ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Колкото и да ми беше трудно, успях да си удържа езика зад зъбите, без да изръся нещо от рода на „що за идиотски приказки“ или „не ставай смешен“. Най-сетне рекох с мил, спокоен глас:
— Моля те, кажи ми защо смяташ така.
— Предишния ден тя ме помоли да сваля решетките от прозорците на стаята й. Направих го незабавно и дори се почувствах виновен, че не ги бях махнал по-рано. Тя се беше излекувала; беше отново прекрасното момиче, за което се бях оженил. Помня как се усмихна, когато ми подаде Джудит, и излезе от дневната, „само за момент“. Обясни, че й е студено и иска да сложи любимия си шал. Разбира се, една слугиня я последва дискретно, но тя очевидно го знаеше. Влязла в Синята стая, затворила вратата и се покатерила на прозореца. По тесния перваз се добрала до прозореца на съседната стая. Оттам отишла в северната кула. Ех, ако не ми се искаше толкова да повярвам, че е станала отново нормална, ако бях изчакал, само още няколко дни, преди да кажа да махнат решетките, тя нямаше да може да се хвърли от балкона на кулата.
Всичко това се бе случило преди дванайсет години и той продължаваше да носи и досега безсмисленото чувство за вина, което не заслужаваше.
— Ако беше изчакал, — рекох аз, — тогава тя просто щеше да изчака на свой ред, и при първа възможност да направи същото.
— Може би, може би.
— Много е трагично. Съжалявам, Лорънс.
— Не успях да се насиля да ти кажа, Анди; извинявай, че съм такъв страхливец. Но се опасявах да не би тогава да откажеш да се омъжиш за мен, защото имам дете, което може би е наследило лудостта на майка си. Или пък да решиш, че лудостта идва от мен.
— Родителите на Каролайн навестяват ли Джудит? — попитах аз.
Въпросът ми го изненада видимо; очевидно не го беше очаквал.
— Не, никога не са я виждали. Не пожелаха да я видят, ако трябва да съм по-точен. Джон и Томас знаят какво направиха.
— И какво е то?
— Те заявиха, че дъщеря им Каролайн била напълно нормална и аз съм я унищожил по някакъв начин. Не можеха да си обяснят каква причина съм имал да го направя, но бяха убедени, че аз съм убил дъщеря им. Аз бях отговорен за смъртта на любимата им дъщеря. Заявиха, че не желаят да виждат детето, тъй като е от мен.
— И продължават да отказват да се срещнат със собствената си внучка? — Съпругът ми кимна. — Това е невероятно, но в никакъв случай не е по твоя вина, Лорънс. Мисля, че си възпитал прекрасно Джудит. Тя е мило дете, пълно с енергия, много умна и напълно нормална. Избрал си чудесна жена за обучението й. Много съжалявам за Каролайн, но моля те, повярвай ми, това е станало много отдавна. То не трябва да се отрази по никакъв начин върху Джудит. — И тъй като цялата тази тема бе безкрайно мрачна и въздухът буквално се задушаваше от нещастието на графа, додадох: — Аз съм на двайсет и една години и вече приех факта, че имам заварена дъщеря. С Джудит ще станем големи приятелки, обещавам ти. Прости си, Лорънс; аз самата ти простих, че не ми каза.
— Може би един ден ще успея да си простя, но никога няма да го забравя. Как мога да забравя, че Джудит носи гените на майка си. Ами ако в нея се крие лудост, която ще изплува на повърхността след време?
— Кралят е луд. Нима и баща му, Джордж II, беше също луд?
— Някои тори биха побързали да отговорят, че е бил луд — отвърна съпругът ми. — Но не, той определено не беше луд.
Усмихнах се на опита му да се пошегува.
— Знаеш не по-зле от мен, че лудостта не е нещо, което се предава автоматично на детето от бащата или майката. Родителите на Каролайн не са луди, нали?
Лорънс поклати глава.
— Не — отвърна бавно той, — не са, само ме мразят. — Кълна се, че баща й желаеше с цялото си сърце и душа дъщеря му да бъде добре. — Но ще ти кажа, че преди пристигането на мис Гилбанк се страхувах за Джудит.
— На колко години беше тя, когато дойде мис Гилбанк?
— Може би на три.
За мен бе лудост да се мисли това, камо ли да се казва, но отново се проявих като образец на спокойствие и разум.
— Джудит е била съвсем малка. Предполагам, че когато родителите видят хаоса, който е в състояние да създаде детето на тази възраст, те са готови да мислят, че е създание на дявола. Точно в такава светлина ме виждаше от време на време и дядо, но аз не полудях. Сега се сетих — наричаше ме дяволско изчадие.
Графът се засмя при тези думи, наистина се засмя, както се бях надявала. Нима бях толкова доволна от себе си и начина, по който се бях справила с положението, че в действителност само аз бях изпитала облекчение? Не, готова съм да се закълна, той изглеждаше подмладен, раменете му не бяха увиснали така нещастно — сякаш товарът бе вдигнат от тях.
Когато малко по-късно ме изпрати до вратата на Синята стая, той докосна леко с пръсти брадичката ми.
— Ти олицетворяваш всичко, на което можех да се надявам, Анди. Може би дори повече. Ще размисля върху това, което каза тази вечер. Лека нощ, скъпа Анди.
Разходих Джордж, който този път направи много по-бързо избора си, и успях да се отърва от Белинда; тя бе готова да остане и да клюкарства до среднощ. Най-сетне се отпуснах на леглото. Териерът реши също да спи под завивките и притисна топлото си телце в коленете ми. Трябваше да призная, че днес бе един от изпълнените с най-много събития, най-неочакваният, най-страховитият и най-мъчителен ден в живота ми.
Бях усетила нещо студено и недоброжелателно в Черната стая, знаех, че нещо бе привлякло Амилия в другата празна стая, и бях паднала по стълбите… о, Боже, дори аз бях прекалено изморена, за да изредя останалите събития в ума си. Но в крайна сметка всичко бе завършило добре, всичко, освен случилото се с Амилия и отказът на всички да направят нещо по този въпрос.
Утре щях да отида в онази малка празна стая, да постоя известно време в нея и да видя дали нещо ще се случи с мен. Настръхнах при тази мисъл. Все пак по-добре беше да се изправиш срещу неизвестното, отколкото да се свиваш страхливо в черупката си и да отричаш съществуването му, както постъпваха всички останали.
Заспах, усещайки през муселинената нощница заврения в задната част на коляното ми влажен нос на Джордж.
Не знам кога се събудих, не се чуваше никакъв звук. Но както спях и сънувах, че яздя из йоркширските блата, се събудих напълно и отворих широко очи, опитвайки да свикна с полумрака в осветената от лунната светлина стая.
И тогава я видях. Разтърсих глава, защото не исках да повярвам на очите си, но фигурата не изчезна, не помръдна. Просто стоеше пред мен, неподвижна и мълчалива, като замръзнала статуя от ада, мъртва, и същевременно само на петдесетина сантиметра от леглото ми.
Помня, че чух хъркането на Джордж, макар всичко в мен да се вледени. Бавно, много бавно измъкнах ръце изпод завивките.
Още по-бавно започнах да се изправям. Джордж се размърда, но продължи да спи.
Мъртвешки неподвижната фигура тръгна бавно към края на леглото, към мен. Когато мина пред осветения от луната прозорец я видях добре. Беше някаква старица, ужасно безформена, по-стара от смъртта. Върху обезобразеното й лице висяха сплетени бели коси. От гърлото ми се надигна вик, но за мой ужас, когато отворих уста, оттам излезе само някакво жалко скимтене. Чувствах се буквално закована на мястото си, толкова уплашена, че не можех да помръдна.
Чух собствения си глас, подобен по-скоро на грачене.
— Коя сте вие? Какво искате от мен?
Старицата, която не можеше да бъде истинска, отвърна с тънък и сух като хартия глас:
— Ти си отвратително създание. Ти си злото, посетило отново тази къща. Ти си лоша и ще си платиш за всичко.
Изхълцах от ужас. Сега усетих, че Джордж се раздвижи и за първи път, откакто внезапно се бях събудила и бях видяла ужасната фигура в другия край на леглото, изпитах страх за някой друг, освен за себе си.
Отметнах завивките, грабнах териера и се търкулнах към другия край на леглото, по-далеч от кошмарното привидение.
Но очевидно не го направих достатъчно бързо, или гротескното старо създание се движеше по-бързо от живите. Тя се надвеси над мен, както лежах парализирана върху леглото; в изкривените си пръсти държеше златен нож, с извит край като ятаган. Вдигна го високо над главата си, готова да замахне.
Търкулнах се отново в другата посока. Джордж залая диво, като опитваше да се измъкне от ръцете ми, за да атакува призрака.
— Коя си ти? — извиках аз. — Какво искаш от мен?
Знаех, че въпросите са глупави, но те просто сами излязоха от устата ми. Старицата се спусна отново към мен с намерението да ме намушка, все така вдигнала високо над главата си златния нож. Видях, как той започна да се приближава към гърдите ми. Грабнах една възглавница със свободната си ръка и я метнах по нея. Тя улучи ножа и я накара да спре за момент. Аз се възползвах и без да изпускам лудо лаещия Джордж, хукнах към вратата на стаята си.
Дръжката не помръдваше. „О, Боже!“ — помислих си аз, докато я дърпах и друсах трескаво, с треперещи и побелели от напрежението пръсти. Не помнех да съм заключвала вратата, но очевидно точно така бях направила. Просто бях забравила. Завъртях ключа, който си стоеше в ключалката. Обърнах се; старицата бързаше към нас със странна, конвулсивна походка. Ключът се завъртя и вратата най-после се отвори с трясък, така че едва не паднах навън в коридора.
Значи все пак бях заключила вратата. Как тогава бе влязло в стаята ми това създание?
Хукнах с всичка сила, без да поглеждам назад, притиснала териера към себе си. Нямах намерение да го оставя да се спусне след старицата.
Никога през живота си не бях тичала толкова бързо, както сега по дългия коридор. Най-сетне спрях паникьосана пред вратата на една стая. Знаех кой се намира зад нея и всъщност точно затова бях дошла именно тук. Заблъсках с юмруци по старото дъбово дърво.
"Контесата" отзывы
Отзывы читателей о книге "Контесата". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Контесата" друзьям в соцсетях.