Докато говорех, наблюдавах Амилия, но тя не ми обърна никакво внимание. Целуваше ръката на Томас. Тази проява на привързаност ме смути. Почувствах се неудобно, тъй като просто нямах опит с подобен род прояви между съпрузи.

Обърнах се към Лорънс.

— Мисля, че ще ми бъде много приятно, ако с нас вечеря и новата ми заварена дъщеря.

Щом изрекох тази добавка, помислих, че мис Гилбанк ще скочи от мястото си и ще ме прегърне. Джудит пък беше толкова развълнувана, че не я сдържаше на едно място. Тя стана, изписка тихичко и побърза да седне отново.

— Превъзходна идея — рече съпругът ми.

Той, разбира се, можеше да усети, когато го изнудваха така безцеремонно.

Беше джентълмен, трябва да му се признае, и прие картите, които му се паднаха.

Брантли изпрати Джордж обратно в Синята стая, в компанията на Джаспър, но едва след като на Джудит й бе позволено да погали влажния му нос и да го прегръща, докато по прекрасната й рокля се налепи многоцветен набор от кучешки косми.

Приятно ми беше да установя, че съпругът ми бе казал да махнат няколко от удължаващите части на масата в голямата трапезария, за да не се налага да си крещим едни на други над чиниите.

Не знам как бе успял да го постигне Брантли, но когато влязохме там, двата допълнителни прибора вече бяха поставени.

Вечерята протече в много приятна обстановка, нещо, което не изненада никого. Джудит бе много тиха, и това бе напълно разбираемо, тъй като се намираше само сред възрастни. Но се усмихваше много. Нямаше причина мис Гилбанк да се опасява, че ще се отнасят към нея снизходително. Може би Амилия щеше да се държи по-хладно към нея, ако тя самата не бе намерена днес сутринта заспала на пода в някаква празна стая, без да може да даде каквото и да било логично обяснение за случилото се. Беше по-тиха от обикновено, но се държеше любезно и приятно. Молех се вече да бе писала на баща си.

Може би графът грешеше. Ако в тази жена имаше нещо снобско, аз все още не бях успяла да го видя. В същото време Томас разказваше на мис Крислок за вълнуващото изкачване на връх в Шотландия, където бе ходил преди три месеца с приятели.

— Аз, естествено, се притеснявах да не му се завие свят от надморската височина — обясни Амилия, — но той се справи възхитително, само си изкълчи кутрето, когато се хвана за някакъв камък, който се откърти почти веднага. Но това не попречи ни най-малко на изкачването му.

— На върха беше много студено — обърна се Томас към Джудит. — Виждах парата от дъха си, а беше средата на август. Бяхме се увили до носовете. Когато стигнахме върха, едно от момчетата отвори бутилка шампанско и ние се чукнахме. Разбира се, беше ми трудно да държа чашата с навехнатия си пръст, но все пак успях.

— Шампанското не замръзна ли? — попита мис Крислок.

— Изпихме го прекалено бързо, за да допуснем подобно нещо — отговори младият мъж. — Задавих се само веднъж, но шампанското беше много студено, прекалено студено за гърло като моето. — Тук Томас ни ослепи с красивата си усмивка. — Амилия настоява винаги първо да опитва шампанското, за да провери да не е много студено.

В този момент погледнах случайно към Джон; той се бе вторачил в брат си, а долната му челюст бе увиснала почти до якичката на ризата. Очевидно двамата не се познаваха особено добре, тъй като Джон бе отсъствал през последните няколко години.

— Томас — рекох аз, — мисля, че Амилия просто те използва, или по-скоро използва гърлото ти като извинения, за да пие повече шампанско.

— Вярно ли е това, скъпа? Ти толкова ли обичаш да си пийваш?

— Все още не — отвърна тя.

— Аз пък — обади се мис Крислок, — никога няма да забравя случая, когато Анди изпи първата си чаша портвайн след вечеря с дядо си. Скъпият човек бе толкова доволен.

Прекъснах със смях настъпилото мълчание и взех нова хапка от превъзходните пилешки гърди, изпечени в сос от сметана и къри.

След вечерята мис Гилбанк отведе Джудит. Томас и Амилия си говореха тихичко в ъгъла, вероятно за изненадалото всички ни дремване на пода в празната стая и евентуалното значение на случилото се. Джон взе книга, посветена на подвизите на някакъв французин на име дьо Сад. Не знам защо я четеше — очевидно тя не му доставяше никакво удоволствие. Всеки път, когато го погледнех, той изглеждаше безкрайно възмутен.

— Анди — обади се съпругът ми, — били дошла за момент с мен в библиотеката?

Целунах мис Крислок за лека нощ и го последвах.

Бе дошъл моментът да направи признанието си. Нямах търпение да чуя поради каква причина бе държал в тайна съществуването на втора съпруга и на дъщеря, до чието представяне за Сезона в Лондон оставаха само шест години. Започвах да си давам сметка, че разликата между младите и старите хора не беше чак толкова голяма. Лорънс бе запазил в тайна нещо от мен и сега се готвеше да даде обяснение и да се извини. Колко пъти и аз самата бях правила същото от тригодишна възраст до сега?

В просторната библиотека бяха запалени свещите само в един от свещниците. Цареше полумрак; атмосферата беше наистина уютна, за което в немалка степен допринасяше жизнерадостният огън в камината. Лорънс обиколи стаята, като ту се скриваше в сянка, ту се появяваше отново на осветените места. Стори ми се необичайно притеснен, или може би беше по-скоро сдържан. Да не би да мислеше, че ще му вдигна скандал? Вече се готвех да го успокоя, когато той се приближи, взе двете ми ръце в своите и рече:

— Вероятно в твоите очи съм едно недостойно същество.

Беше неочакван подход, който действително невероятно обезоръжаваше.

— Не мисля така — отвърнах.

— Аз не ти казах нещо много важно.

— Да, но предполагам сега ще ми обясниш защо. Аз ще разбера причината, и ще ти позволя да се откупиш пред мен и да облекчиш чувството си за вина, като ми подариш Малката Бес.

Той ме изгледа; по лицето му не открих и следа от усмивка. О, Боже, очевидно не подхождах както трябва.

— Говоря напълно сериозно, Лорънс. Прости ми, че хвърлих светлина върху този факт.

Той махна с ръка и закрачи отново из стаята.

— Седни — рече през рамо съпругът ми.

Приближих се до широкия, тапициран с тъмнокафява кожа фотьойл край камината, и се настаних в него.

Графът се облегна на ръба на бюрото си и кръстоса ръце пред гърди.

— Аз бях женен, Анди. Преди тринайсет години се ожених за Каролайн.

„Каролайн — помислих си аз, — хубаво име.“

— Разкажи ми за нея.

Той затвори очи за момент; очевидно болката бе все още много голяма, въпреки магията на времето. Изкашля се и започна:

— Изминаха толкова години. Каролайн Фарадей беше дъщеря на Уилсън Фарадей, виконт Кларънс. Прелестна, невероятно весела и духовита. Струваше й се, че може да управлява света и всичко в него, и повечето хора правеха с радост всичко за нея. — Лицето му отново се сгърчи от мъка и той вдигна длан, сякаш за да я изтрие. Удържах езика си. Тези спомени, опарили така сърцето му, действително бяха нещо много лично. — Макар да бях значително по-възрастен от нея, тя ме желаеше и уведоми баща си, че няма да се омъжи за никой друг. И така, ние се оженихме в Лондон. Направихме сватбеното си пътешествие до Корнуол; тя смяташе, че това място е изключително романтично. Едва след като я доведох в Девбридж Манър започнах да си давам сметка за истинската й природа. Каролайн беше много жива един ден, смееше се непрестанно, а на следващия стоеше смълчана, тъжна и затворена в себе си, сякаш бе изгубила най-добрия си приятел. Никога не знаех коя от тях ще седне насреща ми на закуска. Когато тя забременя малко след сватбата, се изпълних с надеждата, че детето ще й помогне да се нормализира. И точно така и стана през месеците на бременността й — тя се стабилизира, цялото й поведение стана по-нормално. В онези дни нито Джон, нито Томас стояха тук дълго — те живееха и учеха в Итън. Няма да забравя обаче, че когато се прибраха за ваканцията, положението й се влоши. Скоро си дадох сметка, че това бе израз на негодуванието й срещу тях. Очевидно тя искаше детето й, момченце, да върви по моите стъпки. И наистина, ако беше родила момче, то щеше да стане мой наследник. Казах й го, но това не промени нищо. Тя не искаше да има нищо общо с племенниците ми. Помолих Томас и Джон през ваканциите да гостуват на приятели. И на двамата им беше много мъчно за мен, струва ми се, а аз се изпълних с чувство на безкрайна вина. Но каквото и да правех, нямаше значение. Към края на бременността си Каролайн започна да става все по-непредсказуема. Никога не знаех какво да очаквам, никой не знаеше, в това число и лекарите. Тя изчезваше изведнъж, след което я откривахме на върха на старата северна кула, свита в един ъгъл, загледана неизвестно къде с широко отворени очи, без да дава обяснение защо е отишла там. Настояваше да продължава да язди кобилата си, дори когато вече бе доста натежала от бременността. Слава Богу, не падна нито веднъж. Един следобед я заварих да гони плъхове в плевника. Една нощ пък Брантли я намери да танцува навън под поройния дъжд. Веднъж някакъв слуга я откри да гази из потока и да обсъжда с неизвестна особа колко хубаво би било да се удави. Нямах друг избор, освен да взема жена, която да бъде неотстъпно с нея. Ужасявах се от мисълта, че може да навреди и на себе си, и на нероденото бебе.

— Решетките в Синята стая — промълвих аз. — Били са за Каролайн.

— Значи си ги забелязала? Да, разбира се, че си ги забелязала. Не мислех, че са толкова видими. — Замълча и си пое дълбоко въздух. — Веднъж, като влязох в стаята й, я заварих покачена на тесния перваз, да пее на елена, който я съзерцаваше от края на гората. Никога през целия си живот не съм се уплашвал така. Изглежда вече не можеше и да става дума за нормален, предвидим живот тук. Всички вървяхме на пръсти от страх да не предизвикаме лудостта й. Тогава се роди Джудит. Когато лекарят я постави в ръцете на Каролайн, помня, че тя се разсмя с цяло гърло. „Значи след всичко това пак не успях да родя момче.“ Уверих я, че няма значение. Щяхме да имаме други деца, ако тя пожелаеше. Никога няма да забравя как ми се усмихна — такава надежда имаше в усмивката й. Помня как ме погали по лицето и заяви, че е безкрайно щастлива. За огромно облекчение, след раждането на Джудит, Каролайн се превърна отново в момичето, с което се бях запознал пред почти две години. Благодарях ден и нощ на Бога за щастливото изцеление. Цялата къща като че ли си отдъхна от облекчение. В Девбридж Манър дори започна отново да се чува смях. Честно казано, едва след като чух първите смехове, си дадох сметка в какъв мрак бе тънало имението дотогава. Каролайн очевидно обожаваше дъщеря ни. Прекарваше много време с нея, пееше й, люлееше я в обятията си, играеше с нея. — Стоях все така смълчана, все едно, че се бях сляла със сенките наоколо. Графът прокара пръстите на ръцете през косите си. — По дяволите… няма как иначе да го обясня — оказа се, че всичко е било хитрост. Каролайн просто ни заблуждаваше, и при това го правеше много изкусно. — Замълча отново. Бе стиснал юмруци. Усещах огромното му напрежение. — Мина известно време. И тогава всичко приключи внезапно. В лудостта си тя се хвърли от северната кула. По една случайност Джудит бе с мен. Тогава беше на два месеца. Сигурна съм, че ако беше с Каролайн, тя щеше да се хвърли заедно с нея от балкона на кулата. — Пое си дълбоко, мъчително въздух. Стовари юмрук върху другата си длан. — Каквото и да говорим, аз съм отговорен за смъртта й.