— И до какъв извод стигна? Успя ли да откриеш по умозрителен път злосторника и неговия мотив? Разполагаше с толкова много време, без никой да те безпокои, докато аз проявих наглостта да се намеся.

— Сарказмът ти е прекалено явен. Никакъв финес. — Въздъхнах отново. — Съжалявам, напълно си прав да изречеш всичките тези великолепни ругатни в лицето ми. — Прибрах внимателно пистолета обратно в джоба си. И му се усмихнах криво. — Но знаеш ли, Джон, с това мога да защитя даже теб.

Помислих, че ще избухне, но той успя да се въздържи. Дядо ми обикновено не проявяваше чак такъв самоконтрол.

— Благодаря ти, че не ми крещиш повече — додадох аз. — Главата все още ме боли и пулсира. Освен това, честно казано, все още не съм достигнала до никакъв извод. Не мога да открия нещо, за което да се хвана и благодарение на което да реша нещо.

— Притеснява ме фактът, че разбрах точно какво каза.

Усмихнах се; невъзможно беше да не го направя.

Младият мъж се приближи току до потока. Наведе се и взе едно камъче. Запрати го към водата. То подскочи четири пъти, преди да потъне. Добро постижение.

— Моят рекорд е шест подскока — извиках аз.

Той опита с още три камъчета, но достигна само до пет, и то само с едното от тях. Когато се върна при мен, в ръката си държеше камъче.

— Може би ме лъжеш. Шест скока? Ще трябва да го докажеш.

— Разбира се.

Не седна. Продължи да стои над мен и да ме гледа отвисоко, като подхвърляше проклетото камъче от длан в длан. Мълча дълго време. Най-сетне, като остави у мен усещането, че измъква думите насила от устата си, рече:

— Искаш ли да знаеш истината? През онази първа вечер, когато влезе в гостната заедно с чичо ми, с брачната му халка на пръста си, аз бях в състояние само да те съзерцавам. Не можех да повярвам, че това действително си ти. А и как бе възможно? Бях те оставил, една съвсем млада жена, в Лондон. Какво общо, по дяволите, можеше да имаш с чичо ми? Тогава Джордж ме усети и прекоси стаята, за да ме приветства. Не исках да повярвам, че си ти. Но след като разбрах, не можах да проумея, че си се омъжила за проклетия ми чичо. И досега все още се събуждам понякога посред нощ и в продължение на няколко секунди си мисля, че това не е вярно, че си все още в Лондон и ме чакаш да се върна. Но ти, разбира се, си тук, и си му съпруга. Веднъж ме простреляха, насред сухи хълмове непосредствено извън Лисабон, при едно спречкване с партизани. Ще ти кажа, че болката, която усетих като те видях до чичо ми, бе по-голяма, отколкото при преминаването на куршума през крака ми. Знаех, че не мога да бъда тук и да стоя далеч от теб. О, да, наясно съм, че изпитваш ужас от мен, от всеки мъж, подозирам, и може би един ден ще ми кажеш каква е причината. Но това нямаше значение. Исках да те докосвам, да те целувам, да те убедя, че няма причина да се страхуваш от мен, никога. Никога не бих ти сторил нищо лошо и бих ти помогнал да забравиш случилото се в миналото, каквото и да е то. Но, естествено, няма как да го направя. Ти си съпруга на моя чичо. Знаех, че трябва да си тръгна. Просто не можех да стоя тук и да бъда до теб, а да не мога да те имам. Ден след ден щеше да ми се натрапва, че си съпруга на чичо, а не на мен. Но тогава онази старица те нападна с един от ножовете в проклетата ми колекция. Всичко се промени. Не мога да напусна имението, при положение, че ти си в опасност.

Беше висок и тъмен и в този момент ми се стори по-опасен от набиращата сила на хоризонта страховита буря. През цялото време не отдели погледа си от мен. Най-неприятна ми бе болката, която долавях в гласа му.

— Господи, как ми се иска да не беше идвала тук.

Не се страхувах ни най-малко. Едва сега осъзнах, че това, което усещах и бях почувствала още при първата ни среща, когато той се беше смял и се бе шегувал, бе нещо съвсем друго. Аз обаче го бях превърнала в част от убийствения страх, но страхът нямаше нищо общо с него. Само дето не знаех дали ще мога да го приема, дали някога ще успея да го проумея.

— Ти си ме желал?

Разбирах съвсем точно какво означава това, усещах го дълбоко в себе си и, докато му се наслаждавах, очаквах да чуя отговора.

— В гласа ти се прокрадва недоверие. Нима не виждаш какво представляваш? О, да, от мига, в който те видях да бързаш след Джордж през онзи ден в Хайд Парк, аз те пожелах. Веднага разбрах, че ти си единствената жена за мен. От много време не се бях смял, даже прекалено много време, но изражението ти изтръгна смеха от мен и не след дълго вече се тресях от смях. И исках още. Исках теб. Но ти пък не искаше да имаш нищо общо с мен. За първи път в живота си бях готов на всичко, за да привлека една жена. Но не можех да го направя, дори от това да зависеше животът ми. За Бога, ти отказваше да ми кажеш даже името си. Беше страхотен провал. Стана ми много неприятно, но нямах друг избор, освен да се оттегля. Прибрах се в Девбридж Манър с намерението да се върна в Лондон след като свърши траурът ти. — Изсмя се; бе грозен, подигравателен смях, насочен към него самия. — Забележително катастрофално решение от моя страна, нали?

Изправих се и застанах пред него. Стори ми се, че съм стъпила в дълбока дупка, заобиколено от черна пръст. Натежалото сиво небе бе високо над мене, а дупката потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко, и аз потъвах с нея. В очите ми запариха сълзи и след миг усетих как потекоха по бузите.

Джон свали ръкавицата си. Не свалях поглед от дланта му. Пръстите му докоснаха лицето ми, избърсаха сълзите.

— Толкова малко е имало между нас — промълви той и обхвана бузата ми с дланта си, — и никога няма да може да има нещо повече. Вероятно не трябваше да ти го казвам. Честно казано думите сами излязоха от устата ми, без разрешение, явно без участието на разума ми. Но това вече няма значение, Анди. Не мога да замина преди да разбера какво става тук. Не мога да позволя да пострадаш. По-скоро бих позволил да разбия сърцето си, отколкото да оставя нещата така. Когато падна от Малката Бес едва, не умрях от ужас. Разбираш ли какво ти казвам, поне мъничко?

Дланта му беше много топла. Болката беше много дълбока.

— Да — отвърнах аз. — Разбирам.

За първи път в живота си вдигнах ръка и леко докоснах с върховете на пръстите си лицето на мъж, който не беше дядо ми. Той беше толкова топъл, бликащ от живот и страст. Плачеше ми се, защото съм такава глупачка, защото допуснах огромна грешка, съсипах живота си. Но нищо не можеше да се промени — стореното бе сторено.

Отпуснах длан.

— Какво според теб би трябвало да правим?

Джон отмести поглед от лицето ми. Беше видимо напрегнат. Признавам, че и аз се чувствах по същия начин.

— Балът е вдругиден. Гостите започват да пристигат от утре сутринта. Вече не можем да го отменим. Чичо Лорънс умуваше, докато ти си почиваше в твоята стая, но знаеше, че гостите вече са тръгнали, някои пристигат чак от Лондон. Не, балът ще се състои, а някои от гостите ще останат цели четири дни, преди да се запътят към други Коледни партита. Не остава друго, освен да бъдем нащрек. Моля те, не решавай отново, че трябва да поразмислиш насаме. Един нов опит няма да ти се размине така лесно, лично ще се погрижа за това.

— И какво точно ще направиш?

Той се усмихна и сключи леко ръце около врата ми. Наведе глава и докосна устните ми с уста. Не помръднах. Не правех нищо, само стоях в очакване мозъкът ми да експлодира от страх. Взривът обаче нямаше нищо общо със страха, а с нещо съвсем друго. Не знаех какво да правя. Е, добре де, знаех. Исках да обгърна врата му с ръце и да не го пусна повече. Но, разбира се, не го сторих.

„Вярност — помислих си аз, — обещах верността си.“ Бавно, много бавно отстъпих; бях изпълнена с такава болка, че той нямаше как да не я забележи.

— Ще се справим — заяви младият мъж. — Хайде вече да се връщаме.

Тръгнахме.

— Би ми било приятно да чуя част от историите с призраци на лорд Уейвърлий.

— Да, стига да не са свързани с някой от неспокойните духове тук, в Девбридж Манър.

Не бях съгласна с последното. Исках да знам повече за тях.

Всички се бяха събрали в гостната. Джордж беше до Джудит, поставил глава върху предните си лапи, и имаше възможно най-спокоен вид. Останалите внимателно слушаха виконта. Той вдигна за момент очи към нас и направи жест да се приближим:

— Изглеждате отново добре, миледи. Елате да чуете странния разказ за един от земевладелците край Форт Уилямс, погребал съпругата си жива в стената на своята спалня.

Джудит потрепери. Признавам, че тя имаше пълно основание при подобно въведение. Но въпреки това се усмихнах и оставих Джон да ме заведе до един от столовете.

— Моля ви, сър, разкажете ни дали ужасният земевладелец е свършил зле.

— Даже много. Съпругата не умряла. Един от неговите хора я изровил и се грижил за нея, докато се оправила. Подозирам, че са били любовници и именно това е била причината земевладелецът да я зазида, но няма кой да ни каже каква е истината. Така или иначе, човекът на земевладелеца и предполаганата за мъртва съпруга започнали да кроят планове. Жената започнала да се явява пред съпруга си. Не знам какви трикове са приложили, но го изплашили толкова много, че най-накрая той се хвърлил в Лох Нес от една скала. Мнозина твърдят, че видели как чудовището на Лох Нес го глътнало.

Джудит хлъцна. Мис Гилбанк я стисна леко за рамото и я потупа по гърба.

— Чудесен край за един зъл човек — рече тя.

Мис Крислок се обади замислено:

— Подобен род разкази би трябвало да пресекат злото. От тях косата ти наистина настръхва, Хобсън. Какво смяташ, Лорънс?

Графът се изправи и кръстоса ръце пред гърди.

— Скъпа мис Крислок, всяка невярна на съпруга си жена заслужава да бъде зазидана жива.

— А — възкликна лорд Уейвърлий, — не знам дали изневярата е била причина. Може би земевладелецът е бил някой грубиян или пък тя му е омръзнала. Може би не е бил доволен от начина, по който се е грижела за дома му, и затова е решил да се отърве от нея, или пък си е намерил друга дама, която предпочитал пред съпругата си. Така или иначе, постъпката му не е никак похвална. Не мислиш ли, че си е получил заслуженото?