Катрин Каултър - Контесата

Той отвори вратата; беше по халат. В едната си ръка държеше книга. Джордж полудя. Младият мъж го вдигна и отстъпи встрани, за да ми направи място да вляза.

Знаех, че не е благоприлично, но нямаше значение.

— Какво, по дяволите, се е случило? Бледа си като смъртник.

Не отговорих; подадох му ножа.

Той го пое безмълвно. Обърна се и тръгна към онази част от стаята си, където държеше своята колекция. Беше бос. Стъпалата му, подобно на всичко останало в него, бяха големи. „Солидни и устойчиви“ — помислих си аз, щастлива да избягам поне за момент от парализиращия ме страх.

Обърна се към мен, все така без да пуска Джордж.

— Няма го, естествено. Къде го намери?

— Под възглавницата си. Вдигнах я, за да си сложа там пистолета, и го видях.

Младият мъж посочи към големия фотьойл пред горящия огън.

— Седни. — Понесе териера към бюрото си, където имаше бутилка бренди. Наля ми щедро в красива кристална чаша. — Изпий го.

Така и направих. Усетих парливата течност в като удар в стомаха си, последван от експлозия. Дъхът ми секна; закашлях се.

— Боже! — възкликнах аз.

— Чудесно, вече си възвърна цвета на лицето. — Приближи се до камината и подпря рамо на полицата над нея. Продължаваше да чеше Джордж зад ушите. Глупавото животно опитваше да го ближе по ръката. — Онзи, който е поставил бодливата тел под седлото на Малката Бес, е останал недоволен от липсата на истерична реакция или сериозно нараняване. И затова продължава.

— Да. И този някой наистина успява. На път съм да си изгубя разсъдъка от страх. Едва не паднах на пода, когато го видях, толкова се уплаших.

— Не е точно така. Овладяла си се и веднага дойде при мен, за да разбереш дали ножът е същият. И, разбира се, е същият.

Това не беше истинската причина, но не казах нищо.

— Според теб този някой дали се надява наистина, че ще помисля теб за виновен?

— Добър въпрос. Факт е, че е влязъл тук и е взел ножа. После е трябвало да издебне момент, когато в стаята ти няма никой, да влезе вътре, без да го видят, и да постави ножа под възглавницата ти.

— Да — отвърнах аз и се изправих бавно. — Не би трябвало да бъда тук. Трябва да се върна в Синята стая.

Той дойде да ме изпрати.

— Чуках по всички стени — казах аз като стигнахме. — Не открих никакъв отвор, който да води до таен коридор.

— Нямах представа, че си го направила. Добра идея. Дръж пистолета непрекъснато под ръка, Анди.

Подаде ми Джордж, който изскимтя, обиден, задето неговият герой го отхвърляше, погали ме по бузата и тръгна обратно към стаята си. Тъмносинята кадифена роба се мяташе около глезените му. „Силни, стабилни стъпала“ — помислих отново, докато го изпращах с поглед.

Прекарах още една нощ, вперила широко отворените си очи в тъмния таван, в очакване на изгрева на слънцето, а Джордж похъркваше, сгушен в мен.

Около обяд на следващия ден вече бяха пристигнали трийсетина от гостите, съпроводени от прислуга, смях, бодлива зеленика, подаръци и повече куфари, отколкото бях в състояние да преброя. Дворът на конюшните започна да се пълни с карети.

— Как ще се справи Ръкър? — попитах аз, след като посрещнахме лорд и лейди Моъм, стари приятели на семейство Линдхърст.

— Мисля, че пристигнаха всички, които ще отседнат тук — отвърна Лорънс. А Ръкър ще се справи. Имаме достатъчно място за всички коне. Как е Малката Бес?

— Ти не изпускаш нищо, нали? — усмихнах се аз и за първи се запитах дали той не беше този, който искаше да му убие, или да ми изкара акъла, а може би и двете. — „Не — помислих си аз, — няма никакъв смисъл.“ Но кое ли имаше? — Да, отидох да я видя тази сутрин. Ставата й е много по-добре, слава Богу. Ако трябваше да я убием, щях да…

Той докосна леко бузата ми с върховете на пръстите си.

— Знам, скъпа. Щеше да ти причини ужасна болка. Малката Бес ще се оправи. Аз също ходих да видя как е.

Погледнах го и отново се запитах: „Ти ли пъхна бодливата тел под седлото й?“ Дали бе видял страшните, дълбоки рани по гърба й. Очевидно не. Ръкър най-вероятно беше оставил одеялото върху меките превръзки на гърба на животното и съпругът ми не бе забелязал нищо нередно, слава Богу. Но може би вече знаеше всичко.

Мис Крислок влезе в стаята ми, докато Белинда ми помагаше да облека друга рокля. Имах нужда от най-малко три тоалета дневно и всяка смяна отнемаше много време.

— Колко странно — рече тя, след като се поразходи из помещението, прегледа съдържанието на гардероба ми и подреди десетките шишенца върху тоалетната маса.

— Какво има, Мили?

— О! Вчера видях Амилия да излиза от стаята на Джон. Не е ли странно?

Сърцето ми спря да бие за момент. „Амилия? Не — помислих си аз. — Не.“

— Може би й се е наложило да вземе нещо — отвърнах аз. — За Томас.

— Очевидно. Носеше нещо, увито в плат.

Не, това бе повече, отколкото можех да понеса. Целунах Мили по бузата и двете слязохме заедно долу.

Къщата беше украсена с клонки бодлива зеленика, откъснати от нашето дърво и донесени с кошници от гостите. В подобната на пещера камина в Старата зала гореше Бъдник с впечатляващи размери.

На всяко свободно пространство бяха струпани подаръци. Веднага след обяда от Йорк пристигна пратеник с огромна кутия за мен. Отправих се почти бежешком към покоите на Джудит; бях безкрайно щастлива, че поръчката ми най-сетне бе пристигнала, при това съвсем навреме.

— Анди, Божичко — усмихна ми се мис Гилбанк, — идваш точно по време на урока по италиански. — Обърна се към момичето: — Е, умното ми дете, какво трябва да кажеш?

— Come sta? Favorisca sedersi.

И посочи към един стол.

— Sto molto bene, e Lei?

— О, Божичко, Анди, аз също съм много добре. А сега седни. Какво има в тази огромна кутия? Да не би да е Коледният ми подарък?

— Съжалявам, Джудит, но ще трябва да почакаш. Аз направих един облог с мис Гилбанк и загубих, както губя винаги и от теб. Мис Гилбанк обаче настоя залогът да бъде нещо необичайно.

— Мис Гилбанк, нямах представа, че и вие се обзалагате. Вярно ли е? За какво се обзаложихте?

— Спомняте ли си, скъпа мис Гилбанк?

Гувернантката премести поглед от мен към кутията и отново към лицето ми.

— Странно, но поводът за този облог напълно ми е излетял от ума?

— А? Е, Джудит, с мис Гилбанк направихме този облог веднага, след като се запознахме в градината. Ти вече веднъж беше вечеряла с възрастните и тя се обзаложи, че ще ти бъде разрешено да вечеряш отново с нас, и то съвсем скоро. Тогава аз не повярвах и заложих почти всичко, което имах, че няма да те допуснат повече на масата. И изгубих. Веднага след като гостите си тръгнат, вие, мис Линдхърст, сте сърдечно поканена да вечеряте в продължение на цяла седмица с възрастните. Баща ви настоя. — Беше лъжа, разбира се, но на кой му пукаше? — И така, мис Гилбанк, ето наградата за спечеления облог. — Приближих се до писалището на Джудит, прибрах на една страна част от учебниците и поставих на мястото им огромната кутия. Отворих я и се отдръпнах. — Точно както наредихте, мис Гилбанк. Надявам се, че няма да се разочаровате.

Гувернантката беше силно озадачена. Тя вдигна прекрасната сребриста хартия и остана на място, без да промълви нито дума.

— Какво има вътре, мис Гилбанк?

— Това е роклята, която ще носи на бала утре вечер — отвърнах вместо нея аз. — Какво ще кажеш?

Джудит настоя младата жена да я извади, за да може да я види, и мис Гилбанк, все така без да пророни и звук, измъкна красивия тоалет, който бях поръчала за нея. Бях задигнала една от роклите й, за да може Белинда да й вземе мерките. Беше великолепна бална рокля от златисто кадифе, с широка три сантиметра лента от златист атлаз под гърдите, с наистина много дълбоко изрязано деколте и дълги ръкави. Нямаше никакви панделки, воланчета и дантели. Беше семпла и елегантна, с класическа кройка. Щеше да изглежда превъзходно в нея.

Тя изпъна роклята пред себе си. Джудит докосна мекото кадифе и извика:

— О, Божичко, трябва да я облечете, за да ви видим. Моля ви, мис Гилбанк, още сега!

Гувернантката, която никога не губеше самоконтрол, остави внимателно дрехата в кутията и заплака.