Няколко минути по-късно Джон отново ме привлече нежно в обятията си. Започна да ме полюлява съвсем леко, съвсем бавно.

— Как е тя?

— Мисля, че няма да я загубим. Ръкър е много добър в лекуване на нараняванията, както впрочем и моят лакей Бойнтън. Десният й крак под коляното изглежда е здраво изкълчен. Има и няколко лоши наранявания по гърба. Ще видим.

— Аз мога да помогна — заявих аз. — Прекарала съм часове наред в конюшните на Диърфийлд Хол, за да се науча да се грижа за конете. О, Боже, не мога да позволя да я загубим. Вината е моя. Трябва да съм направила нещо…

— Вината не е твоя — рече със съвсем премерен тон Джон. — Успокой се.

Опитах да се съсредоточа върху лицето му, докато чертите му се изяснят. Той изглеждаше мрачен. И вбесен.

— Не съм я преуморила, нали, Джон?

— Разбира се, че не си. Ти си много добър и опитен ездач, за да направиш такова нещо. — Пое си дълбоко въздух и когато заговори отново, гласът му беше напълно лишен от каквито и да било емоции. — Както казах, на гърба й има няколко рани. Е, виж какво открих под седлото.

В ръката си държеше навита тел. Към нея бяха закрепени други къси парчета тел, насочени надолу. Всички те бяха червени от кръв, кръвта на Малката Бес.

Долната ми челюст увисна; известно време не бях в състояние да направя каквото и да било, освен да се взирам невярващо в това, което ми показваше.

— Не, невъзможно е, просто е невъзможно. Кой би направил такова нещо?

— Някой я е поставил под седлото й. Този някой е знаел, че така ще я влуди. Всеки път, щом си се размърдвала на седлото и си притискала крака около хълбоците й, остриетата са се забивали в плътта й. Когато си я подготвяла за скока, тя трябва да е изпитала ужасна болка и затова се е опитала така яростно да те хвърли от гърба си. Бих искал да знам кой е този някой. Ще го убия.

— Аз трябва да го убия, проклетото копеле. Да опитва да ми причини зло е едно нещо, но да постъпва така с коня ми… Кълна се, ще застрелям човека, който го е направил.

Ръцете му ме стиснаха по-силно, като че ли от изненада. После младият мъж се усмихна.

— Ще трябва да помислим върху това. — Замълча за момент и додаде: — Знаеш ли, Анди, ако я бях яздил аз, остриетата щяха да се забиват много дълбоко, вероятно с цялата си дължина. Тъй като ти си много по-дребна, било е нужно повече време и повече движения от твоя страна. Но така или иначе се стигна до желания от някого резултат. Животното е било побесняло, полудяло по времето, когато си го накарала да скочи. Болката трябва да е била наистина нетърпима.

Преглътнах мъчително.

— Ако не се бях преметнала през главата й, тя щеше да падне отгоре ми.

— Много вероятно.

Писмото от баща ми изплува съвсем ясно в съзнанието ми. Обърнах глава на другата страна, все така без да се отделям от ризата му, и като вдишах топлото ухание на плътта му, рекох:

— Това е поредното предупреждение към мен. Този, който го е направил, не е можел да бъде сигурен, че ще доведе до смъртта ми. Същото като със старицата с проклетия ти нож, която ми каза, че ще си платя за всичко. И двете случки са предупреждения. Но защо?

— Не знам. Сега обаче съм наистина разярен и възнамерявам да разбера причината. Първото, което трябва да направиш, е да се върнеш в Лондон, в къщата на дядо си.

Планът му ми се стори разумен, логичен. Безопасен. Като да влезеш в женски манастир и да затвориш големите железни порти зад гърба си. Там нищо не можеше да ми навреди. Но и никога нямаше да получа търсените отговори. Още по-лошо, може би никога нямаше да бъда в безопасност, дори да се криех в моя манастир.

— Никъде няма да ходя — отвърнах нещастно аз. — Нима не разбираш? Ако си тръгна сега, никога няма да научим кой и защо прави това. А може би дори да се махна оттук, тази неизвестна особа пак ще иска да ми навреди и ще тръгне след мен. Не, Джон, не спори с мен. Знаеш, че съм права. Няма да бъда в безопасност, докато не разбера кой е виновникът. Слушай, аз не съм беззащитна. Купих си пистолет от мистър Форестър. Знам как да стрелям с него. Не съм пълна глупачка. Закрепила съм го с каишка около бедрото си.

Усетих напрежението в ръцете му, което малко по малко намаля. Но не го бях убедила. Всъщност бе напълно нормално — той беше мъж.

— Всичко, което каза, е вярно. Само дето съществува един много голям проблем — няма как да разберем откъде ще дойде следващата заплаха.

— Ще се постарая повече да не оставам сама. Имам пистолета. Знам как да стрелям. Дай ми само някой злодей и ще го надупча набързо. По принцип Джордж е винаги с мен, а той вдига голяма врява и ще ми бъде наистина солидна защита.

Джон не отговори, но предполагах, че също като дядо ми, щеше да мълчи само докато намери доводи в подкрепа на своята идея.

— Чувстваш ли се добре, за да се връщаме?

— Да.

Той облече жокейския жакет и пъхна в джоба му телта.

— Постарай се да се държиш за мен.

Вдигна ме високо. Вкопчих се в неговата риза и заврях лице във врата му. Занесе ме до Темпест, който пасеше на няколко метра от нас.

— Дръж се, Анди. Щом се качим на гърба му, ще те поставя пред мен.

— Мога да се справя.

— Добро момиче.

Не знам как успя да го направи, но той наистина качи и двама ни на гърба на жребеца. Намести ме пред себе си. Болката беше толкова ужасна, че не удържах стенанията си, макар да бях завряла юмрук в устата.

— Добре — промълви в ухото ми той. — Всичко е наред. Дишай бавно, леко. Точно така. Аз ще те държа. Ще се движим съвсем бавно. — Придърпа ме още по-близо до гърдите си и хвана юздите с една ръка. — Дръж се за мен колкото можеш. Затвори очи. Би трябвало да ти помогне за световъртежа. Ако започне да ти се повръща отново, кажи ми. И опитвай да не се тревожиш за Малката Бес. Ще изпратя Ръкър да я види веднага, щом пристигнем.

— Радвам се, че бях с теб — прошепнах аз, без да отделям лице от врата му. — Страхувам се, че в този случай пистолетът ми нямаше да бъде от голяма полза. Просто щях да си издъхна там край нарцисите.

— Познавам те, Анди. Щеше да намериш някакъв изход.

— Наистина ли го мислиш или просто се опитваш да ме ободриш?

Младият мъж се наведе и ме целуна по челото, но веднага изруга.

— Съжалявам. Няма да се повтори. Забрави, че съм го направил. Съгласна ли си?

Но аз нямаше да го забравя. Устните му ми се сториха толкова приятни и топли.

— Да, наистина мисля това, което казах. Ти имаш воля, Анди, и мозък. Все някак си щеше да се справиш. Така, а сега какво искаш да кажем на чичо ми?

Сетих се отново за писмото на баща си, заключено в кутията ми за писма. Не бях споделила съдържанието му с Лорънс. Или с когото и да било другиго. Защо? Защото всеки можеше да бъде неприятел. Само дето не можех да се сетя за нито една причина някой, особено пък съпругът ми, да иска да ми навреди. Не бях сторила нищо лошо нито на него, нито на когото и да било от обитателите на този дом. Лорънс дори не ме бе познавал преди първото си посещение, когато дойде да изкаже съболезнованията си по повод смъртта на дядо. Нищо не го бе принудило да се ожени за мен, след като се запознахме. Нито пък да дойде отново. Просто нямаше никакъв смисъл.

— Не, не искам никой да знае нищо — отвърнах аз. — Нека извършителят да се чуди дали сме разбрали или не сме.

— Съгласен съм. Какво ще кажем тогава? Че причината за инцидента е някоя заешки дупка ли?

— И за Ръкър, и за всеки, който си направи труда да погледне, ще бъде повече от очевидно, че дълбоките рани по гърба на Малката Бес нямат нищо общо с препъване в заешка дупка.

— Ще кажа истината на Ръкър. Той сам ще се грижи за нея. Ще го предупредя също така да си мълчи. Ръкър е добър човек. Тази случка ще го ядоса много. Сигурен съм, че ще я запази в тайна. Единственият, който ще знае истината е този, който е поставил бодливата тел под седлото.

— Това не ми харесва — промълвих аз и притиснах лице в рамото му.

— Тщеславието ти се проявява. Няма да позволя никой да остане с впечатление, че си некомпетентна. Не, ще обясня на всички, че заешката дупка е била наистина много дълбока и просто е нямало как да се избегне. Даже ако някой реши, че ти си оплела конците, аз ще продължа да те защитавам.

Идваше ми да го ударя, но дори не можех да стисна подобаващо ръка в юмрук.

Той се позасмя и усетих как ме стисна по-силно.

По пътя се наложи да спре още веднъж Темпест, за да повърна отново. Според мен се справи много добре със ситуацията, но ми беше толкова зле, че не ме интересуваше чак толкова.

Като се прибрахме, около мен се събраха много хора. Всички говореха и даваха мнението си, а на мен ми се искаше да ги пратя по дяволите. Джон ме остави на едно много меко канапе. Лежах със затворени очи и изглежда ту идвах на себе си, ту отново потъвах някъде.

От унеса ме извади красивият, успокоително действащ глас на Томас. Той не ме подразни, което най-вероятно означаваше, че вече се чувствам малко по-добре.

— Ето, чичо Лорънс, сложи тази мокра кърпа на челото й. Амилия винаги прави така, когато имам главоболие.

Усещането беше прекрасно.

— Благодаря — успях да промълвя аз.

— Само лежи неподвижно, Анди — обади се съпругът ми.

Усетих топлия му дъх в ухото си. Подуших нещо друго, бренди; познатият аромат ми подейства успокояващо и аз го вдишах дълбоко.

— Добре съм, Лорънс, наистина. Само ми дай още малко време.

— Чичо Лорънс, мисля, че трябва да повикаме доктор Боулдър — предложи Амилия.

— Не искам никакъв доктор да се приближава до мен, Амилия — заявих аз. — Гледай си твоята работа.

Чух как Джон се засмя.

— Просто я оставете да полежи малко на спокойствие — настоя той.

— Добре — съгласи се съпругът ми, — но работата не ми харесва. Щях да съм по-спокоен, ако Кътбърт я беше прегледал.

— Не докато съм жива — възкликнах аз. Успях да повдигна клепачи; пред очите ми изплува лицето на графа. — Ти си ми съпруг. Би трябвало ти да се грижиш за мен. Не ме мъчи. Не допускай онзи Кътбърт да се приближава до мен.