Усмивката изчезна от лицето на Джон. Ботушите му бяха лъснати така, че човек можеше да се огледа в тях. Носеше бричове от еленова кожа и жълтокафяво яке за езда. Не бих искала да се приближи към мен в настроение за бойното поле. Почти бях в състояние да видя меч в ръката му. Беше наистина страшно разгневен. Е, какво очаквах? Бях му взела коня.

— Какво, по дяволите, си направила?

Разбира се, гневът му към мен не се дължеше само на факта, че бях взела Темпест, а и защото бях отстъпила уплашено пред него.

— Ръкър не ти ли каза, че просто изведох Темпест на разходка, за да му дам възможност да се успокои?

— Казах ти никога да не го яздиш. Можеше да те смаже под копитата си. — Погледна към жребеца и се плесна с длан по челото. — Както виждам Ръкър не е сметнал за нужно да ме уведоми, че си го яздила без седло. Луда ли си, жено?

— Не мисля — отвърнах аз, — особено като се има предвид, че промених историята си за старицата, за да не дам повод на никого да ме помисли за втора Каролайн. Не съм наранила нито скапания ти кон, нито скапаната си особа. Между другото, как е ножът ти, Джон? Все така безопасно ли е сгушен върху червената си кадифена възглавничка?

— Недей — промълви младият мъж и тръгна към мен.

Прииска ми се да се върна на гърба на коня, но знаех, че няма да успея.

— По дяволите, не ме предизвиквай. Не е в твоя полза.

— Престани да се държиш като войник по време на битка с неприятеля. Чуй ме. Щеше да стъпче коняря, ако не му бях взела юздите. Темпест е съвсем добре. И изобщо не му мина през ума да ми стори нещо лошо.

В този момент животното започна да дъвче косите ми.

Джон премести поглед от коня към мен и избухна отново в смях, макар да бях убедена, че не му се искаше.

— Заслужаваш да бъдеш напляскана — заяви той и започна да измъква един дълъг къдрав кичур от устата на жребеца.

А тъй като аз пък нямах капка мозък в главата си, попитах без колебание:

— Кой според теб би бил толкова глупав, че да опита?

Той ме погледна и процеди:

— Едва ми стигаш до брадичката. Явно си силна, след като си се изкатерила на гърба на Темпест… немалък подвиг за една жена. Но това не променя нищо. Мога да направя с теб всичко, което пожелая. Понамалете си арогантността, мадам. — Тук спря и се взря към потока. И додаде ожесточено, без да ме погледне: — Проклета да си, задето си тук. О, да, ще постъпя достатъчно глупаво и ще те напляскам.

И ме сграбчи. Темпест изцвили, аз изтървах юздите и опитах да се освободя, изпълнена от истински ужас. Видът ми трябва да се бе променил, тъй като младият мъж ме пусна. Всичко пред мен стана бяло, после потъна в мрак, накрая придоби червен цвят, цвета на насилието; извиках и се свлякох на колене.

Чух викове, агонизиращи викове, предвещаващи смърт. Видях съвсем ясно лицето на майка си, точно пред мен. Беше силно пребледняла, от очите й се стичаха сълзи и имаше безкрайно съкрушен вид. Тогава насред виковете се появи мъж. Той се огледа, само сви рамене и отмина. Виковете не престанаха, а продължиха като че ли безконечно, докато най-сетне настана отново благословена белота.

Внезапно Джон се отпусна на колене до мен. Хвана ме и ме придърпа към себе си. Усетих твърдите му мускули, силата му, и за момент ми се прииска да я притежавам цялата, но знаех, че не мога. Дланите му се плъзгаха нагоре-надолу по гърба ми. Шепнеше някакви неща в ухото ми. Какви, нямам представа. Шапката ми за езда бе паднала на земята до мен. Тогава усетих ръцете му в косите си; те измъкваха фибите, които Белинда бе наслагала така грижливо, разплетоха плитките. След това пръстите му се сплетоха с косите ми, докосваха скалпа, но изведнъж замръзнаха на място. Младият мъж се отдръпна. Макар да не исках, вдигнах очи към него. Бяхме на колене, с лице един към друг. Знаех, че не е редно, защото бях омъжена за чичо му, но усещането ми беше по-силно от чувството на страх, заради близостта ми до него. Поех си дълбоко въздух и бавно, много бавно, започнах да се отдръпвам. Той отпусна ръце край тялото си и се изправи пъргаво. Тръгна към Темпест и миг по-късно се озова на гърба му.

От тази височина се обърна към мен:

— Казах ти, че никога няма да ти сторя нищо лошо. Този твой страх е много тъмен и много дълбоко загнезден в теб. Той ти действа зле и те разяжда. Той управлява живота ти, не ти. Заради него си се омъжила за старец. Ами аз, мадам? Виж само какво правиш с мен, когато си наблизо. Боже, това ме прави недостоен. — Поклати глава. Беше ми непоносимо да гледам изписаната на лицето му мъка. — На това трябва да се сложи край, трябва.

После срита жребеца в хълбоците и се отдалечи.

Не помръднах дълго. Отне ми дори още повече време да си сплета отново косите, да наслагам фибите и да наместя шапката за езда.

Вървях двайсет минути, докато стигна до къщата. Предположих, че конят, с който Джон бе дошъл до потока, се бе върнал в конюшнята. Срещнах се с мисис Редбрест и обсъдихме подмяната на много износените спални чаршафи с нови. С готвачката планирахме менюто за следващата седмица. Играхме с Джордж и Джудит, а по-късно на урока й по география аз научих как се казва „приятен ден“ на мандарински китайски.

Мис Крислок слезе да вечеря в трапезарията и бях много доволна да я видя. Тя единствена бе на моя страна. Единствено на моя страна. Познаваше ме, откакто се помнех. Обичаше ме.

Джон не се появи.

Когато съпругът ми ме целуна леко по бузата за лека нощ и ме остави пред вратата на Синята стая, аз изведох Джордж и го разхождах цял час, докато ужасният студ най-сетне ни принуди да се приберем.

Спах ужасно, а Джордж хърка през цялата нощ.

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Дните се нижеха бързо. Джон се появяваше рядко в къщата. Започнаха да се носят слухове как лейди Апълби го преследвала и го оковала с вериги за масата си, така че дъщеря й да може да премигва кокетно насреща му. Надявах се, че страда. Исках да страда.

Колкото до Томас, той като че ли бе възвърнал предишните си навици. По едно време започна да се притеснява, че е хванал варицела от селските деца. Не се чу обаче никой да се е разболял от варицела и Амилия реши, че е бил просто някакъв обрив, причинен от търкащата се в кожата му вълнена материя. След този случай младата жена започна да опипва внимателно всяка материя, която влизаше в контакт с тялото на нейния любим.

Лорънс обясняваше, че Джон учел всичко, което можел, при това го правел със завидна лекота. Именно тази била причината да го виждаме толкова рядко, обясни веднъж по време на вечеря съпругът ми. Племенникът му бил зает. Беше ми ясно, че така е по-добре за мен и въпреки това ми беше неприятно. Не можех да се начудя на глупостта си.

Минаваха по цели дни, без да го видя, и това също бе за предпочитане. Знаех го. Другите неща, които бяха също верни, но не желаех да знам, не желаех да изследвам, заключвах решително в някакво изолирано ъгълче на съзнанието си.

Държах елегантния малък пистолет, който мистър Форестър ми бе донесъл лично от Йорк, под възглавницата си, увит в носна кърпа. Дядо ме бе научил да стрелям, но въпреки това един следобед излязох да се поупражнявам с новото си оръжие.

Седмица по-късно Лорънс предложи да поканя Питър за Коледа. Написах му веднага писмо и графът го изпрати. Той беше наистина великолепен човек. Толкова съобразителен и деликатен. Никога нямаше да забравя жеста му. Това, което бе казал онзи ден Джон край потока, а именно — че страхът ми от мъжете бе станал причина да се оженя за чичо му, беше вярно. Аз обаче не желаех да променям нищо, освен в случаите, когато лежах будна в леглото, опитвайки да заспя. Тогава в съзнанието ми се промъкваше образът на Джон и аз усещах силна мъка и съжаление, след които оставаше пустота. А на дневната светлина си спомнях кой беше той и какво представляваше. Беше едър и опасен. Ако дълбоко в мен цареше тъмнина, както се бе изразил той, причината бе в това, което представляваше той самият, и което представляваха всички мъже; те бяха вложили тази тъмнина и този страх в душата ми.

Аз самата бях също много заета около планирането на бала. Всеки участваше по един или друг начин. Списъкът с гостите бе направен и доуточнен след много спорове и добавки, и най-сетне поканите бяха разпратени, много от тях — чрез пратеник. Подготовката доставяше явно удоволствие на Лорънс. Определихме менюто. Попитах дали ще може да поканим оркестъра, който бе свирил на първия ми бал за представяне пред обществото преди две години. Безкрайно милият ми съпруг каза на Суонсън, управителя на имението, да се погрижи за това.

Слава Богу, имаше да се вършат много неща. Черната стая и злокобното присъствие в нея избледняха от съзнанието ми. Не се върнах повече там. Не се приближих нито веднъж и до някогашната музикална стая на Каролайн. И всяка нощ заключвах религиозно вратата на Синята стая.

Родителите на Амилия пристигнаха три дни преди бала. Баща й Хобсън Борланд, виконт Уейвърлий, беше погълнат от собствените си мисли, идеи и вътрешни спорове по повод феномените от други светове. Беше толкова разсеян, че само пет минути след запознанството си със семейството, той мина през вратата, изля чая си в едно от прекрасните растения в саксия до канапето, на което седна заедно със съпругата си Джулия, и се вторачи в далечния ъгъл на гостната.

Странно, или може би не чак толкова, но бащата на Амилия бе красив като Томас. Виконтът бе погълнат до крайност от света на духовете, а Томас, който бе равен на него по мъжка красота, бе в не по-малка степен обсебен от здравето си… също така загадъчно, както и светът на духовете, би казал някой.

Интересно бе и друго. Амилия очевидно се отнасяше към ексцентричността на баща си по същия начин, както и към тази на своя съпруг — с любов, толерантност и безкрайно търпение.

След като успя да привлече вниманието на виконта към себе си, Джулия рече: