговора, както можеше да се очаква от една домакиня. Трябваше да накарам Лорънс да се гордее с мен.

Бях облечена с бляскава сребриста рокля и знаех, че изглеждам доста добре в нея. Е, нямах толкова бяла гръд като лейди Елизабет, а косата ми беше къдрава и в нея можеха да се видят и червеникави, и кестеняви, и руси, и ръждиви цветове, подобно на букет от паднали есенни листа. Вероятно не бях и толкова модерна като нея, но… о, трябваше да престана. Не притежавах Джон. Нямаше никога да мога да го имам.

Бях голяма идиотка.

Как бе възможно да съм се променила толкова много? Та той си оставаше мъж, при това същия мъж, когото бях срещнала на три пъти в Лондон и бях успяла да го разкарам. Но само привидно.

Бях забъркала огромна каша.

Но, най-важното, в момента бях домакиня. Не някоя провинциална госпожичка. Бях графиня и, макар и бледа, знаех за какво става дума. Знаех какво и кога да правя. Изправих се, за да изведа дамите, и погледнах само към съпруга си. Усмихнах му се. Той кимна.

— Господа — рекох аз, извисила глас точно до нужната сила, за да привлека всеобщото внимание, — дамите ви напускат, за да си пиете спокойно портвайна. — Никой от тях не обърна почти никакво внимание на съобщението ми. Всички очакваха с нетърпение портвайна, брендито и един Господ знае още какво. Обърнах се към вратата и извиках, този път по-силно: — Дами, ние ще си пием брендито в гостната. Ще обсъждаме новините за Наполеон, ако изобщо има новини, за които заслужава да се говори. Ще обсъдим също кой от присъстващите господа е най-красив, най-начетен, най-очарователен.

Някои от жените се засмяха, дори ме потупаха по ръката. Други не одобриха постъпката ми, но на кой му пукаше? Не посмях да погледна към съпруга си и да видя какво мислеше той.

Мъжете бяха чули всяка моя дума. Сега се разприказваха всичките едновременно. Чух възмутени коментари, смях, викове.

По-късно Лорънс сигурно щеше да ми се накара.

В гостната повече от половината дами пожелаха да пият бренди. Поговорихме известно време за Наполеон, но скоро преминахме към бедната му съпруга, австрийската принцеса Мария Луиза, и това как Наполеон, в отчаяното си желание за наследник, я бе замъкнал в палатката си веднага, щом бе пристигнала на френска земя и бе консумирал още несключения брак.

— Наистина е шокиращи неща правят мъжете с жените — заяви лейди Палмър, която сега наистина проявяваше интерес към друго, освен мода и клюки. — Така, готови ли сте да гласувате за най-чаровния джентълмен на масата?

Повечето дами се разсмяха при тези думи.

Лейди Колдкот, която размахваше яростно ветрилото си, но в същото време се бе настанила току пред камината, се обърна към мен:

— Изказването ви беше много умно, скъпа. Определено им привлякохте вниманието. Интересно за какво ли говорят сега?

— Естествено обсъждат кой от тях ще бъде избран за най-очарователен — отговори лейди Елизабет. Засмя се и кимна към мен, сякаш ме виждаше по нов начин. — Наистина умно от ваша страна.

Маркизата с огромната гръд се обади:

— Чух да разправят, че Наполеон имал много любовници и това вбесявало Жозефин. Започнала да разправя на всеки, готов да я слуша, че Наполеон не бил чак такъв мъж. Нали се сещате какво имам предвид?

Очевидно аз не се сетих какво имаше предвид и възкликнах:

— Е, ако и сега, след като е женен за Мария Луиза, продължава с любовниците, със сигурност не е чак такъв мъж.

Всичките шестнайсет дами в гостната ме изгледаха така, сякаш бях пълна идиотка.

Елизабет Палмър се засмя.

— Скъпа графиньо, вие сте омъжена. Не мога да си представя, че Лорънс не ви е показал точно какъв мъж е.

Изгледах я без да отговоря.

Скъпата мис Крислок се обади:

— Лорд Девбридж е изключително внимателен към младата си съпруга. Търпелив е. Изпълнен е с разбиране. Подайте ми една чашка бренди, скъпа.

След тези думи, изречени с най-добри намерения, дамите ме наобиколиха. Някои многозначително повдигнаха вежди. Други се подхилкваха. Трети едва прикриха усмивки зад дланите. Амилия остана назад. Мис Гилбанк се оглеждаше трескаво.