Катрин Каултър - Контесата

— Достатъчно, хулиган такъв — извика Джон. — Аз съм твоят господар, не това момиченце тук, което не успява да задържи лоялността дори на кучето си.

— Както изглежда сега си отмъщавам — отвърнах аз.

В този момент се появи Джордж, вирнал високо опашка, като лаеше с всяка стъпка. По пътя вдигна някаква пръчка.

Темпест изпръхтя и тръгна към тази част от оградата, до която бяхме застанали.

— Хвърли пръчката на Джордж — рече младият мъж и мина през портичката, за да хване юздата на жребеца. — Надалеч. Трябва да изразходи планините от храна, които поглъща.

Така и направих; пръчката падна няколко метра по-нататък.

— Страхувам се, че лейди Уейвърлий го храни всеки път, когато се приближи до нея — рекох аз, като поставих длан над очите си, за да ги предпазя от ярката слънчева светлина. — Дава си душата за него не по-малко, отколкото за своя съпруг.

Докато Джон оседлаваше Темпест, аз хвърлих пръчката отново, поборих се с Джордж, когато ми я донесе, и поне за пет минути забравих, че нещо в Девбридж Манър не беше наред. Колкото и да ми се искаше да не обръщам внимание на това, което бе писал баща ми, а то не беше кой знае какво, нещо наистина не беше както трябва.

Най-сетне и двамата яхнахме конете си, а Джордж в крайна сметка реши да остане. Той се забавляваше истински, като си играеше с Джаспър. Джаспър можеше да хвърля пръчката много по-далеч и териерът имаше възможност да скача и да тича, да души цветята и храстите, и да си прекара страхотно, преди да върне пръчката, както диктуваха правилата на играта. Тази дейност нямаше да позволи коремът му да надебелее толкова, че да започне да го събаря.

Малката Бес се изправи на задните си крака и изви глава, когато се настаних на гърба й. Веднага се приведох напред и я погалих по врата.

— Всичко е наред, хубавото ми момиче. Какво има?

— Иска да играе. Виждал съм я и друг път да прави така.

— Знаеш ли защо я е купил чичо ти, Джон?

— Не. Може би е бил решил да отиде в Лондон, за да си намери съпруга. И е купил Малката Бес за бъдещата си жена.

— Дано да се сетя да го питам. Смяташ ли, че може да е състезателен кон?

— Много се съмнявам.

Лорънс никога не бе създал у мен впечатлението, че бе дошъл в Лондон, за да си търси съпруга. Беше ме накарал да повярвам, че чувствата му към мен го бяха обзели внезапно и силно. И не очаквал подобни чувства, особено на тази възраст. Въпреки всичко ми се струваше, че беше довел Малката Бес тук специално за мен. Поклатих глава. Просто нямаше смисъл.

Погледнах към Джон, който беше яхнал Темпест. Беше великолепен ездач и се сливаше като че ли с огромния си жребец. Взираше се някъде в далечината. Искаше ми се обаче да гледа към мен. „Не — помислих си аз, — не. Трябва да сложиш край на това.“ Не желаех да бъде близо до мен. И в същото време не исках да го изпускам от погледа си. Така просто нямаше да излезе нищо. Помислих за съпруга си. Дължах му пълната си лоялност. Сетих се за страха си от мъжете, проникнал така дълбоко в мен, че със сигурност нямаше да ме напусне до края на живота ми. Знаех, че никога нямаше да избягам от него, а не исках. Младите, силни и едри мъже като Джон бяха опасни; те причиняваха болка, съсипваха и унижаваха. Както и да ме караше да се чувствам Джон, никога нямаше да забравя този факт. А ако някога все пак го направех, щях да съм глупачка, също като майка си. Не, истината се намираше дълбоко в мен; тя бе и предупреждение, и аз щях винаги да се вслушвам и в нея.

Докато се движехме през една осеяна с доста дървета блатиста местност, Джон каза:

— Защо мислиш, че Каролайн би искала да говори с теб?

— Не знам — отвърнах аз. Колкото и да е странно, не намерих нищо странно, че говорехме за духа на отдавна умрялата втора съпруга на мъжа ми. — По-скоро не разбирам защо все още не е говорила с мен. А аз й дадох доста възможности да го направи. Доста пъти влизах и излизах от онази стая.

— Наистина ли си сигурна, че искаш да чуеш какво има да ти каже?

— О, да. Трябва да е нещо важно, поне за нея. Може би желае да се увери, че ще се грижа добре за Джудит, че не съм злобна и дребнава мащеха. Дори казвам това на глас всеки път, като влизам в музикалната й стая, но засега няма резултат. Възможно е да е решила, че няма да сторя нищо лошо на дъщеря й. Нищо чудно даже вече да ми има доверие.

— Джудит винаги е била щастливо дете. Чичо ми не й обръща кой знае какво внимание, но тя изглежда не страда. Има си мис Гилбанк, която очевидно я обича много. Според моята прогноза след пет години тя ще разцъфне и ще стане голяма красавица. Ти какво мислиш?

— Ще разбива сърцата масово — отговорих аз.

Младият мъж се приведе напред и потупа коня си по врата. Малката Бес изцвили и направи стъпка встрани. Преместих тежестта си и тя се успокои.

— Какво мислиш, че означават думите на лорд Уейвърлий за Черната стая?

— Не искам да мисля за това. То ме плаши до смърт.

Джон продължи, сякаш размишляваше на глас:

— Че злото в тази стая продължава да живее, че обитава Девбридж Манър, буквално под носа ни. — Поклати глава. — Струва ми се, че негово височество има прекалено голяма фантазия.

— В противен случай излиза, че злото, което живее тук, е извършило ужасно престъпление в онази стая. Какво ли може да е то?

Той премести погледа си от мен към далечната група кленови дървета.

— Мислих по този въпрос. В близкото минало не са записани никакви злодеяния. А, тук има няколко прекрасни места за прескачане — възкликна той и изви черните си вежди към мен.

Засмях се и забих токове в хълбоците на кобилата. Тя изпръхтя и опъна силно юздите. Потупах я отново, но този път вече се намръщих.

— Какво има, момичето ми?

Джон яздеше пред мен. Видях как Темпест прелетя във въздуха, с цял метър по-високо от върха на дървената ограда. Земята беше кална, покрита с камъчета, но жребецът очевидно се бе справил с препятствието безпроблемно. Изглеждаше великолепен.

— Нека да го надминем, Бес.

Наведох се напред и се притиснах във врата й. Тя потрепери под мен, след което побягна по-бързо, отколкото можех да си представя. Приближавахме се все повече до оградата. Надигнах се, за да подготвя и коня, и себе си, и обвиха крака около корема й.

Тя изцвили и скочи едновременно.

Прилепих се към врата й и сграбчих юздата близо до устата й, но тя бе полудяла, не се поддаваше на контрол и в момента аз бях само нещо, от което искаше да се отърве.

Усетих я как се извива във въздуха и опитва да ме хвърли. В същия момент разбрах, че няма да успее да запази равновесие. Мина на сантиметри над оградата, но миг преди копитата й да докоснат хлъзгавата кал от другата страна, тя изцвили от гняв и болка, и измъкна юздата от ръката ми. Докато падаше върху съборените дървета, аз скочих и се приземих по гръб върху някакъв лек наклон. Започнах да се търкалям надолу. Вкопчвах се в тревата, опитвайки да се спра. Ударих главата си в нещо и усетих изгаряща болка по целия череп.

Преди всичко пред очите ми да стане черно, чух болезнения писък на Малката Бес, която падна точно в този момент. После престанах да чувам.