— Точно така — отвърнах аз и се обърнах с лице към него.

Не се помръднах от прозореца. Исках да бъда по-далеч от него, особено след снощи.

— Е, тогава, ако вярваш наистина, че е било сън, няма причина да се връщаш в Лондон на безопасно място.

— Не, ножът в съня не може да те намушка.

— Да, доколкото знам.

Усмихнах му се.

— Сега, като стана дума, защо ти беше нужно толкова време, за да отвориш вратата на стаята си. Интересно какво би отговорил на този въпрос?

— Бях гол.

Погледнах надолу към тялото му. Просто не можах да се удържа. И той разбра, дяволите да го вземат, разбра какви мисли бе събудил в главата ми.

— Нали си чувала за голите мъже, Анди? И това те разстройва. — Сви рамене. — Няма значение. Както казах, когато задумка по вратата, аз бях гол, така че се наложи първо да си обуя бричовете.

Сега вече очите ми бяха заковани здраво върху лицето му и нямаше да мръднат повече оттам.

— Лорънс ми каза, че Каролайн не е имала добро отношение към вас с Томас. Искала е тя да роди наследника.

Той прие промяната на темата и отвърна:

— Просто не си спомням. Каролайн беше…

Спря и погледна към дългите прозорци; може би виждаше нещо, което не беше вече там.

— Беше какво?

— Беше като принцеса от приказките. Аз бях още момче, само на дванайсет години. С Томас бяхме живели тук само около шест месеца, преди чичо да се ожени за нея. И двамата нямахме нищо против. Каролайн беше мила и смехът й бе най-сладкият звук, който бях чувал в живота си дотогава. Имаше още нещо, разбира се. Тя беше само с осем години по-голяма от мен. Дори тогава чичо Лорънс искаше да има съвсем млада съпруга.

— Ти не забеляза ли нещо нередно у нея?

— Имаш предвид лудостта й. Тя се появи след като с чичо бяха женени известно време, може би около година по-късно. Слугите се учудваха на глас на някои от странностите й. Помня, когато чичо ми каза, че съпругата му не се чувствала добре. Аз му отговорих, че дамите понякога повръщат, щом чакат бебе.

— Ти, дванайсетгодишното момче, си знаел това? И си го казал на чичо си?

— О, тогава бях на тринайсет, може би дори на четиринайсет. Да, казах му го, и бях смъмрен. Честно казано, аз помня Каролайн като вечно смееща се и безгрижна. Но пък и почти не живеех тук по време на брака им и по-късно. Да не би да ревнуваш от втората съпруга на чичо ми?

Не отговорих. Изгледах го строго, преди да кажа:

— Ако предположим само за момент, че старицата от снощи е била реална, и като се има предвид, че ти единствен в Девбридж Манър би желал да ме видиш да се махна оттук…

— Да, това е напълно вярно. Мястото ти не е тук, не и като съпруга на чичо Лорънс, която спи сама в стаята си, докато той спи сам в господарската спалня.

— Не е твоя работа какво правим ние.

В тъмните му очи припламнаха отново онези гневни искрици и аз ги почувствах като удар.

— Ако можех — рече вбесено той, като се обърна с намерението да излезе, — още сега бих те метнал в някоя карета и бих те отвел в Лондон. Но знаеш ли, Анди, никога не бих те нарекъл отвратително същество. Нали така била казала старицата?

И излезе преди да успея да кажа каквото и да било.

Обърнах се отново към прозореца. Не знам колко време стоях така, без да мисля; просто поглъщах всичко и опитвах да си представя какво може да е имало в тази странна стая, когато тя ми извика от вратата. За момент помислих, че е Каролайн, която ме бе заварила тук.

— Надявам се, че днес се чувстваш добре, Анди.

Естествено не беше Каролайн.

— Джудит — възкликнах аз, като се обърнах. Приятно ми беше да я видя. Сладкото й личице беше толкова открито. — Добре съм, благодаря.

— Тревожех се за теб, Анди. Мис Гилбанк — също. Тя каза, че случилото се с теб снощи било наистина ужасно. Каза, че тя най-вероятно нямала да събере смелост да се хвърли към вратата като теб.

— Мисля, че ние сме в състояние да направим буквално всичко, когато бъдем принудени.

— Какво търсиш тук?

— Това е била музикалната стая на майка ти, нали?

Момиченцето кимна и започна да ходи из празното помещение, като докосваше ту тук, ту там стената с върховете на пръстите си.

— Така ми каза мисис Редбрест. Спомена също, че майка ми свирела много хубаво на арфа. Както изглежда аз нямам нейния талант. Мис Гилбанк твърди, че просто трябва да продължавам да се упражнявам. Аз обаче усещам, че според нея случаят е безнадежден. Анди, относно случилото се снощи — сега наистина ли мислиш, че е било кошмар?

— Ами, всички така мислят, следователно най-вероятно точно така е и станало.

— Добре казано, но не разбрах какво е твоето мнение.

Нея не беше толкова лесно да я излъжа, както излъгах другите.

— Ще го запазиш ли за себе си, Джудит?

Очите й се уголемиха и тя пристъпи към мен.

— Кълна се да не кажа на никого.

— Старицата снощи беше съвсем реална.

— Откъде си толкова сигурна?

— Джордж също я видя. Беше ясно, че я видя, защото се скъса да лае; едва го удържах да не скочи отгоре й. Кучетата не лаят по чуждите кошмари.

— О, Божичко, абсолютно си права. В такъв случай няма никакво съмнение. Каза ли го на татко?

— Не, не го казах. Слушай, Джудит. Възрастните не обичат да вярват в неща, които не могат да се обяснят лесно. Това ги прави несигурни, нервни. Дори да им кажех за Джордж, то нямаше да им допадне. Предпочитат да мислят, че съм си измислила всичко.

— Но ти не си го измислила. Реши ли какво ще правиш?

Усмихнах й се и същевременно съумях да изрека истината, макар да не беше никак лесно.

— Искаш да кажеш, дали ще напусна Девбридж Манър преди да ме накарат да платя за всичко?

— Така ли ти каза старицата?

— Да, и някои други неща.

— За какво би трябвало да платиш според нея?

— Не знам. Но запомних, че съм злото, което посещава отново къщата. Виждаш ли някакъв смисъл?

Джудит поклати глава. Може би бях прекалено откровена с нея, но ми се струваше, че тя заслужаваше да чуе истината.

— Иска ми се да можех да се сетя за нещо — рече тя и се приближи до мен край прозореца. — Често седях тук и наблюдавах как градинарите подрязват поляната пред входа. Сладкият мирис на прясно окосената трева влизаше през отворения прозорец. Тогава беше лято, разбира се. Не искам да си тръгваш, Анди, но знам, че сигурно си много изплашена.

— Аз също не искам да си тръгвам. Сега аз съм господарката тук. Повечето хора биха казали, че мястото ми е точно тук.

— Какво тогава ще правим?

Сега вече бяхме трима, не само не двамата с Джордж. Тя подаде ръка и аз я хванах.

— Искаш ли да дойдеш с мен в Синята стая? Може би ще успеем да открием кой ме изплаши така снощи. Жената носеше ножа на Джон. А малко по-късно ножът си беше на мястото, в колекцията, на копринената си възглавничка. Как според теб е станало това?

— О, не, нали не мислиш, че Джон се е дегизирал като ужасната старица и е дошъл в стаята ти?

— Беше неговият нож. Когато се спуснах по коридора и задумках по вратата на спалнята му, той се позабави доста, докато ми отвори. Защо според теб?

— О, Боже, да не мислиш, че през това време е смъквал разчорлената сива перука и дрехата на старицата?

— И е поставял мавърския нож обратно на мястото му върху кадифената възглавничка.

— Но, Анди, ако той е бил в твоята стая и не те е гонил из коридора, как тогава е могъл да се върне в стаята си и да ти отвори?

— Прекрасен въпрос, нали? Но това не е всичко, Джудит. Вратата ми беше заключена.

Момичето наклони глава леко на една страна и гъстите руси коси се спуснаха като завеса върху бузата й.

— Не разбирам. Не, почакай. — И тогава благоприличното момиченце, което обичаше да се обзалагам, изсвири с уста. — Друг начин за влизане в Синята стая? Таен вход? За това си мислиш, нали? О, Божичко, Анди, представи си под цялата къща да се вие някакъв тъмен тесен коридор. О, Боже.

— Съществува и друга възможност. Первазът от външната страна на прозореца. Достатъчно е широк някой да се промъкне по него от друга стая.

Нямах намерение да й казвам, че точно така се бе измъкнала майка й, за да се качи на северната кула и да се хвърли от нея.

— Аз предпочитам тайния проход — заяви Джудит и изскочи от стаята.

Тръгнах по-бавно след нея. Всъщност аз май също предпочитах тайния коридор. Дали не сгреших като й се доверих? Не мислех така, но в Девбридж Манър нищо нямаше логика. Поне откакто аз бях пристигнала тук.

— Не си ли чувала някой да говори за такива проходи? Баща ти? Брантли? Някой друг?

— Не — отвърна тя, видимо разочарована. — Но ако има такъв и той води до Синята стая, ще го открием. Знаеш ли, Анди, трябва да питаме татко. Той би трябвало да знае, нали?

— Много е вероятно.

Но нямаше как да питам Лорънс за такива неща. Разбира се, той сигурно знаеше, но ако го попитах, щеше да му стане ясно, че изобщо не съм си променила мнението във връзка със снощната случка. Щеше да разбере, че все още вярвам в съществуването на старицата.

— В никакъв случай не го питай, Джудит. Нека да запазим това само между нас двете. А сега можем да отделим известно време за търсенето на коридора. Искаш ли?

Тя се съгласи веднага. А аз не можах да си спомня доколко можеше да се вярва на едно дванайсетгодишно момиче да пази тайна.

Отворих вратата и влязох в Синята стая. Джордж спеше пред камината. Той отвори леко едното си око, видя Джудит, очевидно си спомни, че тя го обожаваше, и се изправи бавно, като отдели нужното време да протегне един по един всичките си крака. Но не излая.

— Очевидно Брантли пак му е давал уроци — заявих аз, още по-изумена. — Иначе вече щеше да се е скъсал от лаене.

Момичето се приближи до него, отпусна се на колене и попита с изпълнен с обожание глас:

— Липсвах ли ти, Джордж? Би ли искал някоя нощ да дойдеш да спиш при мен? Ще се промъкна в кухнята и ще ти донеса всичко, което желаеш. — Вдигна лице към мен. — Може ли да бъде подкупен, Анди?