Катрин Каултър - Контесата

Седнах на ръба на ръба на един от деликатните столове. Слава Богу Джордж бе доволен да стои в скута ми. Докато чаках, галех ушите му, без да казвам нищо, само се взирах в студената камина.

Лорънс и Амилия влязоха в стаята.

— Анди — промълви съпругът ми и се приближи. Коленичи до мен и взе дланта ми в ръката си. — Намираш се в нова къща. Толкова неща се случиха днес, все страховити и неочаквани, които биха изпълнили с кошмари дори най-флегматичния човек. Боже мой, та ти даже падна и си удари главата. Кой знае какво би могъл да създаде в мрака този удар?

Усмихнах му се. Всичко, което казваше, беше вярно.

— Не съм измислила нищо. Нито съм го сънувала. Стана точно така, както ти казах.

— Анди, нищо подобно не се е случвало досега в Девбридж Манър — обади се Амилия. — Нали, чичо Лорънс?

Той поклати глава.

— Чували сме, разбира се, истории за духове, появяващи се в тази стая, за странни шумове и сенки, които не би трябвало да бъдат тук, но никой от нас не е виждал нищо необичайно. Били са винаги само слухове, нищо повече.

— Не — заяви бавно Томас. — Това не е съвсем вярно. Помня, че веднъж бях в тази стая, малко след смъртта на Каролайн, и четях пред камината. Трябва да съм заспал. Нещо докосна бузата ми, топло и едновременно — като парче лед. Когато отворих очи, я видях, но само за миг, и после си отиде, или по-скоро — се разтопи във въздуха.

Изгледах го съсредоточено; не ми се искаше да му вярвам. Приличаше по-скоро на творение на развинтено момчешко въображение. А какво представлявах в такъв случай пък аз самата? Бях момиче с голямо въображение.

Но не бях сънувала случилото се, не бях.

Вдигнах поглед, когато Джон влезе в стаята. Джордж надигна глава и изскимтя. Започнах да го галя отново, със съвсем бавни движения на дланта.

— Ножът ми е на мястото си, а шкафът е заключен. — Втренчих се неразбиращо насреща му. — Аз колекционирам ножове — обърна се към мен той. — Един от най-ценните сред тях е мавърски церемониален нож, на повече от триста години. Има остро закривено острие, а към дръжката му е прикрепен красив червен копринен пискюл. И, най-важното, острието е златно, а не сребърно. Той си стои на мястото, под стъклен похлупак и зад заключена врата.

— Искам да го видя — възкликнах аз; станаха веднага и тръгнах към вратата преди графът да поиска да разбере дали не съм луда като втората му съпруга.

Джон нямаше друг избор, освен да ме придружи, тъй като нямах представа къде държи колекцията си от ножове. Тя се оказа в стаята му, разбира се.

Младият мъж запали още свещи. Всички вървяхме зад него, дори Амилия, която се прозяваше и твърдеше, че това е прекалено за ума ми, че подобен странен сън би могъл да споходи всеки един от нас, като се има предвид случилото се през деня, който на всичкото отгоре бе първият ми ден в Девбридж Манър.

Аз не отговорих, само следвах Джон. Едва не се задавих, когато видях поставения върху възглавничка от аленочервено кадифе нож. Отстъпих крачка назад.

— Точно това е ножът, който държеше старицата — промълвих аз. — Сега си спомних и пискюла. Той се мяташе, когато тя вдигнеше ножа. И двата големи рубина, по един в двата края на дръжката. Помня ярките червени петна. — Обърнах се и изгледах събеседниците си. — Как е възможно ножът да е бил върнат толкова бързо тук?

— Не е възможно — отвърна Лорънс. — Трябва да си го видяла по-рано, когато дойде тук, и той се е превърнал в ножа от твоя кошмар.

— Не, не съм го видяла.

— Анди — рече Амилия и се приближи да ме погали по рамото. — Не мисли повече за това. То е свършило. Ти си добре. Джордж е добре. Днес преживя труден ден. До утре сутринта ще забравиш всичко.

В този момент за първи път аз също се усъмних, че съм видяла в действителност старицата; може би наистина бе резултат от удара на главата или ужасната студена заплаха, която бях почувствала в Черната стая. И подсилени от затръшването на вратата в лицето ми и викащата ме Амилия, хваната като в капан в празното помещение.

Вече не знаех какво да мисля. Заля ме огромна вълна от изтощение. Нямаше какво повече да кажа. Обърнах гръб и на четиримата и тръгнах бавно към Синята стая. Джордж ме последва веднага.

— Днес беше едва първият й ден тук — чух гласа на Томас. — Страх ми е да си помисля какво ще стане на втория.

Аз се страхувах повече и от него от тази перспектива.

Затворих вратата на стаята си и, след кратък размисъл, завъртях ключа в ключалката. Ако старицата се появеше отново, щеше да има само две обяснения — тя бе или последствие от силния удар по главата, който бях преживяла сутринта, или привидение. Нито едната, нито другата перспектива не обещаваше нищо добро.

За огромна изненада заспах почти веднага. Кой знае как обаче Джордж успя да ме изпревари. Затворих очи, унесена от звуците на хъркането му.

Първата ми мисъл на другата сутрин беше: „Не, нищо не съм си въобразила.“ Щях да претърся цялата къща, дори да трябваше да го сторя съвсем сама. Щях да открия коя беше ужасната старица, която ме беше изплашила до обезумяване.

Когато видях как ме гледаха всички по време на закуска, реших да сменя тактиката. Усмихнах им се до уши и заявих:

— Всички бяхте много мили. Божичко, дори се държахте безкрайно добре с мен посред нощ, когато очевидно изпуснах юздите на въображението си и то ми погоди номер със създаването на онзи страховит образ. Извинявам се на всички ви. Случилото се е забравено. Благодаря, че бяхте толкова мили. Бих искала да закуся бъркани яйца.

Взех си чинията и се приближих до шкафа. Сложих за Джордж три парчета препечен до хрупкаво бекон и една малка херинга. Не се изненадах изобщо, че разговорът не вървеше. Въпреки всичко, продължавах да излъчвам добро настроение и да не обсъждам нищо по-сериозно от необичайно хубавото за ноември време. Не след дълго всички си отдъхнаха с облекчение, образно казано, и започнаха да се държат по нормалния си начин.

Към десет часа облякох дрехите за езда и тръгнах към конюшнята, последвана от Джордж. Беше облачно и сравнително студено; от хубавото време бе останал само спомен. Но Брантли ме увери, че няма да завали преди три часа.

Повярвах му безусловно, защото бях убедена, че е Мойсей.

Ръкър оседла Малката Бес и ми помогна да я възседна. Потупах я по лъскавата шия.

— Прекрасна си, знаеш ли го? — Териерът се съдираше от лаене, затова помолих Ръкър да ми го подаде. — Ще потича по-късно. Засега може да поязди.

Хвърлих изпълнен с копнеж поглед към Темпест и тупнах леко с токове хълбоците на кобилата. Викнах през рамо на коняря, който стоеше на мястото си, за да ме изпроводи с поглед:

— Ако някой пита къде съм, кажи му, че съм отишла в селото, за да се запозная с нашите търговци.

Но не отидох в селото. Тримата се запътихме към тесния поток, който течеше из имението Девбридж от изток на запад. Оставих кобилата да пасе на воля каквато трева пожелае. Заведох териера до брега на потока и седнах под една широка върба. Джордж се настани до мен.

— Джордж — рекох аз. — Възможно е онази страховита жена да е плод на въображението ми. Не мисля така, но все пак трябва да огледаме всички възможности.

Кучето се обърна и ме погледна. Наклони глава на една страна.

— От друга страна, не е възможно и твоето въображение да е родило образа й. Видях те как я гледаше и лаеше до скъсване. Беше уплашен не по-малко от мен, но въпреки това беше готов да се хвърлиш към гърлото й, нали, смелото ми момче?

Той изскимтя тихичко.

Започнах да го галя по главата; той се взираше някъде над потока и потреперваше леко, тъй като обичаше да го галя и да го почесвам тук-там, по места, които му беше трудно да достигне.

— Не смяташ ли, че е невъзможно злият дух да върне така внимателно ножа в колекцията на Джон, която по една случайност се намира в стаята му?

Териерът изскимтя отново, вероятно защото чу името на Джон.

— Но знаеш ли, Джордж, ние говорим за две съвсем различни неща, които стават тук. В онази проклета Черна стая имаше нещо ужасно, което не мога да си обясня и това ме плаши страшно много. Но онази старица… тя имаше доста човешки вид. Дори аз да съм се побъркала и да съм я сънувала, ти не може да си сторил същото. Не, тя е реална, тя съществува, тя е тук. Да не забравяме и случилото се с Амилия в онази стая. Двамата с теб ще надникнем там, като се върнем в къщата, макар изобщо да не ми се ходи. Някой или се опита да ме убие, или да ме уплаши толкова, че да ме накара да си тръгна. Трябвало да платя за всичко това. Какво означават тези думи? И кой и защо го казва, Джордж?

Кучето все така не отговаряше.

Вдигнах го и го притиснах силно към гърдите си. То ми го позволи в продължение на няколко секунди, след което се измъкна и хукна да гони току-що появилия се от гъсталака фазан.

След време извиках Джордж и яхнах отново Малката Бес. Не отидох в малкото селце Девбридж Аштън. Струваше ми се глупаво да ходя там, когато някой се бе вмъкнал в стаята ми с мавърска кама в ръка. Върнах се в Девбридж Манър. Вече знаех какво да правя.

Застанах в средата на празната стая, където предишния ден бе влязла Амилия. Имаше два дълги, тесни прозореца, без пердета, които да омекотят оставяното от тях впечатление; гледаха към пространството пред къщата. Вдясно се виждаха конюшните, вляво — гората.

Дървеният под беше добре излъскан. Помещението бе съвсем празно. Обиколих всички съседни стаи. Бяха или спални, или дневни, и едните, и другите очарователно мебелирани.