Катрин Каултър - Контесата

Само малкото помещение, в което бе влязла Амилия, бе абсолютно голо. Не усетих нищо, докато стоях в него, абсолютно нищо. Но предишния ден тук бе имало нещо, нещо, което бе затръшнало вратата в лицето ми. Но то не беше съвсем солидната и реална старица, която снощи бе вдигнала насреща ми церемониалния мавърски нож.

Бях довела Джордж. Той душеше наоколо, но очевидно не усещаше нищо повече от мен. Космите на тила ни не щръкнаха от ужас.

Върнахме се в Синята стая. Веднага заключих вратата. Някога тук е била стаята на Каролайн. Тя се бе покатерила по един от широките прозорци и по перваза се бе добрала до съседното помещение. След което се бе изкачила на северната кула и се бе хвърлила оттам.

Нима беше невъзможно снощната старица също да се бе покатерила по прозореца и да бе вървяла по перваза, докато стигне до друга стая?

Томас беше разказал за жената, която бе зърнал тук за момент, когато бил малък. Възможно ли бе да е бил духът на Каролайн? Защо ли е искал да се върне тук, точно в тази стая? Заради Каролайн ли прислугата смяташе, че помещението се обитава от духове? Или тя беше в другата, малка и празна, стая?

Потърсих мисис Редбрест; тя бе икономка на семейство Линдхърст в продължение на повече години, отколкото аз бях на тази земя. Открих я в очарователния й апартамент в източното крило. Дори да бе изненадана или смутена от неочакваното ми посещение, тя не го показа. Покани ме в прелестната дневна, чиито мебели бяха очевидно отпреди два века. В камината пукаше не особено буен огън. Всички пердета бяха спуснати, за да изолират стаята от засилващия се студ. По всичко личеше, че щеше да завали всеки момент, но когато споделих наблюденията си с мисис Редбрест, тя поклати глава, усмихна се и рече:

— Не, Брантли каза, че няма да завали преди три часа следобед.

Предложи ми чаша чай и аз приех.

Направих й комплимент за ароматния индийски чай и заявих с цялата си сериозност, че разчитам на нейната помощ да ме разведе из Девбридж Манър, който беше наистина огромен. Когато се налагаше, можех да лъжа по-изкусно от хлевоустите виги, както бе твърдял неведнъж дядо ми. В действителност, след навършването на петнайсетата си година, бях започнала да ръководя различните къщи на дядо, включително Диърфийлд Хол, който бе по-голям от Девбридж Манър поне с десетина спални и една бална зала с размери колкото разстоянието между две лондонски пресечки. През първите години бях объркала доста неща, но след осемнайсетия си рожден ден вече бях в състояние да обсъждам с лекота с иконома и ковача поправката на някоя стара вана с медни дръжки и същевременно да решавам с готвачката какво ще сервираме на гостите.

Разпитах мисис Редбрест за семейството й; тя ми каза, че произхожда от клона на Хилдън Дейл от рода Редбрест, и семейството й живее в Йоркшир още от времето, когато викингите дошли от морето, за да изнасилват, грабят и в крайна сметка се установят тук. Да, според нея, в резултат на тези изнасилвания и грабежи, във вените на нейните деди течала малко и от тяхната кръв.

Напредвах съвсем бавно с намерението в крайна сметка да насоча разговора към това, което ме интересува. Когато й подадох чашата си, за да я напълни отново, попитах:

— Случвало ли ви се е да усетите нещо неприятно в Синята стая, мисис Редбрест? Почувствали ли сте нещо по-различно в нея?

Тя изтърва чашата си от изненада. Бърза като змия, аз успях да я хвана във въздуха преди да се бе разбила в лъскавия дъбов под. Слава Богу, че беше празна. Поставих я на масата и заявих спокойно:

— Разкажете ми, мисис Редбрест. Сега аз съм господарката тук, не лейди Каролайн или нейният дух. Кажете ми какво сте видели, чули или усетили в тази стая или в което и да било друго помещение, нещо подобно на случилото се вчера с мисис Томас, когато бе намерена заспала на пода.

Икономката бе много едра жена, на път да прехвърли средната възраст, но все още — красива. Черните й коси бяха прошарени с бели нишки, но бяха гъсти и добре оформени. Това, което задържаше вниманието ми обаче, беше лицето й, очите. Те бяха тъмни като косите и, в този момент — уплашени.

Тя направи последното, което бях очаквала — закърши ръце. Очевидно бях нагазила в много дълбоки води.

Усмихнах й се.

— Мисис Редбрест, аз съм нова тук. Съпругът ми ме запозна с нещо като история на семейството, но то не е достатъчно. Моля ви, помогнете ми да разбера.

— Миледи — започна бавно тя, — случилото се вчера бе шок за всички нас.

— И още по-голям за мисис Томас.

— О, да, бедната. Но тя бе заспала, бе легнала да подремне посред бял ден, а вратата не беше заключена.

— Убедена съм, че не е била, когато господата от къщата са отишли да видят какво става. Но не това е важното, нали? Сега аз съм графиня Девбридж, мисис Редбрест. Няма връщане назад. Този дом сега е и мой. Несъмнено и вие сте чули за случилото се снощи с мен.

О, да, явно беше чула, и само можех да си представям всички приказки, които бе породила историята сред прислугата. Напълно бе възможно вече да се питаха дали графът не се бе оженил за друга Каролайн. Е, бях променила тактиката си със семейството. Но нямаше да я сменям със слугите. Те знаеха всичко и обичаха да приказват. Бяха част от семейството и всичко, което ставаше, ги засягаше. Те бяха моя шанс да науча какво става. Божичко, какво притеснение виждах в тъмните й очи? Или може би беше страх?

„Не се отказвай“ — помислих си аз. Приведох се към икономката и хванах между дланите си едната й едра ръка. Погледнах я право в очите.

— В Черната стая се усеща някакво злокобно присъствие. В малката празна стая, в която влезе мисис Томас, има нещо съвсем различно. Нямам представа обаче коя беше старицата, която влезе снощи в Синята стая. Помогнете ми, мисис Редбрест. Не искам да умра или да си изгубя разсъдъка в тази къща, както е станало с лейди Каролайн.

Моята събеседница издърпа дланта си от ръцете ми и се изправи с учудващо пъргаво за размерите си. Приближи се до прозорците и дръпна рязко тъмносините пердета, сякаш им беше ядосана. После бавно се обърна към мен.

— Лейди Каролайн носеше лудостта със себе си, в себе си. Вие сте напълно нормална, миледи. И сега, след като признахте пред семейството, че случилото се снощи е само един кошмар, никой няма да помисли другояче.

„Съвсем вярно“ — помислих си аз. Усмихнах й се.

— Така е. Разкажете ми за лейди Каролайн.

— След като нещастната се самоуби, започнаха да се разказват истории, винаги шепнешком, за това, че се връщала в Синята стая. Не исках да им вярвам. На кой му се живее в къща, в която се разхождат призраци?

— На мен определено — не — отвърнах аз и замълчах отново в очакване.

— Най-сетне отидох лично в тази стая и спах на широкото легло, но, кълна ви се, нищо не се случи. Спах много добре, по-добре от обикновено. А когато се събудих, бях спокойна, може би даже необичайно спокойна.

— Може би така спокойна, сякаш някой е бдял над вас през цялата нощ, някой, който ви е харесвал и не е желаел да ви изплаши или да ви стори нищо лошо?

Тя кимна бавно.

— Да, точно така се чувствах. Чувала съм толкова истории и може би вярвам на някои от тях, но никога не бих се признала пред негово височество. Ако бедната жена се връща понякога в тази стая, то е, защото прекара в нея повечето си време тук и тя й е позната.

— Каролайн прекарваше ли много време в другата малка стая, която сега е съвсем празна?

— Да — отговори мисис Редбрест. — Там беше личната й музикална стая, където свиреше на арфата си. Свиреше много хубаво и красивите звуци излизаха навън през прозорците. Всички се усмихваха и вдигаха погледи нагоре, когато я чуеха да свири. След смъртта й някои са чували звуците на арфата.

— Защо е празна тази стая?

— Негово височество накара да изнесем всички мебели. Мисля, че прекрасната арфа на лейди Каролайн сега се намира на някой от таваните. Никой не ходи там вече.

— Защото вратата е заключена ли?

— Да, точно така. Отключвам я веднъж седмично, за да може някоя от камериерките да избърше праха в нея. Това е всичко, миледи, кълна ви се. Колкото до случилото се снощи, нямам представа, наистина нямам представа. Духовете съществуват, има ги във всяка голяма къща, но е съвсем друго, когато някой от тях те заплаши. Не би се понравило на никого.

— Тогава случилото се ще остане просто лош сън, мисис Редбрест, тъй като другите варианти са неприемливи. — Изправих се. — Искам да ви благодаря. Благодарение на вас ми олекна. Скоро ще забравя за ужасната старица, която снощи се нахвърли отгоре ми с ножа на мистър Джон в ръка. Сигурно е най-разумното, което мога да направя.

— Но помислете за всичко, което ви се случи снощи, миледи — толкова страховити неща. От друга страна се намирате в нов за вас дом. Напълно нормално е нещо такова да ви се стори съвсем реално, че почти да ви погълне в себе си.

— Да — промълвих аз и тръгнах към вратата на стаята й. Там се обърнах. — Надявам се да не сънувам повече нищо от този род.

Оставих я със стиснати пред широката гръд длани. Най-вероятно по време на вечерята щеше да каже на прислугата, че никой не знаеше какво се е случило с новата графиня Девбридж предишната нощ. Ах, кой ли можеше да знае? Сън, умопомрачение, може би видение? Слугите щяха да говорят и да правят предположения; може би някой от тях щеше да научи нещо и аз щях да го чуя.

Никога досега не се бях чувствала толкова самотна.