Отвътре се дочу приглушен мъжки глас. Продължих да блъскам, а Джордж лаеше като подивял. Бях благодарна за шума, който вдигаше. Така щях да накарам онова създание да се замисли дали да ме последва.

Погледнах назад. Не видях нищо, но пулсът ми не се успокои изобщо.

Най-сетне, както ми се стори, след цяла вечност, вратата се отвори и на прага се появи Джон, навлякъл набързо някакви бричове и без нищо друго.

Щеше да бъде без значение, дори да беше във ваната. Хвърлих се на врата му. Териерът разбра за кого става дума и вече наистина побесня.

Младият мъж успя да запази равновесие.

— Анди, за Бога, какво става? Какво се е случило? Джордж, млъкни!

Кучето ми можеше да бъде накарано да млъкне само по един начин като го вземеш. Джон така и направи, или по-точно го измъкна изпод десния ми лакът, с който го бях стиснала. Взе го в едната си ръка, а с другата ме прегърна.

Дишах толкова тежко и учестено, че не можех да говоря. Просто стоях тук, притисната в мъжа, от когото се боях с цялото си същество, и не исках да помръдна; достатъчно ми беше да го чувствам — топъл и силен, да знам, че държи и Джордж, и мен, и че и двамата сме в безопасност.

— Всичко е наред — рече той и топлият му дъх погали косата ми. — Всичко ще се оправи. Джордж, точно така, само ме ближи по ръката и рамото, толкова далеч, колкото позволява малкото ти езиче. Анди, възвърна ли си вече дъха? Можеш ли да ми обясниш какво се е случило?

— Почти — отвърнах аз, допряла лице в рамото му. — Още не, но почти.

— Продължавай да дишаш, поемай си спокойно и дълбоко въздух… точно така.

Той продължаваше да ни държи в обятията си, олицетворение на спокойствието и стабилността. Никога в живота си не бях чувствала такава благодарност, както в този момент, задето този мъж беше тук и бе толкова близо, че усещах ударите на сърцето му.

— Е, ако вече си в състояние, разкажи какво стана. Да не се е случило нещо с Джордж?

Усетих широката му длан на гърба си. Чувствах излъчващата се от нея топлина и топлината на цялото му тяло през ленената си нощницата. Беше прекрасно. Бях жива. И в безопасност.

Започнах да броя ударите на сърцето му; усещах ги дълбоко в себе си. Бяха равномерни, топли и силни. Вече можех да дишам нормално. Отдръпнах се малко, съвсем малко, макар да не ми се искаше. Не исках да изгубя топлината му.

— Добре съм, да, наистина, вече съм добре.

— Да не е избухнал пожар в стаята ти?

— Не.

— Да не би гардеробът да е паднал?

— Не е помръдвал.

— Може би през прозореца са влезли прилепи?

— Няма никакви прилепи.

Джон изруга. Толкова се изненадах, че едва не паднах.

— Значи е проклетата Синя стая — възкликна той и изруга отново. — Видяла си нещо, което според теб е било призрак, така ли? Решила си, че си видяла нещо, и то те е уплашило до смърт.

— Наистина го видях. Беше ужасно и реално. Опита да ме убие с нож със закривено острие. Грабнах Джордж и хукнах. Тук. При теб.

Дори да му се беше сторило странно, дори да се бе запитал защо не съм отишла при съпруга си, който спеше в съседната на неговата спалня, той не каза нищо, само ме привлече отново към себе си. Обвих ръце около врата му. Кожата му беше толкова топла, толкова гладка, и той беше мъж… опасен мъж. А аз се бях залепила за него, и то почти без нищо на гърба си. Освен една нищо и никаква нощница.

— О, по дяволите! — промърморих аз и започнах да се отдръпвам много бавно от него.

В гласа му долових развеселени нотки и още нещо, което обаче не успях да идентифицирам.

— Чудех се колко време ще ти бъде необходимо, за да си дадеш сметка как си се приближила до звяра, а той може да се окаже по-опасен от онова, което си видяла в Синята стая, каквото и да е то. — Въздъхна дълбоко. — Знаеш ли, Анди, звярът изобщо не е опасен, но ти просто не можеш да се накараш да го повярваш.

Не можех да се разправям по тая тема точно сега, просто не бях в състояние.

— Говориш глупости, а моментът наистина не е никак подходящ.

Джон се засмя.

— Ела вътре. Ще запалим някаква светлина и ще можеш да ми кажеш нещо повече за това същество, което те е нападнало с нож. Джордж, млъкни, ще те взема пак, само ми дай минутка, докато запаля свещите.

Двамата с териера го последвахме плътно; нямах намерение да позволя да ни раздели по-голямо разстояние от трийсетина сантиметра. Но първо затворих вратата на спалнята му и я заключих.

— Не мисля, че онова създание тръгна след мен, но не искам да рискувам. Ако то се появи и ти изгубиш съзнание от ужас, аз ще се озова отново в много неизгодна позиция.

Младият мъж поклати глава.

— Беше толкова уплашена, че само допреди две минути не можеше да говориш, а сега вече се шегуваш със станалото. Наистина си изумителна.

И продължи да се смее, докато палеше свещите.

Подаде ми един свещник и ме огледа от глава до пети.

— Вероятно ти е студено — рече той и ми подаде халата си.

Облече ми го, сякаш бях малко дете. После завърза колана около кръста ми.

Джордж изскимтя. Джон се наведе и го вдигна.

— Благодаря ти, че излезе така бързо. Още три секунди, и щях да избия вратата с ритник.

Той сведе поглед към босите ми крака.

— Говориш най-странни неща. Определено имаш дарба в това отношение.

Остави отново кучето на пода и премести свещника върху стоящата край вратата масичка. Приближи се до мен, придърпа ме към себе си и започна да ме гали по косите. Те падаха в див къдрав безпорядък по гърба ми; панделата, която си връзвах преди лягане, бе паднала някъде.

— Добре ли си вече?

— Да — отвърнах бавно аз и този път усетих страх от съвсем друг род.

— Може би е време да доведеш съпруга си — рече той, като се откъсна от мен и взе отново териера. — Знаеш ли, стаята на стареца се намира вляво по-нататък по коридора. Не мислиш ли, че той, а не завареният ти племенник, би трябвало да ти помага в подобни ситуации?

— Копеле! — възкликнах аз, завъртях се на босите си пети и се приближих до вратата.

Отключих я. Установих с удоволствие, че ръцете ми не трепереха вече.

Щом се подадох в коридора, видях Томас и Лорънс, които тичаха към мен от противоположни посоки.

Графът стигна пръв до мен. Огледа халата на Джон, босите ми крака, разчорлените коси, и заяви:

— Нещо се е случило. Добре ли си?

Стоях неподвижно, без да се докосвам до него, тъй като бях възвърнала равновесието си, и не желаех да бъда притискана от друг мъж, който и да е той.

— Да — отговорих аз. — И двамата с Джордж сме добре.

Томас спря пред нас, задъхан. Изглеждаше красив, въпреки мятащия се около босите му крака халат и разрошените коси.

— Какво става тук? — попита той, но чичо му само поклати глава.

— Не знам още. Но нещо очевидно се е случило. Анди?

Всички бяхме застанали насред спалнята на Джон, а светлината на свещите потрепваше леко, тъй като прозорецът до леглото на младия мъж беше отворен. Обвих длани около раменете си, но това се оказа недостатъчно. Наведох се и вдигнах Джордж. Нямах намерение да го оставя да си тръгне. Той сякаш усети, че става нещо и се нуждая от него. Намести се удобно в ръцете ми.

— Кажи им какво е станало — обади се Джон и се приближи до камината, за да запали огън.

В този момент на прага се появи Амилия; прекрасните й черни коси се спускаха като дълъг копринен шал по гърба й.

— Събудих се внезапно — започнах аз и преглътнах, тъй като усетих потрепване в гласа си. — Нямах представа защо, но се събудих. И видях нещо много грозно, не може да се каже, че беше човек; то стоеше като неодушевен предмет край другия край на леглото ми, неподвижно като статуя, сякаш не беше в действителност там. Скоро разбрах, че е някаква старица, отвратителна, с разбъркана бяла коса. Когато я попитах какво иска, тя отвърна, че съм била отвратително същество и други подобни определения, и ще си платя за всичко. После вдигна ножа и тръгна към мен. Хвърлих отгоре й една възглавница, грабнах Джордж и успяхме да се измъкнем от стаята.

Настъпи мълчание.

— Помниш ли какво точно ти каза старицата? — попита най-сетне Джон.

Поклатих глава.

— Може би ще ми се избистри в главата утре. В момента там е истинска каша, освен частта за отвратителното създание. Не е лесно да забравиш, ако те нарекат така.

Мълчанието продължи. Междувременно четирите чифта очи не се отделяха от лицето ми.

— Чуйте, знам, че не ми вярвате, особено след онова, което почувствах в Черната стая и което казах, че е станало с Амилия. Но всичко е вярно. Не бих измисляла подобни неща. Струва ми се, че не бих успяла да си представя подобно нещо. Беше ужасяващо. И много истинско. Старицата се опита да ме убие.

След нова порция мълчание съпругът ми се обади с много тих глас.

— Нещо със сигурност се е случило, Анди. Искаш ли чаша чай?

— Извинете ме — рече Джон. — Отивам в Синята стая; ще видя какво мога да открия.

— Идвам с теб — заяви брат му.

Знаех, че стаята ще е празна. Старицата нямаше да чака там. Защо за го прави?

— Наистина много си се изплашила — рече Амилия. — Без значение какво е станало, дали е било насън или другояче, но все още трепериш. По-добре поседни, Анди.

— Не — отвърнах аз. — Искам да се върна в Синята стая.

Не обърнах внимание на съпруга си, който бе протегнал ръка към мен. Джордж ме последва незабавно. Докато вървяхме заедно по коридора, усещах как парализиращият страх става все по-силен с всяка следваща стъпка.

Когато стигнах до вратата, вече бях вцепенена от страх. Беше ужасно усещане. Чувствах се безпомощна; умът ми просто не желаеше да продължавам повече в тази посока.

Кучето излая.

— Всичко е наред — провикна се Джон. — Можете да влизате и двамата.

— Тук няма нищо — рече Томас; забелязах, че движи непохватно лявата си ръка.

Какво, по дяволите, можеше да му е станало с лявата ръка?