Прочетох за сватбата ти с граф Девбридж. Направо не повярвах, Андрея. Ти си в опасност, в изключително голяма опасност. Знам, че ти е трудно да ми се довериш, но трябва да направиш това, което ти казвам. Напусни Девбридж веднага или при първа възможност, когато можеш да го направиш, без да разберат. Върни се в Лондон, в къщата на дядо си. Ще дойда при теб веднага, щом мога и ще ти обясня всичко. Питър чака да свърша писмото си, затова в заключение ще ти кажа само, че винаги съм те обичал.

Твой баща,

Едуард Кент Джеймсън

Станах от масата, усмихнах се на родителите на Амилия и се извиних. Джордж излая и се спусна след мен. Стигнах до балната зала в задната част на къщата. Нямаше никой. Шест прислужници бяха търкали и лъскали в продължение на няколко дни и сега всичко в нея блестеше. Стъклените полилеи блещукаха като стотици премигващи скъпоценни камъни. Тежките брокатени пердета по високите прозорци бяха свалени и тупани, докато от насъбраната поне в продължение на пет години прах не остана и следа.

Приближих се до най-отдалечените прозорци; бяха толкова чисти, та човек можеше да остане с впечатление, че няма нищо и да опита да мине през стъклата. Отворих отново писмото и го препрочетох.

Той искаше да напусна незабавно Девбридж Манър? Но защо? Каква беше причината? А нямал време, защото бързал ужасно. Струваше ми се абсурдно. Причина нямаше. Просто искаше да се вмъкне отново в живота ми. Но защо? Той самият бе достатъчно богат. Да не би да искаше да му дам пари? Може би се страхуваше, че някой друг може да прочете писмото и така да бъде предупреден за… за какво?

Значи бе прочел за брака ми. И заради брака си сега съм била в невероятна опасност? Дрън-дрън. Тогава, разбира се, в съзнанието ми изплува старицата, вдигнала високо ножа на Джон, готова да прониже сърцето ми с него.

Погледнах навън; градинарите косяха тревата в източната ливада. Два пауна се разхождаха наперено, разперили красивите си опашки. Сцената пред очите ми беше толкова нормална, толкова спокойна, толкова реална.

Но в тази къща имаше нещо и някой, който не беше нормален или реален. Имаше някаква зла сила.

Означаваше ли обаче това, че мишената съм аз?

Сгънах двете писма и се качих в стаята си. Белинда подреждаше четките и кремовете ми на тоалетната масичка. Приближих се до бюрото и извадих кутията за писма. Беше празна. Поставих вътре двете писма и я заключих. Погледнах малкото златно ключе. Понечих да го пусна в чекмеджето, но в последния момент се отказах. Избрах една златна верижка, нанизах го на нея и я окачих на врата си.

Извадих пистолета изпод възглавницата и го пъхнах в джоба си. Нямах намерение да напускам дома си; от друга страна, не бях глупачка. Не знам какво имаше предвид баща ми, какво не беше наред според него, но аз щях да се приготвя. Ако онази старица се появеше отново в стаята ми, щях да я застрелям. Ако някой някога ме заплашеше, щях да го застрелям. „Нека само да дойде — помислих си аз. — Нека само дойде тук скъпоценният ми баща и да се изправи пред мен.“

Но никой не се появи тази нощ.

ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

На следващата сутрин всички придружихме лорд Уейвърлий до празната музикална стая на Каролайн. Без Амилия, която отклони поканата. И не я виня. С Лорънс последвахме баща й.

Щом влязох, застанах на едно място и само проследих с поглед виконта, който тръгна из малкото помещение. Най-сетне вдигна глава и рече:

— В тази стая не е имало насилие. Това е стаята на някаква млада дама. Може би е писала писма тук, или е чела, или е правела нещо друго насаме. Тук се е чувствала спокойна, в безопасност. Това е било нейното убежище. Усещам, че е била много нещастна, но нищо повече. На пода на тази стая ли е заспала Амилия?

— Да, татко — обади се от вратата младата жена. — Аз също усетих младата дама, Каролайн, втората съпруга на чичо Лорънс, в чиято музикална стая се намираме в момента. И тя ми се извини. Кълна ти се. Не с думи, разбира се, но усетих, че съжалява и според нея аз не съм тази, която й трябва.

— Казваш, че тя е била втората ти съпруга, Лорънс?

— Да. Бедната Каролайн се самоуби, след като роди дъщеря си. Цялата история беше много трагична, много тъжна. За нещастие тя беше луда. Беше едва на годините на Анди, когато умря. Смъртта й се отрази силно на всички ни.

Лорд Уейвърлий понечи да каже нещо, но в крайна сметка само поклати глава. Погледна към дъщеря си, която бе направила една крачка вътре в стаята.

— Ако ти не си била тази, която трябва, Амилия, коя тогава е била?

— Вероятно аз — обадих се. — Но аз не усетих абсолютно нищо в тази стая, сър, абсолютно нищо. Ако Каролайн е искала точно мен, аз неведнъж й дадох възможност да говори с мен или да ми предаде мислите си. Но не стана нищо.

— Хмм — промърмори виконтът, като галеше замислено брадичка. — Ти си третата съпруга. Каролайн е била втората. Интересно какво ли иска? Интересно също така защо не е дошла при теб, след като си й дала тази възможност?

— Не знам — отвърнах аз.

— Бих искал да посетя мястото, където се е самоубила — заяви тогава той.

Помислих, че съпругът ми ще откаже. Той беше пребледнял, а отпуснатите му отстрани ръце бяха свити в юмруци. Съвсем естествено беше да се разстрои. Макар трагедията да се бе разиграла преди много години, Каролайн му беше съпруга, той я беше обичал, бе страдал за нея, когато се бе хвърлила от северната кула.

Най-накрая той кимна и каза:

— Добре. Да минем оттук.

Четиримата с Джон, Лорънс и Хобсън тръгнахме към северната кула. В края на западното крило пред нас се издигна тясно, извито стълбище, което се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре. Най-сетне стигнахме пред тясна врата, която изскърца като призрачен писък, когато графът я отвори. В кръглото помещение имаше много старо легло с окъсан балдахин. До леглото имаше скрин. И нищо друго.

— Никога не сме разчиствали това помещение — обади се съпругът ми. — Всичко тук е по-старо от дъбовете в източната гора, а те наистина са на доста години. Нямам представа кой е спал в това легло, но дори да продължава да спи в него, не виждам причина да го смущавам.

Приближи се до висока тясна врата и я отвори. Тя пъшкаше с всеки сантиметър. Пред нея имаше тесен балкон във формата на полукръг, обграден от еднометрова каменна балюстрада. Приближих се до балюстрадата и погледнах надолу. Беше много високо, значително по-високо, отколкото си мислех. А точно отдолу се виеше каменна алея. Полазиха ме тръпки. Тя се беше качила на тази балюстрада и бе скочила. Затворих очи. „Ах, Каролайн — помислих си аз, — толкова съжалявам.“

— Аз я открих. — Обърнах се рязко. Джон бе застанал до мен и сочеше надолу. — Ей там, на втория камък, там бе паднала. По този камък още има кръв. Просто не може да се изчисти. Помня как, като я намерих, първо помислих, че е заспала. И тогава я обърнах. Имаше толкова много кръв, толкова много.

— Съжалявам — промълвих аз. — Бил си малко момче. Трябва да е било много трудно.

— Още по-трудно е било за Каролайн — отвърна той и се обърна.

Насочих вниманието си към виконта, който оглеждаше намръщено кръглата стая.

— Би трябвало да усетя насилствената й смърт, но не чувствам нищо подобно. Когато човек взема решение да сложи край на живота си, той прави изключително мъчителен избор. Измъчват го съмнения, мъка, тревога, ужас. Не е лесно да се убедиш сам, че смъртта е за предпочитане. Аз обаче не усещам нищо от това, което тя трябва да е преживяла тук. Абсолютно нищо. Странно. Обикновено чувствам много силно тези неща.

— Сър — обадих се аз. — Каролайн не е била добре. Може би мозъкът й просто не е реагирал по начина, по който би реагирал вашият или моят. Може би просто не е трябвало да взема никакво грандиозно решение. Може би е решила спонтанно да сложи край на живота си.

— Възможно е, разбира се — отвърна той, но челото му остана все така смръщено. Изведнъж се обърна към съпруга ми е се изсмя. — Струва ми се, Лорънс, че това легло е използвано от един от твоите далечни предци, за да забавлява живеещите в съседство дами. Може би дори е държал в тази кула някаква любовница, скрита от съпругата му. Това, разбира се, са предположения.

— Трябва да е бил Лейланд Линдхърст — обясни графът, — прадядо ми. Репутацията му няма да издържи и най-повърхностен оглед. Живял е много дълго и казват, че отишъл на другия свят с усмивка на уста. — Обърна се към мен. — Ще ти покажа един негов портрет, Анди. Интересно какво ще ти бъде мнението — дали според теб е бил напастта на района.

Лорд Уейвърлий се обърна и излезе от стаята. Чух стъпките му надолу по тясното стръмно стълбище. Погледнах отново към мястото, където бе паднала Каролайн. Потреперих.

— Хайде, Анди — обади се току зад мен Лорънс. — Това място кара душата ми да се гърчи, въпреки всичките тези забавни теории за проклетото легло.

Разбрах точно какво имаше предвид.

— Много съжалявам, сър — промълвих аз и го хванах за ръката. — За Каролайн.

Запазих за себе си мнението за някогашния граф и използването на кулата за незаконни любовни връзки.

Джон ни последва надолу по стълбите.



Следобед с Джордж отидохме в конюшнята. Докато Ръкър оседлаваше Малката Бес, се появи Джон и премигна, като ме видя.

— Мислех, че си с Джудит и мис Гилбанк. Или с мис Крислок. Тя май те търсеше.

— Ще ги видя всичките по-късно. Първо искам да си проясня главата.

Той ми се усмихна криво.

— Какво има в главата ти, което трябва да се прояснява?

Помислих си за проклетите писма и семето на страха, което бяха посели в мен. Поклатих глава.

Оставихме Малката Бес в двора на конюшнята и отидохме да вземем Темпест.

Той видя първо господаря си, а после и мен. Готова съм да се закълна, че не знаеше какво да прави. Стоеше на място и местеше поглед ту към единия, ту към другия, като клатеше голямата си глава.